Хуба Филипова

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

Заради едната чест

 

Хуба Филипова

 

        Димке ле, Димке,
        Хубава Димке,
        Димке ле, Димке,
        Попова щерко...

         

        (Позабравена народна песен)

         Тичаха жените, тичаха в нощта презглава, все по-надалече от писъците на още незакланите, непростреляни, несъсечени мъже, жени, деца, пеленачета... Как бяха оцелели сред този погром, сами не знаеха. Осем жени бяха, сред тях мома Димка, щерката на поп Ивана и на попадия Хуба. Не бяха успели башибозуците на Кара Човията да ги открият нито докато тичаха из селото, нито докато се съберат и укрият в незапалената още къща на Делчев Кръстю, нито отпосле, докато по тъмното хванаха на пресекулки пътя за Ески Заара1. Корица на книгата Тичаха на кестирме през баирите и полята, шмугваха се за кратко сред храсталаците, шубраците, царевиците, кръстците, бостаните... Да се ослушат и дъх да поемат. И пак хукваха, притулени от мрака на нощта. Все по-далече зад гърба им оставаха горящото като факла Караатли2 и поганците, дето погубваха когото където заварят: и по къщята, и по улиците, и в хамбарите, и в оборите, и из бостаните, и из царевиците, и из кръстците сред пожънатите нивя, и из поляните и върбалаците край Марица...
         Всичко започна в един юлски ден. Както караатлийци си жънеха, копаеха, оряха по полето и се изпитваха за войната къде е станала поредната битка, внезапно в ушите им се чу силен и близък гърмеж. И що да видят: посред пладне жп станцията на Каяджик3 гореше. Смаяни се юрнаха в село да разберат каква е работата. Случайно един кокарджанец4, Грозю Проданов, пристигна и съобщи най-хубавата вест: русите са в Каяджик. Буйна радост обзе старо и младо, хукнаха всички да се пременят и да се готвят да ги посрещнат. Като почакаха-почакаха и ден, и два, на третия ден Запрян Жеков с още 20-тима юначаги решиха да отидат в Ески Заара, за да узнаят как стои работата. Като наближиха Курбетето5, видяха как всички като оси бягат извън селото. От тях научиха, че в Узун Хасан6 има близо 30-тина руснаци и един офицер. Отидоха при тях. Офицерът им показа картата на военните действия и сподели, че търси хора да пресекат телеграфната жица при Куручешме в Хасково, та турската войска да няма връзка помежду си. Жеков Запрян и Пехливанина Желю от Кючюк Хасан7 предприеха да извършат тази работа. През нощта успяха да се промъкнат и да разсекат жицата. И в знак на уверение донесоха на офицера разбитите чаши от телеграфния стълб. На сутринта русите се оттеглиха за Ески Заара и нашенци отидоха с тях, за да разберат каква е истинската работа. А истинската работа се оказа такава: 2–3000 руси и комити вардеха града и нямаха намерение да се придвижат към Караатли. И като се върнаха на село, и като се разбра, че я дойдат руси, я не, всички почнаха да се чудят и мислят какво да правят. Начело с първенците. Радостта изчезна, надвисна предчувствието за нещо зловещо. И то се сбъдна. Кога осъмнаха на 18-тий юли.
         Рано-рано сутринта привтаса Гико от Меричлери и съобщи, че Сюлейман паша дошъл в селото им с много войска и сега вика караатлийския кмет и старейшините да му се покорят. В противен случай щял да удари селото. Гръмнати останаха всинца от това известие. Вместо да чуят: идат руси, за които стояха в ожидание, какво да чуят?! – идат турци. Взеха да се споглеждат и почесват за минута да решат кое от двете да изберат: покорство или бягане. По-старите и повечето решиха да изпроводят дядо Найден и Славов Петко до Меричлери, та да поднесат на Сюлейман покорството си. И те тръгнаха. Да, ама като повървяха, повървяха, дойде им страшно, та се върнаха. И още незавърнали се, ето ти – пристигнаха Мустафата и Адем, известни на цяло село турци от Чирпан, и съобщиха, че войската иде от чирпанския път за насам и затова всички да излезат да я посрещнат, иначе е решено вече селото да се удари. Затупкаха сърцата, настръхнаха космите, смръзнаха се жилите! Всеки почна да търси спасение. Едни побягнаха, други тръгнаха да се покоряват, трети – да се крият в миша дупка, а четвърти – хладнокръвно да чакат смъртта на прага си.

 

         Поп Иван влезе с бърза крачка в двора и още от вратника викна с хрипкав глас:
         – Хубо-о!
         Попадията притича откъм двора. Беше дребничка, но в походката и движенията й имаше пъргавина и решителност. Погледна го в очите и разбра – страшното идва.
         – Подбирай цялата челяд и хуквайте при твоите си в Алмали! – сипкаво нареди поп Иван.
         – Турците ли!?...
         – Башибозук!...
         – А ти?
         – Оставам. Искат първенците да ги срещнат. С кмета и други някои може да спасим селото. Ако е рекъл Господ!... Хайде, побързай!
         – Ей сегинка! Да стегна малко багаж...
         – Тръгвайте, Хубо! Без багаж!...
         С няколко години по-възрастна, тя със своя остър и непредсказуем характер беше пълна противоположност на кроткия и благ по душа поп Иван. Разбра, че е непреклонен... И без да продума дума, набързо хлътна в къщата. След малко излезе с една бохча дрехи, като току подбутваше малка и голяма челяд, поклони се пред мъжа си и припряно пое към Марица. Там, на отсрещния бряг, по-нагоре, се ширеше родното й село Алмали. Там бяха къщите на братята й Кольо и Иван. Нямаше ги сега в село тия нейни братя, кой знае из кои Диарбекирски зандани гниеха вече пета година. Дали щяха да оцелеят и да се върнат от заточение, един Господ знаеше, но в къщите им за нея, кака им Хуба, заедно с цялата й многолюдна челяд, имаше подслон и за дълго, и за кратко време. И бързаше сега, бързаше да изпревари башибозука, път да намери през реката, та при своите си да спаси каквото може. Челядта, деца и внуци, подтичваше заедно с нея. Нямаше я само Димка.
         Остави я попадията в къщи, при баща й, защото се беше метнала на нея – и ум имаше в главата си, и не се стряскаше току-така от каквото и да е. Сигурна беше, че макар да бе най-малкото й чедо, Димка щеше да го предпази от необмислени деяния или от глупост някаква. Обичаше Хуба своя поп Иван, толкова го обичаше, че на съвсем преклонни години, когато него отдавна вече го нямаше, тя току се засмиваше и унесено промълвяше: “Е-ех, попчето, много си го обичах попчето!” Та и тогава, беше кахърна прекомерно много за живота на мъжа си, затуй остави щерката баща да варди. Дали пък и двамата не й бяха толкова по-мили от другите, че не можа да ги раздели един от друг в този съдбовен ден?

