Димитър Хаджитодоров

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ИЗЛЕТ

 

Димитър Хаджитодоров

 

 

         Машините, изсмукващи газ, напомняха разхвърляни детски играчки. Далече напред, сякаш до хоризонта, се простираха разноцветни поля, разделени акуратно на големи правоъгълници. В дъното се забелязваше едва дебелата тъмна линия на гората.
         Възпитателят по физкултура, който бе и пилот, регулира светлината във вертолета и гигантското водно конче се гмурна в слънчевото сияние. Мъжът включи автоматичното управление и погледна пасажерите:
         – Не сме забравили нищо, нали? – запита той с усмивка.
         – Не! – поклатиха глави близнаците.
         – Ще пристигнем първи! – каза уверено водачът. – Ще имаме време да разгледаме терена и да преценим позициите...
         – Татко няма ли да се присъедини? – запита единият от братята.
         – Не. – отговори мъжът. – Забавлението ще бъде изцяло Ваше. Господин Гелеменоф забелязал, че дивечът намалява и предложи децата на съдружниците да го прострелят преди да изсекат тази част от гората.
         – Всички ли дървета ще отрежат?
         – Не. Остава широка ивица край брега на реката, която разделя имението от това на господин Великоф. Следващите ловни излети ще се преместят по склоновете на планината. Тогава ще идват и възрастни...
         – А тази гора?
         – Районът е подложен на наблюдение. Известно време наоколо няма да сеят нищо, за да проверят дали генно модифицираните растения на господин Великоф не оказват някакво влияние.
         – Може ли да бъде опасно? –запита единият от братята.
         – Едва ли. Но господин Гелеменоф е предпазлив. Той иска да се увери, че нищо няма да навреди на доброто име на бизнеса.
         – Господин Гелеменоф не произвежда ли генно модифицирани продукти?
         – Не. Господин Гелеменоф предпочита естествени плодове и зеленчуци. Напояват ги с планинска вода и ги торят с натурален оборски тор. Всичко на вашата трапеза е благодарение на стопанството му. Той снабдява и семейството на господин Великоф, а и други бизнесмени.
         Пилотът посочи надолу:
         – Прелитаме над териториите на господин Великоф. Вижте каква реколта! Всичко това е предназначено за резервата.
         Младежите се вгледаха в просторния пейзаж. Грамадни парцели земя, обрасли с милиони стъбла, се губеха в далечината. Картината бе малко еднообразна, въпреки неравностите на района.
         – Това е царевица – каза пилотът. – От другата страна на пътя расте слънчоглед. Виждате ли жълтия цвят? Пшеницата е по-далеч. Господин Великоф е основният доставчик на резервата. Някои от фабриките там са негови...
         – Татко отива понякога в резервата, но не ни взима със себе си. Какво всъщност представлява това място?
         – В резервата живеят хора от областта, които нямат собствена земя. Вашият баща и неговите съдружници ходят там, когато бизнесът го налага. Провеждат делови срещи с администрацията и управляващите на фирмите и преценяват потребностите от храни и горива. Вашият баща осигурява газ, а господин Великоф доставя хранителни продукти.
         – Как се е появил този резерват и защо собствениците на земя трябва да го снабдяват? – запита с известно недоумение единия от братята.
         – Това е част от бизнеса. Естествено стоките не се доставят даром, а срещу възнаграждение, договорено със службите в резервата. Съдружниците могат да предложат продукцията си и другаде ако намерят изгодни условия. Но деловите хора изпълняват задълженията си. Резерватът е старо населено място, което има някаква история, но сега никой не се вълнува от нея. По-рано той се е наричал град и е носел име, но аз не зная кое е то. Там са се настанили дребните притежатели на земя, не умеещи да я обработват по модерен начин. Те предпочели да продадат парцелите си на хора като вашия баща и господата Гелеменоф и Великоф и да се заемат с друга работа. Бизнесмените им предлагат всичко необходимо на достъпни цени.
         – Интересно... – спогледаха се близнаците. – Ние можем ли да отидем в резервата?
         – Разбира се – кимна пилотът, - но не вярвам да останете очаровани. Въздухът не е чист, колите са втора употреба, а домовете са олющени и недобре поддържани. Училищата и фитнес - залите се нуждаят от оборудване. Не мога да кажа нищо за учителите, но вие знаете колко внимателно вашите родители подбират преподавателите. Мен ме приеха по препоръка, след като синовете на бизнесмена, където работех, навършиха определена възраст. В резервата може да се иде като в музей, но Ви съветвам много да не губите време с него.
         Той се вгледа надолу. Теренът постепенно се променяше и ставаше леко наклонен. Над зеления фон на дърветата се вдигаше облак прах.
         – Господин Гелеменоф разчиства постройките на някогашното село, за да отглежда добитък на това място – съобщи пилотът. – Искате ли да видите как ги събарят?
         Вертолетът увисна над широк терен, подобно паяк върху тънка нишка. Гледката под него изглеждаше странна. Сред дърветата и зелените площи се очертаваха невисоки къщи с потъмнели покриви. Някои от тях вече бяха превърнати в безформени купища тухли и греди, разгребвани от булдозери. Други сякаш тръпнеха в очакване, заобиколени от мощни машини.
         – Керемидите едва ли са годни, но тухлите ще бъдат продадени на половин цена в резервата... – коментира водачът.
         Недалеч от мястото, където навярно е бил мегдана, се издигаше продълговата постройка с невисок купол. Машината се снижи и всички забелязаха малък черен кръст на върха.
         – Това е църквата на селото. – каза пилотът. – Господин Гелеменоф се е съветвал със специалисти и те са го уверили, че стенописите имат някаква стойност...
         – За какво може да се употреби подобна сграда? – запита единият от близнаците.
         – Например... туристически обект за жителите на резервата, макар че там също има няколко запазени църкви... Ако се окаже ненужна, винаги могат да я съборят, а по-интересното в нея да се заснеме... – отговори пилотът и поведе вертолета към сборния пункт на излета.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. ноември 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]