Димитър Хаджитодоров

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ВРЕМЕ ЗА ЕДНО КАФЕ

 

Димитър Хаджитодоров

 

....това е втора възможност.

 

„Марсиански хроники“
Рей Бредбъри

 

 

         Предложенията на експерименталната лаборатория бяха любопитни и студентът внимателно слушаше съобщението на двамата служители със знаци на сътрудници върху саката си.
         – Съществува възможност да бъдете посетен от лице, идентично на Вас, което живее в паралелно време, половин столетие преди нашето. Ние осъществяваме връзка между епохите и измеренията. Посетителят е на възраст и не може да се задържа дълго. Ако желаете срещата, трябва да бъдем пределно оперативни.
         – Защо се спряхте точно на мен? – погледна ги с недоверие студентът.
         – Стечение на обстоятелствата. Посетителят е един от проектантите на контакта и предложи себе си като доброволец за кратко прехвърляне при нас. Той желае да Ви съобщи нещо.
         – Мога ли да не приема?...
         – Разбира се, но трябва да знаем предварително за отказа Ви, за да не претоварваме апаратурата.
         – Къде ще се състои срещата?
         – В барчето при лабораторията. Можете да говорите насаме. Време, колкото за едно кафе.
         Минута-две студентът преценяваше нещо. После каза:
         – Съгласен съм. Кога трябва да дойда?

 

         Заведението бе тихо, с празни сепарета.
         Пратеникът във времето се появи съвсем точно, съпровождан от двамата придружители. След кратко представяне останаха сами и студентът с известно разочарование се вглеждаше в по-възрастния мъж, който седеше насреща му. Така ли щеше да изглежда, когато наближи шейсетте?... Нямаше вид на преуспяващ учен... Или с добро здраве... И колко печална бе усмивката му...
         – Помолих да Ви видя, защото утре вечер Ви предстои важна среща – каза мъжът.
         – Срещата ми е съвсем лична... – наблегна многозначително студентът.
         – Именно. На тази дата аз се скарах с момичето, с което дружах, и ние се разделихме. Започнахме с незначителни разногласия, а се превърна в неприятен спор. Години наред преценявах защо стана така и мисля, че виновният бях аз. Подведох се от гордост и от егоизъм. Моля Ви, каквото и да Ви каже, не се засягайте и приемете думите й, даже и да не сте съгласен с тях...
         – Не разбирам дали е уместно да го обсъждаме... – опита се да постави дистанция младежът.
         – Нека се доизкажа! – помоли мъжът. – Това бе повратен миг в живота ми, но го осъзнах по-късно. Ожених се за жена, която очакваше да загребвам купища пари от научната си кариера. Тя ме изостави преди пет-шест години, защото беше ясно, че доходите ми са твърде скромни. Синът ни замина зад граница и не се обажда. Живея сам и се срещам с приятели. Роднините ми вече ги няма. Имах късмет да приемат идеите ми за проекта и да ме включат в екипа. Работата ме крепи, но тя не може да замести всичко. Бих искал да не се сблъсквате с подобни тегоби....
         – Не много приятно пророчество...
         – Това са факти от вече изминал живот, но има и друга възможност. Казват, че умният се учи от грешките на останалите. Жената, с която се разделих някога, също е сама, без семейство. Срещам я случайно и разменяме по някоя дума като добри познати...
         Двамата замълчаха за секунди, които се сториха безкрайни на младежа.
         Посетителят отпи глътка кафе и погледна часовника си.
         – Повече няма да се видим. Експериментът премина нормално, а това, което говорехме, е наша лична работа. Моля Ви, прегърнете и целунете родителите си от мен. Нямате си представа колко ми липсваха в следващите години, когато останах без тях...
         Той тръгна към изхода. Пресече паркинга с твърда походка и спря до колата, в която го очакваха придружителите му. Студентът го изпращаше, леко объркан.
         – Сбогом! – протегна ръка мъжът и влезе в колата. Той се усмихна от задното стъкло. Нещо примигна едва забележимо и вътре останаха само двамата сътрудници на лабораторията. Спътникът им, предоставил се доброволно за експеримента, вероятно се промъкваше през дебрите на времето, към неизбежното си ежедневие.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 02. март 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]