 

         По-личните и по-първенците хора: Плоското Танче, Запрян Петров, дядо Кирко, Кръстю Петков, Райчовчето Петко, Церя Нико, Вълчев Жековий зет, Делчо и Милко Колев – като разбраха, че е дошло погубването на селото, за да спасят себе си и с молба дано да предотвратят тая страшна катастрофа, се събраха и тръгнаха да се покланят. Срещнаха се отгоре над селото, при курийката до кладенчето. Свалиха шапки и се поклониха. Войската, съставена само от башибозук близо 500 души и предвождана от Кара Човията и един военен с неизвестно име, се спря и ги прие благосклонно. Военният ги разпита подробно за селото: дали има войска, дали има табия8... Отговориха му все: “Няма.” Да, ама като дойдоха над селото и видяха дупките, от които караатлийци си вадеха камъните, взеха че се усъмниха да не са табии, спряха се и изпратиха Плоското Танче с един турчин да намери попа, кмета, старейшините и други хора и да ги доведе на поклонение. Отидоха тия двамата, търсиха, викаха, но никого не можаха да намерят, нито някой да излезе при тях.

 

         Когато потропаха на портата им, поп Иван тръгна да отвори, ала Димка скочи, хвана го за расото и достатъчно настойчиво му рече:
         – Недей, тате! Виж, няма го кмета, няма и никого от старейшините!
         Поспря се баща й, погали я по главата...
         – Ех, дъще! – изохка тежко-тежко. – Ако и аз не изляза, ония ще кудурдясат, ще изпоколят цяло село. По-добре само мене да затрият...
         – Не можеш да спасиш цяло село, тате! На другите може нищо да не им направят, ама тебе ще оризилят и зяносат! Пък и не се знае останал ли е някой по къщите... Тихо е, пусто, като в гробища... Кого ще спасяваш?
         Имаше Димка характера на майка си, но и мъдростта на баща си, та можеше да бъде едновременно и решителна, и убедителна. Послуша щерка си поп Иван, не се издаде, остана в къщи, свел глава пред кандилото в молитви към Бога за пощада и закрила.

 

