Екатерина Григорова

поезия

Литературен клуб - 20 години! | нова българска литература | страницата на авторката

 

Хава нагила

 

 

Екатерина Григорова

 

 

 

 

 

I

 

 

Мислите ли, че съм заглъхнала раковина
Готова да ви покаже метрото
Един бряг бял от спомени лесен за докопване
Труден за обратна връзка
Мислите ли че съм нащърбен вятър
Разбил мечтите на илюзии илюзиите на
Грехове греховете на спасение и после
Какво още
Мислите ли че имам дете готово да ви
Подари една тайна
Събудена за комикси и восъчни
Палячовци
Да се радваме да се радваме –
Морето е натам
А гишетата са наобратно
Мислите ли че ще остана беззъба старица
И ще разтривам гърба на пластмасова кукла
Да я успокоявам с жълтото си ръчище
„Не сега, не сега....”

 

 

 

 

 

II

 

 

Да се радваме братя,
възлюбени
сърчица в ръката ми!
Воденичните ми камъни! Раз
мятайте претрепаните си
крака, полейте всички истори
чески истини и
нека подскачаме.
За Адам, за Мойше и за
гилотините на гръкляна!
Като влязат жените,
болката ще ни събуди.

 

 

 

 

 

III

 

 

Настръхналите кости на рибата
въздействат
като поезия, оставила краестишията.
Тези букви са острите шипове на
на август,
нарастващото
значение на всичко, което не искахме.
Тези букви са безбройните съвети на
мама,
мъката й към спомена, който преживяхме.
Това, че не ни стана пример –
в смисъл, че саможертвата й можеше да вбеси човек.
Мама страдаше директно,
като се утешаваше само с героизма
на заслужилата обич.

 

 

 

 

 

IV

 

 

Лопатката, с която пълним кошнички
пясък, за да садим великденче,
е забитата ръка на твореца. Още
неразтопен от страстта, див и
космогоничен.
В тишината гласът му е Ехо-о-о,
където о-тата са фурми, а Ех е щраус,
клекнал в ярките мъхове.
Малко по-нататък подскачащият крак на
момче от Армията на спасението,
смешно напомня дълга ни да се
самозабравяме.

 

 

 

 

 

V

 

 

Виж тялото ми, разцъфнало от
даровете на слепци и орачи.
То, което предвеща толкова дъжд и
добри години
(тъй като винаги защитавах молитвата),
се свива пред смирения им фанатизъм.
Загубата на самообладание не ни насочва
правилно.
Нито обвиненията, нито страстта,
която записваме с името на друга любов.
Нашето спасение не е да се разберем
един друг, а да разберем как грохотът
на живота не може да ни попречи да се чуваме.
Да потръпнем в сенките на
пролетния рай – те ни държат в
ръце и никога самотата ни не е забравена.
Наред с нея криволичи и другата,
и другата,
запленена от формата на камък или вълнà.
А още по-надолу – в съвършено отстояние
от света блести залязващото слънце –
този диво раззеленяващ се вятър, отнасящ
подпорите на виденията.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. май 2010 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]