Петя Хайнрих

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

Зоо

 

Петя Хайнрих

 

 

на Кристиане, която вчера беше настинала

 

 

Ние двете си пием бирата
в онази кръчма на площада
една тишина кацнала на моето рамо
подскача и каца върху нежната извивка
на нейното с цвят на зрели ябълки, сорт Гала
Кристиане има толкова прозрачна кожа на лицето
мога да броя усмивките които се разхождат под нея
докато си пием бирата
нашите деца ритват топката
и се сбиват заради Грета с лисичия поглед
и златните къдрици безмълвно свити зад ушните миди
майка й продава имоти и бяга за здраве привечер
през парка с гигантските кестени
но ние с Кристиане
макар и тя да е с нежна кожа
а аз – с найлонови нерви
имаме твърди стомаси
на жени които са носили камъни
нейнана баба е строга католичка
ходила е само няколко години на училище
трябвало да работи още от дете
в заводите на Круп в Есен
моята, казвам, същото
не беше католичка
но тръгна като сираче от Павликени
(какво звучно име, Кристиане се смее
ех, Павликени – град на музики
гара с много разклонения
по централната линия)
в някакви текстилни заводи
не можеше да пише дори
затова пък всичко помнеше
не си говорим за мъже
то пък какво ли за тях да се говори
и нашата тишина се смалява в калинка
избухва като новогодишна ракета
между гланцовия блясък на шишета
накацали като екзотични птици върху рафтовете
с огледалните търбуси
как само мултиплицират светлините!!!
и колко празнично Кристиане се смее
от съседната маса професор Шмит
квартален алкохолик и преподавател в академията
стърже нещо върху измачкано листче
после го побутва към нас с несигурно движение
и въпроси в очите – дъщеря му
е певица на луксозен кораб
кръстосващ морето между Валенция, Ла Валета и Монте Карло
съседката му госпожа Миадзаба
свири божествено на пиано
предпочита Шуберт сутрин
което е странно – японците обикновено свирят Бах
казва и Кристиане поглежда побутнатата скица
тя – сетер с нежен гръб, аз – кокошка с експресивни зеници
и на излизане Шмит повдига шапката си с три пръста и се сбогува със
зоологическата градина, келнерът с шляпване дълго стиска ръката му
и една тишина кацва
на сатененото елече върху неговото рамо
и някак неусетно децата ни надграждат личните пейзажи
смаляват се закуските сутрин в ученическите чанти
докато ние
с Кристиане.

 

 

 

Електронна публикация на 04. септември 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]