         В това време башибозуците, скупчени на баирчинката над село, взеха да искат вода. Нашите, които бяха при тях, започнаха хем да им носят, хем да викат колкото им силите държат всеки да занесе вода. Щото който отидеше, там си и оставаше, при военните, задържаше ги. Като разбраха това, много взеха да излизат от скривалищата си и да отиват с пълни съдини, за да останат там с надеждата да се запазят живи.
         Когато Плоското Танче се завърна и съобщи, че по къщята няма никой, военният въздъхна: “Е, чорбаджилар, отиде ви селото!” А Кара Човията се разпореди на башибозуците да се втурнат отвред, да палят, да сечат, да колят. Спуснаха се най-първо върху тези, които им бяха под ръка, при тях, на баирчето. Един Забек мушна в бедрото Андров Петко с ножа си, а друг замахна да отхвърли главата на Тапанджов Слав, ама не сполучи и само го одраска по врата. Скочи военният, отблъсна жадните за кръв башибозуци и остана при двамината ранени да ги пази от ранна смърт.
         И така, тия 500 развилнели се башибозуци на Кара Човията опасаха селото от запад и север. Други даалии заедно с турците от отсрещното през Марица село Идирли9, на брой около 200–300 души, като видяха, че тяхна вяра вече загражда Караатли, започнаха да прегазват реката и да обграждат откъм юг. На източната страна откъм Кокарджа се показаха още някакви неизвестни турци. И тъй селото бе обвързано от вси страни с железни вериги. Изход не остана. Крила да имаха караатлийци, нямаше да могат да прехвръкнат.
         И започна сечта. С голи ножове и запънати пушки. Екна селото. Гръмнаха сърцераздирателни писъци. Там, в “кайряците”, светнаха две пушки, лъснаха два ножа и дядо Вълю и Разгърденото Танче, двама прости старци, станаха първите жертви.
         Покърти се човеколюбивата душа на Бесим, сапунджия от Чирпан, качи се на коня си, като някой ураган запрепуска из улиците и завика: “Турци! По вяра братя, не правете, не сторвайте, кръв не лейте!” Но не! Не успя да ги възпре. И с просълзени очи взе да приема идущите при него на прибежище.
         Поп Иван и Димка слушаха онемели писъците на умиращите навън съселяни, запушваха уши, да не чуват нито тях, нито крясъците на погромаджиите, с немигащи очи гледаха, притаени зад прозорчето, как пламват и горят като факли къща след къща – и все по-близо до тях, и все по-близо... А на огнения фон лъсваха ятагани, мечове, ножове, размахваха се пушки и пищови, тичаха презглава подгонени от препускащи конници мъже, жени, деца, докато ги настигнат и рухнат в миг простреляни или съсечени... Сякаш всички дяволи бяха изскочили от преизподнята и вилнееха на воля сред огън и дим. Не знаеха баща и дъщеря какво ще ги сполети, само се кръстеха и мълвяха молитви към Всевишния Господ Бог да ги опази живи от сатанинската бесотия... И така, в молитви, видяха как идирлийският циганин Карагьоз Ахмед нахлу в двора с пламтяща главня в ръка и подпали къщата им от единия край, видяха го как викаше и подскачаше от радост за поредната клада, как изчака огънят хубавичко да се разгори. Когато хукна към съседния двор, вътре вече се стелеше дим, къщата пламтеше от три страни. Двамата, баща и дъщеря, бяха в капана на пожара. Поп Иван свали расото и започна да го размахва пред лицето на Димка, белки прогони задушливия дим по-надалеч от нея. После с другата ръка свали калимявката, размаха я и нея, ала напразно. Нямаше откъде да излезе тоя дим, нови и нови талази ги връхлитаха отвред. През тях поп Иван видя, че единият от прозорците откъм двора все още не беше обхванат от огнените езици. Лъч на надежда го осени, хвана Димка за раменете, изблъска я досами черчевето, прегърна я, прекръсти я и заповяда:
         – Отворя ли, веднага изскачаш навън! Бягай и не се обръщай назад. Бог да те закриля!
         – Ами ти, тате!? – проплака Димка.
         – Не ме мисли! Все някак ще се оправя!
         – Не-е! Не иска-а-ам! Тате-е-е!... – изпищя Димка, но така и не довърши – излетя от ръцете на попа навън с главата напред и докато се усети, лежеше върху цветята в двора. Обърна се назад, но баща й вече го нямаше там, зад плътно залостения отвътре прозорец. Наоколо всичко гореше като клада, кървавочервено багрило заливаше цяло село. Слънцето не се виждаше от пепел и дим. По улицата топуркаха нозе на бягащи хора, отекваха и се наслагваха един над друг тропотите на безброй конски копита, от небесата се сгромолясваше с непосилна тежест многогласният писък на заколението и смъртта. Да бяга, беше казал баща й. Но накъде? И как? В съседните дворове вилнееха погромаджиите, не можеше да се промъкне през тях. Да се върне назад пак не можеше. Оставаше й само един изход – да излезе на улицата и ако Бог е решил, в суматохата на поголовната сеч, прикрита от прахоляка, пепелта и дима, да притича на бегом до някое по-сигурно място. Кое – нямаше и представа. Това щеше да е пътят или на нейното спасение, или на нейната смърт. И тя припълзя до портата, зейнала отворена след нахълтването на идирлиеца, плътно прилепена до земята надзърна навън и в мига, когато между препускащите напред-назад конници се получи пролука, скочи и хукна презглава към края на селото. Спъна се в трупа на жена, блъсна се в откъртена и полегнала навън дворна порта, прикри се за миг зад нея, изчака да профучат няколко башибозука, отново хукна... Колко време се беше промъквала и колко път беше изминала – нямаше представа, когато отзаде й се разнесе вик и топуркане на копита. Извърна глава и застина в ужас – към нея препускаше конник с размахан ятаган. Дошъл бе краят й. Не можеше да избяга, беше на метри... Обърна се цялата с лице към стремглаво връхлитащата я смърт, прехапа устни, да не изкрещи от отчаяние...
