Гергана Златкова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

За една поезия в светлосини тонове

 

Щрихи за „Градът на амазонките” от Миглена Николчина

 

Гергана Златкова

 

 

         В Градът на амазонките от Миглена Николчина загадъчно проблясват светлосини тонове. Разбира се, че въпросите за ритмиката и езика са уместни, но смисълът на самите стихове…
         Образите и метафорите, вплетени в тях, правят друг рисунък, създават други форми, пропити от нежни тонове и багри. Няма да се спирам подробно върху всеки отделен детайл, а ще се опитам да изведа нещо общо, което може да свърже смислово стиховете така, както са свързани мънистата в един наниз. Повод за тези размисли ми даде първото представяне на Градът на амазонките. Тогава поетесата сама даде ключ на читателите как да прочетат книгата – последователно стих по стих от началото до края.
         Думите, които оставиха отпечатък в паметта ми, задавайки определени рамки за прочит на цялата стихосбирка през самите тях, са тебеширената стрелка1 (Писмото; 11), пеперудата (И пеперудата;31), огледалните очила (Училище за правопис;129 ), реката и морето (в повечето стихотворения). Впечатлиха ме също „O Sun Soleil и пусть всегда…” и стиховете на френските поети, започващи на всеки нов ред с главни букви, но без точки (Училище за правопис; 129). После, при самото четене се спрях върху Едип, Касандра, Пентезилея, Ахил, Орфей, Майа, Церера и други архетипове, (от митологията и литературната история), които тук съжителстват с образи, фигури, сенки, отражения, щрихи… от съвременността. Всекидневното се вписва в стремящото се към вечността и във вечното така, както стремящото се към вечността и вечното се вписват във всекидневното.
         Тебеширената стрелка от детските години игриво задава посоката за търсене – ПРОВОКАЦИЯ за читателите, изследователите и критиците.
         Огледалните очила (Училище за правопис; 129) дават възможност погледът да бъде насочен едновременно в другия и в себе си:

 

    Той има огледални очила, това е знак, че той е
    скрит, но тя във него се оглежда
    и някъде отвъд и той я гледа –
    се гледа може би.

 

         Те са метафора за това, че, в тази стихосбирка, приемайки други образи, сливайки се с други лица, персонажи... преминавайки в различни другости, лирическият аз е отправил едновременно поглед към света и към себе си. Аз-ът пре-открива себе си чрез другите, чрез света и светът и другите чрез себе си: „Аз не съм Аз (защото съм Вие, защото съм Тях, но не конкретно); Аз не съм Тях, не съм Вие, не съм Аз, но от всичко това по толкова, за да бъда едновременно Не-Аз и Аз, което е моето Аз.” Всичко това е изразено чрез наблюдения, впечатления, емпатии, отчуждения, фикции, анализи, абстракции, вероятности, пре-сътворявания, отричания, признавания, асимволи, абекти… поезия. Докато в контекста на самото стихотворение, огледалните очила са закачлива ирония към истинското, в своята наивност, първо влюбване и младежката (тийнейджърската) самовлюбеност.

 

         Реката – вода, която тече в определена посока създава представата за едно непрекъснато движение в кръг – напред (течение), нагоре (изпарение), надолу (дъжд) и отново напред, нагоре, надолу… до безкрай.

 

         Морето (океана) - Ако реката задава посока, то морето задава дълбочина. Дълбочината на времето (античност, история, съвременност) и безвремието, защото морето е огледалото на небето и на космоса – пространство за романтици, за знаещи, за четящи, за търсещи, за изследователи, за откриватели… за поети.

 

         Напред е посоката на времето (като течащата река), нагоре се издигат мечтателите – а мечтателите са като птиците (там те са част от небето, близо са до облаците и звездите), слизането надолу е може да се уподоби на валеж, защото изразява връщане към реалността и сливане със земния свят- дъжд, който пречиства и облагородява всичко наоколо. Поезия, в която са събрани различни моменти от възрастта на човека, представени през философската оптика на поставилият се над всичко споделено, лирически говорител, който сякаш казва: „Виждате ли? Това сме Вие и Аз, но не съвсем. Колко хубав е светът, въпреки цялата му обърканост и лудост!” . Вероятно затова друго от тези стихотворения е озаглавено За недоволния светът не се окръгля (88).

 

         Колкото е по-голяма височината, толкова по-обширна е площта, която може да бъде обхваната от погледа, докато Земята не се превърне в едно огромно нежносиньо кълбо (Три след полунощ; 34):

 

    Беседвам с разстоянията на нощта,
    обвита в сенките, протегнали се
                                        между лампите

    ...

