Екатерина Григорова

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на авторката

 

***

 

Екатерина Григорова

 

 

Не разбирам, когато продавачите на риба се смеят.
Когато писателите описват смеха с „хихикане”.
В един дъждовен четвъртък седях на кея, който често
сънувам в Германия. И оттам – като пух от чайка –
излезе леката зеленина и порасна църквата
в едно зареяно към цветята навред тихо утро.
А селото спеше и се чу огън отвътре – с младата ми душа –
и познах красивото гробище.
Помислих си, че само тези градини имат щастието да са
вечно поддържани.
Дъждът ме затопляше - в гърдите усещах спарената пот
да се обновява с непрекъсната радост.
В това селце нямаше нищо, освен ливади
и един самотен замък по-нататък,
но една здрава, физическа моя същност
беше винаги добре дошла.
Усещах, че се завръщам в стъмнено от мъглите вълнение.
„Мили Боже, дете съм и се възторгвам от синьото
в стъклописите!”

 

 

 

07/ 09

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. юли 2009 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]