         Но стана чудо: отстрани помежду Димка и преследвача й изневиделица се врязаха копита, друг кон я прикри с изправеното си на задни крака туловище, някой сграбчи плитките й до самия тил и тя литна във въздуха ведно с острата болка от опънатата до скъсване коса. Но само след миг усети облекчението на отпуснатата хватка и се видя седнала на гърба на този друг кон, прегърната здраво от яки мъжки ръце. И тогава, от високото, осъзна, че това не е смъртта, че е жива, че конят е истински... И видя как преследвачът й се изтърколи сред прахоляка и кървищата по пътя, видя как конят му препусна подплашен нанякъде. И дочу глас откъм гърба си: “Коркма, къзъм10! Аз съм чичо ти Бесим. Ще те измъкна от тая салхана11!”
         От тук започва историята на Димка. Не се знае познаваше ли я Бесим отпреди. Беше на години сапунджията, щерка или внучка можеше да му бъде тая лична мома, но явно ще да е било твърде благородно и смело сърцето му, щом наред с другите, дето се бе спуснал да спасява, препречи смъртта и за Димка. Случайно ли се озова наблизо или нарочно бе запрепускал към поповата къща, един Аллах знае, но още щом я зърна да тича ужасена по улицата на разкрач само пред башибозука с размахания ятаган, Бесим сръга коня в хълбоците, изправи го на задните крака точно между двамата, грабна Димка за плитките и препусна към къщата на Кръстю Делчев. Още не беше подпалена и той видя как там се събират други избягали от погрома жени и мъже. Пусна момата при тях и побърза да се върне сред касапницата. Не се знае дали успя да спаси още някого, но се знае, че самият той стана курбан на едноверците си. Дали защото бранеше караатлийци или съвсем неволно, сред олелията и суматохата изсвистя предречен и за него ятаган, главата му отхвръкна надалече от шията, затъркаля се из прахоляка, и се търкаля, търкаля, докато не я погълна кладата на една от горящите къщи.
         В туй време щерките на Делчев Кръстю Васила и Яна, Атанасовата Мара, Митра Георгиевата, Зайчева Делчовица, Тодор и Велчо Славови – баща и син от Кокарджа, прегръщаха Димка и я разпитваха дали не е видяла някои от близките им, тя как се е спасила, къде е баща й поп Иван...
         – Не знам за тате нищо... Кога пламна и нашата къща, той ме избута навън и рече да бягам, а сам остана и се залости отвътре – продума Димка. – Видях Георги Геренкошовия с детето в ръце да притичва през гереня за градините, кога пукна една пушка и той падна... Спънах се в баба Кирковица Хаджи Гювеси, разсечена насред улицата и запалена гори ли, гори...
         – Аз пък видях как куршум прониза цицата на Геренкошова Стоювица и удари детето, дето го стискаше в прегръдките си. А тя остана жива, ама дали още е жива... Писна, та ревна, с цяло гърло!... – преглътна задавено Митра.
         Делчовица не се стърпя да прибави още ужасии:
         – Четири пъти пукнаха в горните градини на коняра Петко и все не го улучваха. Бягаше ха насам, ха натам. Ама с петото гръмване капсамунинът Ибрям от Идирли го уби. И още много души убиха при него. Теню Георговчин го упушкаха на Дядовий-Кирков двор. Извика: “Мале, мале!” и издъхна. А Поповия Димитър се беше скрил в кладенеца. Надникнаха и там, видяха го, пуснаха отгоре му големи камъне и го удавиха...
         – Ами кое по-първо да приказваш? – въздъхна Кръстьо. – Като отварях портата да влезе първата от вас, покрай мен притича Делчо Вълчов Жековий зет, рече ми, че бърза да изведе своите си от село, щото бил изпросил дозволение от военния турчин за това. Кога отворих сетния път, го видях ей там, по-надолу, проснат на пътя – убит! Не стигнал до къщи!
         – Боже, Боже! – проплака и Мара. – Аз пък какво видях!... Край една черница се бяха скупчили десетина поганци, гледаха нагоре, хилеха се и викаха: “Ама круши има!” А на черницата се бяха покатерили и се криеха сред клонака неколцина от нашите. Дигнаха ония пушките, гръмнаха ги, тупнаха труповете на земята, нададоха доволен вик и изкряскаха: “Ама круши паднаха, бе!”...
         – То няма край, няма приказване! Салхана! Истинска салхана е навън!... – поде Делчов Кръстю. – Дано Господ ни опази! То наближава вече да се мръква и трябва да помислим как да се измъкнем и накъде да поемем... кога всички тия башибозуци, цигани, даалии и каква ли не сган се оттегли...
         – Към Ески Заара да вървим! – обади се Димка. – Нали русите са там!...
         – Няма да е лесно! – размисли се Кръстю. – Далече е, дали ще успеем? В Ески Заара руси че има – има, ама по пътя дотам къде са русите, къде са турците, вече не се знае. Настъпват, отстъпват... Ако тръгнем на юг към Хасково – три часа път е, все през турски землища ще минем. Опасно е! До Чирпан е четири часа, все на запад. Само дето е още по-опасно. В Ески Заара ще е най-добре, ама вие сте повечето жени, ще издържите ли на дълъг път? Най-малко осем часа!...
         – Че какво друго ни остава!? – отвърна с въпрос на въпроса му Митра. – Поне да направим опит да се измъкнем, с Бога напред! Пък каквото ни е отсъдено.
         – Право дума кака Митра – обади се и Димка. – Може пък и да успеем... Какво, да седим тука и да чакаме да ни изловят като мишки в капан ли? Нали опитахме с тате...
         Видно бе, мислеха в единодушие. И едва дочакали нощта да припадне и погромът да утихне, те поеха... Открехнаха най-напред лекичко портата към улицата, озърнаха се и като не видяха и не усетиха башибозук, предпазливо се запромъкваха към края на селото. Държаха се близко един до друг, спъваха се в насечени трупове, газеха в локви от кръв, задушаваха се от дима и прахоляка, настръхваха от воя на обезумелите край мъртвите стопани кучета и котки, обливаха се в жарещите талази на пламтящите къщи и стобори, но вървяха, притичваха, поспирваха в някоя сянка... и не поглеждаха назад. Така успяха да оставят зад гърба си селото и да стигнат до полето. Промъкнаха се покрай кръстците от житни снопове, приседнаха за малко сред царевичака и току се ослушаха. Наблизо нещо изшумоля, дочу се бебешки плач.
