Петя Хайнрих

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

Два фрагмента от обедната почивка

 

Петя Хайнрих

 

 

1. Жена в розово

 

 

          Днес на обяд столът предлагаше редовното меню - нещо с много месо. Голямо и мазно. Без любов към храната метнато в чинията картофено пюре. Погледах и се измъкнах набързо. Взех си сандвич от хлебарницата, в която не обичам да влизам, защото продавачката е много бърза и подканваща. Стриктна и сериозна. Притеснявам се там да гледам твърде дълго и да избирам, за да не я изнервям допълнително. Набързо посочих някакъв сандвич със сирене и листо салата. Още преди да си извадя парите тя вече нервно потропваше с пръсти по тезгяха, все едно се бавя векове. После тръгнах да се мотая из улиците. Реших да проверя дали зад църквата няма някоя пейка, на която човек на спокойствие да си изгризе сандвича. Той пък и един сандвич.
          Поглеждам вътре в пликчето и ми се привижда, че маслото се мърда. Карай, знам, че ми се привижда. Затварям пликчето, стискам горе добре, за да не изскочи животното му мазно. Стигам до църквата и се шмугвам по една пътека вляво от нея. Достигам до метални порти, отрупани с надписи. Не е детска площадка. Не е отворено за всеки. Не е за това. Не е за онова. С изключение на вход към не знам си кое и към детската градина. Викам си, ми мога да мина по някое от изключенията. А вътре - една тиха, приказна градина. С тънки алеи, ниски дръвчета, пейки. Прилича малко на гробища, е първата ми мисъл.
          На една пейка е поседнала възрастна жена с розов костюм. Изглежда ми тъжна. Тиха. Уморена. Минавам встрани, за да не я смущавам и сядам на една отдалечена пейка. Разтварям пликчето с живия сандвич, затварям очи и захапвам. Ще го ям, кво толкова. Скоро жената става и си отива с бавна крачка, а аз си оставам сама.
          Цялата градина е отрупана с бели птичи перца. Съвсем свежи. Изхвърлят като луди в момента зимните си перушинки душичките му дребнички. А аз нали си събирам чат-пат перца по пътя, гледам цялото това богатство и си мисля, че то е толкова много, толкова немое, че по-добре да не го пипам. Мисля си, че ако перата бяха злато, щях след обедната почивка да съм милионер. Ако бях достатъчно алчна да ги събера. Не че не съм богата на пера. Но толкова много накуп изведнъж обезцениха цялото ми събиране. И реших да не ги пипам.
          На връщане, стигнала вече до работата, виждам - една жена ми маха от прозореца. Отвръщам й. Весела е и се смее с много зъби. Разтваря прозореца и се провиква:
          - Вие бяхте в парка.
          - Не, не съм била аз - отвръщам й.
          - Бяхте, видях ви! - настоява жената. И на мен ми хрумва, че тя нарича градинката с алейките, отрупани с пера, "парк":
          - Ахааааа, вие сте жената с розовия костюм.
          - Да - отвръща тя и се смее жизнерадостно. - Никога не съм ходила в този парк, как пък ми хрумна днес.
          Работим заедно, често говорим по телефона, но извън сградата явно сме толкова различни, че нито тя е познала мен, нито аз нея.
          - Да, аз бях в парка - потвърждавам, хвърлям пликчето от сандвича в кошчето пред входната врата и влизам.
          След седмица жената в розово излиза в пенсия и паркът е само мой, но аз повече не ходя там.

 

 

 

2. Мъж с черна кожена торба

 

 

