СТРАШНИЯ СЪД

 

          Въведоха го в голяма сводеста зала. Цялата беше в червено кафяво и обградена с високи яркозелени колони. В дъното на залата, точно срещу вратата, високо да тавана имаше внушителен фосфорициращ екран. Пред него бяха насядали ТЕ. Бяха четирима. Единият от тях, явно с по-висока длъжност заемаше масивен стол с висока облегалка, разположен между останалите три. Пред тях се намираше голяма маса с нещо като катедра или може би пулт за управление на екрана.
          Но, други мисли, по-важни от тези за катедри и колони занимаваха сега Дондукар. То си мислеше за онези далечни времена, когато още не беше настъпил денят на СТРАШНИЯ СЪД и не бяха дошли ТЕ. Спомняше си спокойното езеро, край което обичаше да стои вечер и да гледа звездите. Неговата любима горичка, която често кръстосваше за гъби и ягоди, тъмната пътека, по която се разхождаше сутрин и най вече каучуковата къщичка, която си бяха купили в онези хубави времена. Спомняше си как...
         - Подсъдимият да стане! – тежък удар отзад го извади от мислите му.
         При повтарянето на заповедта двамата му придружители го хванаха за ръцете и го изправиха на крака.
         - Човек на име Дондукар! Ти си сгрешил и си се провинил пред своето лице и пред този, който би трябвало да обичаш и тачиш. Ти си извършил престъпление срещу НАС и спрямо НЕГО – Великия. Ти си ВИНОВЕН.
         Странно, досега не си беше задавал въпроса: “Кои са ТЕ? и Кой е ТОЙ - Всемогъщия и Великия?”. Беше ги видял преди всички на тази земя, но не знаеше кои са ТЕ и за какво бяха дошли. Беше ги видял там, при езерото, как слизат от небето без ракета, без космически кораб... Тогава беше избягал в къщи и повече не се беше сетил за тях до деня, в който ТЕ започнаха да слизат от небето на групи, после обявиха деня на Страшния Съд и от тогава започнаха размирици, битки, боеве... И когато светът се самоунищожи наполовина, ТЕ завладяха земята и подчиниха останалите хора. Построиха много такива зали и започнаха да привикват един по един хората от земята... Сега беше дошъл и неговият ред.
         Никой не беше излизал от тези зали, никой не беше разказвал какво има вътре и какво правят ТЕ. Едни предполагаха, че събират хората и ги разпределят по други планети за по-добър живот. Други смятаха, че ТЕ са представители на дявола и пращат хората, според тяхната вина и характер, на различни места в Ада. А трети мислеха, че ТЕ са самите богове и съдят хората за греховете им.
         Каквито и да бяха ТЕ, процедираха по странен начин.Нямаше свидетели, нямаше съдия, адвокати, нямаше и съдебни заседатели. Просто те обявяваха за виновен и толкова. Нито знаеш къде ще те пратят, нито какво ще последва. Виновен си и толкава. Денят на Страшния Съд.
         Денят на Страшния Съд настана! Приготви се, човеко от грешната планета, населена с грешници, за пътя към вечността!
         Чакайте! Спрете! Кажете ми, кои сте вие, какво правите тук, за какво ме съдите, с какво ще пътувам, къде ще пристигна?
         Ха-ха-ха! Мислихме човешкият род за по-умен. Но щом не е така, ще получите обяснение. Гледайте екрана!
         Отначало се чу леко бръмчене. Екранът премигна, после заблестя. Появи се триъгълна пирамида с жълт цвят, която започна да расте, да расте, докато изведнъж се разтвори във въздуха и пред Дондукар блесна ярка, ослепителна светлина. Той затвори очи и не ги отвори, преди да се увери напълно, че ужасната светеща картина е изчезнала. Когато ги отвори, не можа да види нищо, помисли че е ослепял. В този момент усети присъствието на безброй много хора около себе си. Ясно усещаше могъществото на тяхното единно съзнание, единна цел...
         Светлината угасна. Отново се появиха столовете, масата и ТЕ. Този от стола с високата облегалка проговори с леден глас:
         - Е, нещастнико, видя ли? Това сме ние и нашият свят. Доволен ли си?
         - Да. Но не разбрах всичко.
         - Ще го разбереш. Рано или късно. Е, довиждане!

* * *

         Той вървеше без да вижда и без да чува, без път и без посока, сам със своите мисли, със своето съзнание.


         Спомни си голямата зала, катедрата и четирите стола, големия екран, неговата тайнствена и в същото време величествена картина. Припомни си как единия от тях му беше казал довиждане, как се беше включил екрана, как се беше появила пирамидата, как се разтвори, но този път за него и той беше там. В този ужасен свят на съзнания... Но въпросите още оставаха в него. “Кои бяха ТЕ – богове, дяволи или пришълци от друг свят?; Кой беше ТОЙ?” Така и не разбра...

* * *


          Въведоха я в голяма сводеста зала. Цялата беше в червено кафяво и обградена с високи яркозелени колони. В дъното на залата, точно срещу вратата, високо да тавана имаше внушителен фосфорициращ екран. Пред него бяха насядали ТЕ. Бяха четирима. Единият от тях, явно с по-висока длъжност заемаше масивен стол с висока облегалка... Някога той беше човек на име Дондукар. Но нито той помнеше това, нито тя го знаеше. Той вече беше един от ТЯХ.

 

Димитър Граматиков

1989 г.