         – Някои от нашите ще да са! – прошепна Кръстю. – Вие стойте тук и ни гък, ни мък! Аз ще се промъкна дотам да видя каква е работата...
         И каква се пръкна работата? На тумби, на тумби се бяха укрили сред високите царевици и други мъже, жени, деца, оцелели по Божията воля. Издириха се, насъбраха се, разпратиха на вси страни съгледвачи и като се увериха, че наблизо няма опасност, взеха да мислят накъде да поемат. По-многото решиха и удариха към Ески Заара, други се запътиха към близките села – при роднини подслон да намерят, трети останаха да се скитат из царевиците и кориите. Тия, вторите и третите, вярваха, че след ден-два ще се приберат в огнищата си. След доста време, когато живите се завърнаха от странстванията си по Одрин, Текирдаа, Коня и още земи, където ги бяха тътрили на заточения, първите научиха, че все пак добре бяха поели към Ески Заара. Щото ведно с претеглените мъки, все пак оцеляха. А тия, дето останаха, цяла седмица наред след 18-тия ден на юли, бяха хващани и убивани из този същия царевичак, из същите тия кръстци, чак докато едва на седмия ден се научило и подсетило Турското правителство да види що е станало прочутото Караатли и да спре неговото разорение. Там нейде в Гробов дере се намират Къдийски Стою-Чопето с жена си и бозайниче момиче. С едното пукване на пушка жена му паднала мъртва с детето на ръце. Стою извадил пищова и хайде на чалмалията. Изтърколил се оня в краката на коня. Стою се спуснал да вземе от смъртните прегръдки на жена си детенцето, че да побегне в близката царевица. Пукнала втора пушка и Стою паднал мъртъв при трупа на жена си. Писнало детенцето между убитите майка и баща. Трети чалмалия се спуснал и качил детенцето на коня си. По-сетне го занесъл в с. Гердима12, та го подарил на един бездетник българин. Тъй продължило, научиха нашенци отпосле, два дни, три дни, та чак до 25-тий юли... Навсякъде ужас и позор, навсякъде огън и смърт. Труп не останал несъблечен и двор непроверен. До една се изгорили къщите, плевните и другите здания. От богатите дюкяни идирлийци и кая­джиклийци дигнали стока с коли. Още на сетния ден, като се разчуло, че Караатли се ударило, всички гладници от Хасковска и Чирпанска околия и отвсякъде надошли в село да довършат онова, което останало от вчерашний ден. Систематично затършували за още хора да убиват и имането да плячкосват: пари, дрехи, бакъре... Не стига в село, ами и по полето тръгнали. Много невинни хора станали жертва в този ден. В следващите – още... Че даже и кога турското правителство изпратило с няколко заптиета и 10-тина от хванатите и закарани в Чирпан караатлийци да дойдат в село и приберат всички живи. Разпръснали се нашенци из селото и по полето и захванали да викат: “Живи-и-и-и, излизайте, живото е усигурен!” Някои от скитащите се уверили и излезли, ама неколцина станали отново жертва на измама. Щото някакви помаци, възползвали се от знанието на български език, викали същото изречение и ако някой излезел при тях, те го убивали и обирали. Най-накрая заптиетата се разпоредили на нашенци да зарият в земята надутите и вонясали вече мъртви тела. За три дни поръчаната работа била извършена. Кротясало най-сетне опустошеното село Караатли, за да не се въздигне повече никога толкова, колкото било преди погрома. Хванатите и оставени живи жени вкупом забрали и подкарали в чифлика на Акиф бей горе над селото. Мъжете, които сполучили да отидат на Бегличкий харман, вечерта подбрали закъм Чирпан.
         Цяла нощ бягащите за Ески Заара подтичваха с неимоверна човешка бързина. И понеже страхът е ужасно нещо, къде за да не бавят групата, къде да не бъдат издадени от плач на невръстно отроче, жените почнаха да хвърлят край пътя децата си. Още в Хавузнашенските землища Янкехайовката остави в канавката мъжкото си дете, щото то първо проплака и нямаше време да спре да го накърми.
         – Ти луда ли си?– сгълча я Димка. – Страх от Бога нямаш ли?
         – Ти, Димке, да мълчиш! Мома си още, не знаеш какво е дете да имаш и край пътя да го хвърлиш! – изплака Янкехайовката. – Бог ще ми прости!...
         Димка не можа да й отвърне нищо, забърза се, настигна водача на групата:
         – Чичо Кръстю, нека поспрем за малко – дръпна го за ръкава тя. – Трябва тия жени дъх да поемат, децата си да накърмят... Тогава няма да плачат и да ни издават...
         Чуха я някои от присъединилите се още край село други групи от царевичака и както вървяха бързешком, запъхтяни заподмятаха:
         – Няма спиране!... Която е жена кърмачка, да сяда и да кърми сукалчето си или да го оставя и да продължава с нас!
         Разбра Димка, че няма да им надвие и запреглъща сълзите си, когато стигнаха до Джамбазката кория и видя как Злата Кръстева прегърна мъжкото си детенце, целуна го, изхлипа, положи го на земята и бегом настигна другите. След нея Гана Поповата остави момиченцето си, Парцалева Ванювица – и двете си деца, Господинца и Петковица Парцалевите – по едно детенце... После плачеха без глас и тичаха, плачеха и тичаха редом с другите... Писъкът на децата оставаше все по-надалече и по-надалече зад гърба им. Насред Узанджанския кър ревнаха и двете деца на Желязковата Запрянца. Запушваше им устата с ръка, шъткаше им, ала не млъкваха – от глад и умора. Скокнаха отгоре й другите от групата, скастриха я през зъби:
         – Ти какво, да не искаш да ни изловят! Махай ги тия деца, ако не щеш – махай се и ти с тях!