          Решавам отново да не ям в стола. Купувам си кроасан, този път от другата хлебарница и си търся слънчево място да си го изям. Пред сградата има пресъхнал фонтан, някаква модерна конструкция - метална арка и каменно корито, в което би трябвало да се събира водата и да изтича през едни листовидни, малко кичести чучурчета. Нищо особено, даже доста тъпо. Но пък мястото е слънчево. Открито. С изглед в много посоки.
          Сядам на каменния ръб на коритото. Малко даже поподскачам, защото е височко, оставям до мен върху камъка портмонето, ключовете, сакото. Слънцето ми блести в лицето, кецовете ми волно висят малко над паважа и аз ги наблюдавам самолюбиво. Хубавите ми тъмносини кецове, със снежнобелите гумени шапки отпред, нежната ивица червено. И как само обхващат глезена - хем стабилно, хем хлабаво, така че да мога да си движа свободно стъпалата. И този прекрасен лилав чорап на слънцето! Отсреща лудо е нацъфтяло черешовото дърво. Цели кълбета розов цветец срещу керемиденочервената опушена фасада на сградата. Затварям очи срещу слънцето и се отнасям.
          - Халооо - дочувам и отварям очи. Виждам пред мен онзи белокос мъж, който редовно засичам на обяд в стола.
          - Здравейте! - отвръщам.
          - Обядвахте ли вече? - пита ме той.
          - Ами не. Аз днес реших малко да постоя на слънце, не ми се влиза в стола - отвръщам му.
          - Тук ли работите? - продължава той.
          - Ей там отсреща.
          - А аз съм криминален инспектор - подхвърля той. - Висш служител!
          - Охо! - възкликвам аз с нескрит респект.
          - Пенсионер. От 17 години - допълва той.
          Иде ми да кажа: "от толкова отдавна", но се спирам. Може пък да го обидя. Струва ми се цяла вечност пенсионер. И казвам просто пак: "Охо!"
          - Даааа... От 17 години - добавя той и сякаш потъва в някаква своя мисъл. - Но храната тук е много добра. Идвам редовно. Вие знаете.
          - Да.
          Действиетелно се засичаме често в стола. Изведнъж навързвам всички истории и осъзнавам, че това е този старец, който в един мразовит, но ясен ден през зимата ми вдигна щората на прозореца пред масата, на която обядвах, за да не гледам "в нищото". Ей така - стана от своята маса и ми отвори гледка. Сигурно ме е наблюдавал. А аз бях тогава толкова уморена, мрачна и дори тъжна, че жеста му направо ме разплака над порцията.
          Това значи е той, онзи дядо с жълтия пуловер. Инспекторът!
          Пак преди няколко дни пък същият този дребничък и с леко хитровата физиономия възрастен мъж ме помоли по време на обяда да му пазя чантата на съседната маса, той отивал да си донесе само кафе и ей сега се връщал. Не обичам да ме връзват с такива пазенки, ама си викам - безобиден дядо, едва ли носи бомба в торбата си. Пък и да носи - това ще е. Ще гръмна тук в стола срещу картофеното пюре и кафевия сос на месото. В салатата. В ориза ще гръмна заедно с кожената черна торба на пенсионера. Той пък взе, че се забави твърде дълго тогава. Ядосах му се малко. Грабнах си таблата, отнесох я на гишето, от което смърди ужасно на пара, парцали и размокрена храна. Казах на жената от кухнята, че един старец ме върза да му пазя торбата, но пък много се забави и аз вече трябва да се връщам на работа. Тя веднага се сети за кого става дума, явно му е редовен номер, и обеща да се погрижи за торбата. На изхода срещнах стареца до машините за кафе. Приближих се и силно загрижена му обясних, че бързам, а торбата му е при жената от кухнята. Той ми се усмихна спокойно и каза: "но аз бях само за малко до тоалетната". За малко? Почти половин час!
          И днес е застанал същият този образ пред прекрасните ми тъмносини кецове, той - отново с кожената си торба и отново в някаква светла и весела фанелка с къси ръкави, под които се подават старческите му ръце с побелели косъмчета. И накрая добавя:
          - Много висок пост заемах. Заплатата ми беше от група 15!
          Каквото и да значи това, трябва да е много респектиращо. И аз пак отвръщам с "охо!" и с цъкане на език. То какво ми остава.
          - Група 15! - повтаря той и посочва с показалец заканително във въздуха, сякаш за да сплаши невярващия враг.
          - А пък аз не познавам други криминални инспектори - отвръщам и добавям: - Всъщност - познавам един, но той не е истински.
          - Как така не е истински? - пита той видимо озадачен.
          - Ами, не е инспектор. Пише само истории от името на един криминален инспектор. Истории... разкази... криминалета.
          - Аааааа, този не е истински - махва с ръка старецът.
          - Да, нали и аз това казвам.
          После си казваме “чао” и истинският криминален инспектор със заплата от група 15 поема леко понаведен, но с бодра крачка към стола. Размахва черната си кожена торба.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. юли 2011 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]