     

 

***

 

    ...
    а статуята на Орфей извивката на лирата
                          повтаря сред дърветата;
    във Витоша обвита ,
    в представата за белите й хребети, сега
                                  невидими,
    обвита в тази нощ, в подвижната й сянка,
    която все пълзи върху кълбото на земята
    в прегръдка със деня; във идващия ден обвита-
    света аз виждам, гласовете му дочувам;
                                   под етажите
    усещам земното кълбо - зрънце, покълващо
                                   в космичните пространства

     

***

 

    Разгъва се във времето
                                   спиралата на орбитата земна –
    балкон към светове далечни.
                                    Облегната на перилата му мечтая
    за ледените върхове на Хималаите
                                   и езерото Титикака…2

 

         Синьо, заради океаните и моретата; заради зеленият цвят на растенията и планините, който насищайки се в далечината постепенно се превръща в син; заради белите снегове, които имат синкав оттенък; заради пластовете на атмосферата, които завършват цялата картина. И така всяко нещо, което се различава от синьото, потъва в синьо, става синьо.
         С издигането нагоре време и пространство се сливат в едно. Фигурите, контурите, отраженията, сенките, щрихите, образите… на персонажите от античността, митологията, литературата, историята… и съвременността и техните истории постепенно се смесват, преливат едни в други (синтезират, насищат), приемайки светлосиният цвят на Земята, както се сливат в модерността (постмодерността), приемайки нейният друг облик.

 

         Синята пеперуда (И пеперудата;31) е пеперуда и3 не съвсем. Освен това тя е и метафора за земното кълбо с меридианите и паралелите…; за древната предачка- Богинята Майка – Земя4, 5; за майката, майчиното, женското…; за разтворена книга, тетрадка (мит, песен, разказ, стих… (написани със синьо мастило))- и метафора на традицията в женското писане (започнало като устни предания в древността и продължило живота си в книгите); или разтворен лист от писмото (който вероятно е бил прегънат на две или на четири); и метафора за възкресението6, както и метафора едновременно за миг (ако се приеме като еднодневка7), преходност и вечност; и … нещо друго: абект, асимвол (съвкупност от множества/означаваща множества, което я обезсмисля като символ и я превръща в част от безкрайността на вселената и самата вселена - нищо и всичко); и метафора за абсолюта, универсума, който може да се обозначи със същата пиктограма, с която могат да бъдат асоциирани и очилата - знакът за безкрайност. Върху дланта на лирическия аз е кацнал светът, приел образа на синя пеперуда: „Светът Е в Мен...”
         Дланите на тази пеперуда са нейните криле… Така възниква представата за кръговете, породени от пулсациите на тези криле, с които пеперудата сякаш също обгръща лирическия аз: „ ... защото Аз Съм в Света”, или:

 

    И толкова нежна
    се усещам, че пеперудата синя
    на ръката ми кацва и с крилцата си тънки
                                                              потрепва
    и съзирам в тях целия свят.

 

         Безкрайният кръговрат, подсказан от препратката към руската песничка за деца „пусть всегда” има нюанс: небето, слънцето, мама, аз и мир по целия свят. Иначе руските поети пишат стиховете си под влиянието на френските поети: с главни букви в началото на реда и без точки (препинателни знаци – знаци, които препъват) в края. Стиховете ще текат безспир като песен и ще дават много нови теми за размисъл, криейки в себе си тайната на живота, ревниво пазена от Великата Богиня – Майката Земя...

 

 

---

 

 

1 Тук, както и в целия текст отбелязаните с italic, които не са подчертани с Bold, думи ( ключови понятия) и цитати са от стихосбирката. Курсивът мой. [горе]
2 Цитирано е със съкращения. Курсивът мой. [горе]
3 ‘и’- съюзът от заглавието: И пеперудата. Курсивът мой. [горе]
4 Купър, Дж. Енциклопедия на символите, 158 [горе]
5 Либорел, Юг. Предачките, с. 781;797 В „Сборник на Литературните митове” под редакцията на Пиер Брюнел [горе]
6 Купър, Дж. Енциклопедия на символите, 158 [горе]
7 Прочит през пеперудата като метафора в творчеството на Вирджиния Улф [горе]

 

 

 

Библиография:

 

 

Брюнел 2007: Брюнел, П. Речник на литературните митове, Рива, 2007

 

Купър 1993: Купър, Дж. Енциклопедия на традиционните символи,”Петър Берон” С., 1993

 

Николчина 2008: Николчина, М. Градът на амазонките, ИК Жанет 45, 2008

 

Николчина 1988: Николчина, М. Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм, Университетско издателство „Климент Охридски”, С., 1988

 

Николчина 1997: Николчина, М. Смисъл и майцеубийство. Прочит на Вирджиния Улф през Юлия Кръстева, Университетско издателство Св. Климент Охридски, С., 1997

 

Николчина 1992: Николчина, М. Човекът-Утопия, Университетско издателство „Климент Охридски”, С., 1992

 

Улф 1983: Улф, В. Смъртта на еднодневката, НК, С.,1983

 

 

 

Електронна публикация на 06. август 2012 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]