         Стисна устни Запрянца, тури двете си дечица едно до друго да седнат на къра, прекръсти ги и поотделно, и заедно, и търти да бяга колкото се може по-надалече от тях. Писъците им хукнаха подире й, раздраха нощната тъма, но не я върнаха обратно.
         Така, на групи от по десетина-петнадесетина мъже и жени, се промъкваха караатлийци към Стара Загора. Из пътя към Димкини се присъединиха още Лозю Колев, Велю и Лозю Хубенови, Господин и Жеко Парцалеви, Вълчо Кирков, Бойнен Гочо с момчето си, Кисьов Слав, Киро Пиперов, Милко Ради Вълков, Тодор Калята, Ангел Ванев, Ташо Гочев Галушев, Неделчова Петровица, Руса и Тяна Янкови – все съселяни. Тичаха, бързаха цяла нощ към Стара Загора, та успяха да осъмнат при река Сазлийка.
         – Вижте колко войска се е струпала на Берекетската могила13! – викна задавен от радост Жеко, като протегна ръка към обвитото в сутрешна мъгла възвишение на хоризонта. – Стигнахме руснаците!...
         Объхтани от тичането през нощта, изнурени от ужасите, глада и жаждата, спътниците на Димка хукнаха с последните им останали силици към войската на могилата. И както си търчаха, като наближиха, така и в един миг се вкамениха. Загубиха дар слово, от стряскането дъхът им секна. Никаква руска, турска войска се разстилаше отпреде на тая Берекетска могила, дето беше последната им и изконна надежда!
         – Митю, сине, на турци в ръце се не даваме! – пръв се окопити от уплахата Бойнен Гочо и сръчка шепнешком момчето си. – Като река три, скачаме и бягаме с все сила назад!
         – Недей, бате Митю! Много сме близко, ще ви гръмнат! – продума тихичко Димка. – Ще опитаме...
         – Нищо няма да опитваме! – тросна се Митю. – Ние се връщаме, пък вие каквото щете!... Хайде, сине, готов ли си?
         – Готов съм, тате!
         – Е, тогава, Бог да ни пази!
         Скокнаха едновременно и двамата, презглава хукнаха назад. Димка извърна глава след тях, сподириха ги с поглед и останалите. И както ги гледаха да търчат с все сили на зигзаг натам, откъдето бяха дошли, видяха как няколко суварии14 ги последваха, настигнаха и не само съсякоха бащата и сина, ами ги разсякоха на части.
         – Божичко-о-о! – проплакаха няколко жени.
         – Мълчете! – изшътка им Жеко. – Мълчете и да вървим.
         – Накъде, бре Жеко?!...
         – Напред, към войската!... Не видите ли, че няма друго спасение?
         – Че това е живо самоубийство! – отчаяно изрече Слав.
         – Може и да не е! – намеси се Димка. – Ако им речем, че се извиняваме, задето ги изненадахме, но че идваме да търсим спасение!?
         – Ти полудя ли ма, Димке? – нахвърли се словесно Тодор Калята.
         – Права е, Тодоре! – пресекна го Вълчо Кирковия. – Не виждате ли, че не идва за бягане!? По-добре да се направим, че самоволно отиваме при войската. Може пък и да ни хванат вяра и да ни оставят живи, вместо да ни секат като Бойнен Гочо и момчето му.
         Нямаха повече време за приказки и разсъждаване, та затуй се надигнаха и тръгнаха напред. Когато стигнаха при войската, претърсиха ги основно за оръжие и като видяха, че не носят такова, им заповядаха да сурнат и загнездват топовете им.
         Тоя ден боят наоколо и вътре в Ески Заара пламна в най-силния си разгар. Върху караатлийци се сипеха руски куршуми и гранати, ама, слава на Бога, ни един не се погуби. Кога настана вечерта, турците поставиха по нареждане на един от офицерите жените под караул и така те пренощуваха при един огън в старозагорските лозя. Мъже при тях нямаше, никой не им посегна, пазеше ги само един гърбав старец ведно с нашенци. На другия ден вкупом ги подкараха към Карабунар15. Сюлейман паша вече заграждаше града с многобройна войска и изпращаше разрушителните и смъртоносните си гюллета и куршуми вътре.
         Върволицата на подкараните беше зрелище ужасно. Към караатлийките бяха придали и много пленени загорки. Никоя не можеше да остане назад, веднага пазачите се нахвърляха отгоре й и я пребиваха с приклади. Олелия и плачове – до възбог! Отново хвърлени край пътя деца, жалостни викове на майките!
         Не можеше да претръпне Димка пред тая гледка, сърцето й се късаше, нямаше сила да викне... По едно време една от пленените загорки, изостанала от другите и присламчена до нея, току изохка, изохка и взе да се свлича в прахоляка. Димка я грабна под мишниците да я изправи, но жената тихичко проплака:
         – Недей, сестро!... Да не те зяносат заради мен...
         – Ставай, ставай! – напъна се Димка. – Няма да те оставя!...
         – Непразна съм, сестричке!... Раждам!... Свърши се с мене!...
         – Дръж се!... Давай, още малко!...
         Прислони я Димка в храсталака и се върна отново на пътя. Никой не обърна внимание на отбивката й, щото турците избираха от време на време по някоя красива загорка, завличаха я настрана и след като задоволяваха страстите си, я подкарваха отново по пътя. Само караатлийските моми и жени по Божието провидение останаха непорочни. Така стигнаха при гарата на Карабунар. Малко преди това довтаса оная загорка от храсталака. Сама, с празни ръце, отслабнала и изтощена.
         – Какво стана!?... – почуди се Димка.
         – Роди се... оставих го... Господьово чедо!... – задавено отвърна жената.
         Сред пек, пот и прахоляк, прегорели за капчица вода, ги наблъс­каха в трена. В Одрин ги стовариха и настаниха само караатлийците в една къща в Мараша. Заживяха кажи-речи свободно. Затуй някои от мъжете, дето имаха по някоя скътана дълбоко и ненамерена от турците парица, почнаха да прекупуват и продават това-онова, да припечелват по нещичко демек. Да, ама не продължи дълго това успокоение. В един ден подбраха женорята вкупом, качиха ги пак на влака и ги откараха в Текирдаа. А мъжете, 15-тина на брой, ги затвориха и от по-сетне ни се чуха, ни се видяха повече.

