ЛЮБОВ


          Бързаше много. До вечерта трябваше да бъде в селото. Защо ли не си беше направил сметката? Откакто остана сам, страшно много грешеше. Не можеше да си поеме дъх. Бедите се сипеха една след друга. Какво ли трябваше да направи за да престанат най-сетне всичките му главоболия? Може би трябваше да се държи по-свободно, да мисли по-рационално? Но как, по дяволите, като всички му натякваха, че е груб и невъзпитан?!
          Мислите му се втурнаха в главата му като водопад, но все не можеше да вземе решение – в каква насока да се промени. Какъв да бъде за да не понася повече порицанията на другите...
          Вече наближаваше последната слънчогледова нива. След това му оставаше още съвсем малко и щеше да си бъде у дома. Но каква полза, като всъщност щеше да бъде на чуждо място. В далечината пробляснаха две малки точици. Скоро те се приближиха, уголемиха и зад тях се появи грациозното тяло на кола. Розова.
          Това можеше да бъде само неговата единствена приятелка. Само тя му обръщаше внимание, обграждаше го с грижи и не му се сърдеше за неговата грубост и недодяланост.
          Отби в страни и зачака.
          - Здравей, Софи, как си?
          - Много се притеснявах за теб, Пол. Закъсняваше за срещата и ...
          - Благодаря ти Софи, ще побързам ти си единствения ми приятел.
          - Разбира се Пол. Аз те разбирам, а така ще бъде и занапред.
          - Да Софи, и аз винаги ще те обичам!
          И две влюбени коли – една червена на име Пол и една розова на име Софи, се понесоха плавно към селото.

 

Димитър Граматиков

1991 г.