 

         Училището в Текирдаа заприлича на женски метох, откакто настаниха караатлийките в него. Милостиви жители на тоя град още с пристигането им надонесоха храна, английският и френският консули набавиха постелки и дрехи. Можеха вече да се къпят, преобличат, хранят, спят... Животът им изглеждаше осигурен. И заживяха в това училище и в този град чак до края на войната. През всичките тия 8–9 месеца хем бяха заточенички, хем живееха по-свободно от затворниците в крепостите. Разпределиха ги да помагат в домакинствата по къщята на местните жители като перачки, гледачки, чистачки, готвачки, детегледачки... Имаха подслон, имаха храна. Фикрет бей, офицерът, който съпровождаше групата им от Ески Заара та чак дотук и остана в този град като техен надзирател, настани Димка в семейството на свои роднини. Сутрин я водеше до къщата им да помага на жените в домакинството и да се занимава с децата, вечер я прибираше оттам и съпровождаше до училището. И така всеки божи ден.

 

         Един ден върху Димка се стовари небивала изненада. Фикрет бей се приближи до нея и припряно изрече:
         – Дойде сър Блонд! Английският консул! Иска да те види!
         Почуди се Димка защо ще е притрябвала на английския консул. Набързо взе да прибира дългата си до кръста коса в две дебели плитки. Тъкмо се беше изкъпала и приседнала на стъпалата на училищната сграда да я разресва и суши под лъчите на слънцето. Беше тъмноруса ли да речеш, кестенява ли, като на повечето жени от рода им, но с бакърено-златисти оттенъци, рукнали сега като водопад чак до плочника на двора. Дръпна се настрана Фик­рет, приседна на каменния дувар и зачака, кротко и деликатно, само дето от време на време скришом прокрадваше по някой поглед към стегнатата плитка, в която кротваха разпилените допреди малко златисти талази. Димка беше почувствала вниманието му към нея още в самото начало, на Берекетската могила край Ески Заара, когато уж се предадоха на турската войска. В мига, в който Фикрет бей се изправи пред пленените жени и мъже в прашната си от битката офицерска униформа и впи поглед в нея по-дълго отколкото в другите, Димка разбра, че този турчин ще й е приписан от съдбата, само че за добро или за лошо – тогава още не знаеше. И затова му отвърна с всичкото предизвикателство, което можа да събере в очите си след преживяните ужаси и нечовешката умора. Какво бе видял в тези зелени очи турчинът, Димка не можеше да знае, но лицето му видимо се промени, някаква жалост и съпричастие заличиха суровостта му, това като начало, после умората и напрежението от битката отстъпиха на удивлението, което от само себе си кротна и застина в загриженост. И вместо очакваната в ответ на предизвикателството реакция на жестокост, тя на свой ред се удиви на мекотата в така навъсените допреди малко очи. Оттук насетне Димка непрестанно усещаше закрилата, макар и тайна, на тоя офицер. Уважение ли бе това негово поведение, преклонение пред отчаяната й дързост ли, любов от пръв поглед ли – тя не узна нито тогава, нито отпосле. Но истина беше, че тъкмо тоя офицер тръгна редом с кервана пленени българи, тъкмо той опази не само Димка, но и останалите караатлийки от посегателствата, които трябваше да търпят зааралийките. През целия път все се навърташе близо до Димкините дружки, ако пък се поотдалечеше, не сваляше очи от тях и от конвоиращите. Така и не даде косъм да падне от главите им. В Одрин се позагуби за ден-два, после пак се появи, но вече без униформата, облечен в цивилни дрехи, като другите градски мъже. А когато един ден натовариха караатлийките на влака и ги откараха в Текирдаа, той тръгна отново с тях, остана в града, настани се като надзирател в училището и така продължи да ги пази всеки ден и всеки час.
         Изправи се Димка на стъпалата, тръсна тежките плитки, та ги преметна на гърба си и закрачи към стаята на даскалите. Какво ли й се пишеше? Спокойна на вид, но с озадачена душа прекрачи прага и застана срещу господина от далечната страна. Имаше и още един, явно извикан да превежда.
         – Сър Блонд, представям Ви Димка Попова – изрече Фикрет бей с навика на военен мъж и излезе, като затвори деликатно вратата отвън.
         – Заповядай, мила госпожице! – скочи иззад бюрото и се насочи към нея консулът. – Димка Попова, нали? – стисна дружелюбно двете й ръце.
         – Да, господине, аз съм Димка, дъщерята на поп Иван Тенев от Караатли.
         – Седни, седни, Димке! – посочи й стола той. После мина от другата страна на масата и седна отново на мястото, където го беше заварила при влизането си тя. – Исках да се запознаем, да си поговорим... Затова помолих да те доведат...
         Приседнала на крайчеца на стола, Димка стоеше с наведена глава, изобщо не поглеждаше нито към него, нито към преводача. Цялата превърната в слух, очакваше да разбере целта на тази среща.
         – Питах коя от жените е най-окумуш, тебе ми посочиха – про­дължи сър Блонд.
         – Учил ме е тате на четмо и писмо, знам повече работи за света от другите, вярно е, ама всяка си има своята дарба... – реши да навлезе в разговор Димка. Стори й се, че ще бъде твърде невъзпитано да седи и да мълчи.
         – Така е, така е! – съгласи се господинът. – Дарби различни!... Само че аз търсех момиче, дето има и дарбата, и желанието да продължи да се образова. И още нещо разбрах – че си момиче с характер! По целия този ужасен път дотук си давала кураж на другите, решавала си ведно с мъжете какво да правите, за да оцелеете...
         – По Божията воля стигнахме живи и неопетнени до тоя град, господине! – засече го Димка.
         – Да, така е. Без Божията промисъл нищо не става както трябва! Но и на Фикрет бей трябва да благодарите. Знаеш ли, че в Одрин го разжалваха – скъсаха му пагоните и го изгониха от войската. А той – ей го на, последвал ви е отново!...
         Дигна очи Димка, прониза го със зелени светкавици и току сведе отново надолу глава.
         – Чудех се защо е постъпил така – продължи консулът, все едно не е забелязал реакцията й. – Но честно да си призная, и аз, ако бях на негово място, не бих се поколебал да сторя същото!...
         – За какво ме извикахте, господине!? – звъннаха този път в гласа й стоманени нотки.
         – Мило момиче, баща мога да ти бъда, чичо... Като близък човек ти го казвам...
         – За какво съм тук, господине? – със същата студенина зададе повторно въпроса си тя.
         – За да ти предложа най-хубавото нещо, което може да ти се случи след всичко преживяно досега! Исках най-напред да ти обясня някои неща, за да не се чудиш защо точно теб извиках, но явно няма смисъл! – рязко смени бащинските нотки в гласа си с делови тон консулът и продължи нататък, сякаш водеше междудържавнически преговори. – Упълномощен съм да избера стипендиантки за образование в моята страна, Великобритания. По предварителни данни се спрях на теб, а сега, след първите си преки впечатления, нямам и грам колебание, че по-правилен избор не бих могъл да направя. И така, ще бъдеш на пълна из­дръж­ка – пътят, храната, пансиона, колежа... Ще учиш за медицинска сестра, ако искаш после – за лекарка... Може и за учителка... Един ден ще се завърнеш като една от първите най-образовани жени и ще можеш да направиш много ползотворни дела...
         Димка усети как краката й се подкосяват, сърцето й замира, дъхът й секва... Какви ги говореше този човек отсреща!?... На нея ли ги говореше? Вдигна очи и ги впи в неговите, подигравка търсеше, насмешка... Ала видя само доброта и загриженост. Не е лъжа, не е – с нея се случва.
         – Знам, няма да ти е лесно – сама в чужда страна, сред хора, чиито език няма да разбираш отначало – продължи вече по-благо сър Блонд. – Помислихме и за това, как да облекчим първоначалните затруднения и решихме с теб да тръгне още едно момиче – Мара. Не съм говорил с нея, чакам твоя отговор...
         Позамълча, сякаш да проникне в съзнанието й всичко това, което изричаше устата му, после се усмихна и уточни:
         – Не бързай... Помисли си спокойно, прецени добре различните възможности, които можеш да имаш тук, в Турция, във Великобритания или в твоето село... И как би протекъл животът ти в един или друг случай! Безкрайно ще се зарадвам, ако приемеш предложението. Първо, защото това е единственият засега начин да те спасим от това позорно съществуване тук, без близки, без средства, разчитаща единствено на закрилата на Фикрет бей. И второ, защото това ще бъде един вид възмездие за всички понесени ужаси и страдания.
         Изчака, изчака миг-два консулът, после внезапно стана и й се усмихна:
         – И така, до утре, Димке! Ще дойда пак по същото време да чуя отговора ти.
         Явно бе, че Димка е загубила дар слово от изненада и че днес, в този момент, няма надежда за какъвто и да било разговор с нея. Трябваше й време. Проследи я втренчено как се обръща, как тръгва зашеметена към вратата, отваря я бавно, прекрачва прага и внимателно, сякаш се държи за бравата да не падне, я притваря зад гърба си. “Наистина това момиче е достойно за всякакви привилегии!” – реши той, убеден, че е изпълнил мисията си. Оставаше му само да получи потвърждението – на следващия ден.

 

         Цяла нощ Димка не можа да мигне. Пред очите й оживяваха и се премятаха в хаотична разхвърляност картините на онова, което се случи, откакто излезе от даскалската стая с бушуваща глава. Спомни си как залитна, докато притваряше вратата зад гърба си и за миг се озова в ръцете на Фикрет, успял да я подхване преди да се строполи на плочника. За кой ли път прехвърляше през ума си думите, погледите, жестовете на жените. Посрещнаха я нетърпеливо – любопитни да узнаят какво са си говорили с английския консул. Имаше в тях и страх, и почуда, и завист... “Не, не те даваме! Кой знае къде ще те завлекат!... На четмо и писмо щели да те учат!... Бошлаф работа!... Ако рекъл Господ да ни освободят, на село ще си вървим!... Имаме си къщи, имаме си рода... Така да кажеш на консула!... Къде беше той кога ни клаха и влачеха по пътищата!?... Забрави ли ма, Димке, че за булка се стягаше?...Твоят Слав може да е жив и още да те чака!... Ами-и-и-и, да не си луда по чужбинско да се скиташ немила-недрага!?... Мъж да си, по-друго ще е, ама си женско!... Не те пускаме!” И още какво ли не й наприказваха една през друга. Виждаше лицата им да просветват в мрака, всяко поотделно, като плосък образ, залепен на тавана, виждаше как се отделя от там, спуска се надолу, увисва точно над главата й, изстрелва в лицето й приказките си, но още с последната дума набързо излита обратно нагоре и изчезва сред гредите, за да изплува след време отново залепен за тавана. Озърнеше ли се Димка наляво и надясно, виждаше наяве същите тези жени да спят своя сън, осъзнаваше кошмара и отново се вторачваше в тъмнината. А искаше, искаше да замине за непознатата страна, искаше да учи, да узнае още много неща за необятния свят, да види как живеят хората там, мечтаеше да се върне някой ден като знатна дама с шапка, чадърче, чанта, като ония, коконите в Ески Заара... И всички щяха да й се чудят и да се маят как се е променила, щяха да й викат: “Госпожо учителко!” и да й водят децата си да ги учи в школото... Но в миг тръсваше глава и се връщаше в реалността: къде щеше да ходи, тук й е мястото, казаха й го жените. Неизвестността я и плашеше, и привличаше, часове наред се мяташе ту в полза на предложението, ту в неистовото си желание час по-скоро да се върне в Караатли, да види живи ли са баща й, майка й, батковците й Теньо и Стойчо, каките Яна, Гана и Мара, годеникът й Слав... Така и осъмна, с широко отворени очи и с раздвоена, наболяла от терзания душа. Решение нямаше дори в мига, когато тръгна отново за поредната среща с консула. Но щом застана насреща му, сама не разбра как устата й изрече:
         – Ще се върна на село!
         И изведнъж й олекна. Това не бе забраната на другите жени, това бе нейното решение, нейният избор, зовът на всичко родно и мило. Пое дълбоко дъх и се усмихна на занемелия англичанин.
         – Не, не!... Не може така!... Това не е сериозно!... – на пресекулки изстреля сър Блонд. – Такова нещо да ти се предлага!... Не се отхвърля току-така!...
         Димка не очакваше отказът й да го обиди толкова много. Трябваше да му обясни. Този човек не заслужаваше подобно огорчение – дошъл бе с най-добри и благородни цели. Длъжна бе да му покаже цялото си уважение.
         – Господине, не зная как да покажа колко много съм Ви благодарна за всичко, което правите за мен! – подхвана малко стегнато Димка. На самата себе си обаче прозвуча изкуствено, надуто, несвойски, затова смени тона и продължи простодушно: – Както и да Ви обяснявам, няма да ме разберете! Вярно, такава възможност не се предлага на всеки, не се случва често. Но за мене друг път няма. Това чувствам, това избирам. И се моля най-искрено на Господ да ме подкрепи да се върна у дома жива и здрава! А на Вас – отново благодаря от цялото си сърце и душа!
         Докато я слушаше, консулът се овладя от първоначалното стъписване, опита се да проникне в мислите й. Наистина, не можа да намери някакво свое обяснение, но усети, че отказът й бе дълбоко премислен и не оставяше възможност за разколебаване. Трябваше да се примири с избора на Димка, но все пак не се стърпя да не я попита:
         – И защо предпочете селото пред широкия свят и бъдещето на една образована дама? Може би ако се опиташ да ми обясниш...
         Тя не го дочака да довърши:
         – Там е моят дом! – отсече кратко и ясно. – Там са баща ми, майка ми, братята и сестрите ми, целият род! Годеникът ми! Дума съм дала! Ако са живи и здрави, всички те ме чакат! Ако не са, коренът ми е там! Отново ще покълне изпод пепелищата!
         Провалената мисия не попречи на сър Блонд да потръпне от последните й думи. Изпрати Димка станал на крака и с преливащи от уважение очи:
         – Сбогом, момиче!... Ако беше моя дъщеря, щях да се гордея с теб! Господ да те закриля!...

 

         Изниза се топлата есен, провлачи се тежка, люта зима със смразяващи виелици и дълбоки снежни преспи, зададе се пролетен повей. С него дойде Освобождаването. И когато Фикрет бей рече на Димка: “Войната приключи! В Сан Стефано подписаха мирния договор! Има обща амнистия! Свободна си вече!”, тя начаса реши да поеме пътя към дома. Пари нямаше влак да вземе, но пеша щеше да върви и пак да стигне, та ако трябваше седмици и месеци през равнини и планини да мине! Добри хора излязоха роднините на Фикрет бей, приеха я не като слугиня, а като гостенка. С децата я оставяха да си играе и да ги занимава, наравно с женорята готвеше вкусни сладкиши в кухнята, показваха си взаимно разни модели на бродерии и дантели. Но мъката и неведението за дома я гризяха отвътре, мира и покой не й даваха, нямаше откъде и как да разбере какво е станало с близките й след жестокия погром.
         Като каза, че си тръгва, децата се разплакаха, увиснали на полата й, жените събраха в една бохча дрехи и храна за из път, изпроводиха я с прегръдки и с пожелания за здраве и късмет, а самият Фикрет бей тръгна ведно с нея. Но едва-що завиха зад първия ъгъл, той застана отпреде й, извади кемера, бръкна в него и й подаде малка кадифена торбичка, стегната на отвора с копринен шнур:
         – Вземи, Димке, дар и от мен!
         Пое Димка торбичката, развърза копринения шнур, погледна вътре – блесна купчинка жълтици... Слисана впи очи във Фикрет.
         – Мъж съм, Димке, не знам какво да ти подаря за спомен!... – продължи той. – С тия парици сама си избери, каквото пожелаеш, ако искаш – запази ги за тебе, на сватбата си с наниз да се украсиш!... Ако пък решиш дарове за близките да занесеш...
         – Какво говориш, Фикрет бей!... Не мога пари от тебе да взема!... Малко ли направи за мен, та сега и пари да ми даваш!...
         – Вземи ги, явруджуум16! А аз... Каквото съм правил, от все сърце съм го правил! И по волята на Аллах!
         – Брат бъди ми, Фикрет бей, и сполай ти за всичко! Ще те пом­ня и благославям пред моя и твоя бог цял живот, така да знаеш! Ала парите не мога да взема! – усмихна се през сълзи Димка, пъхна торбичката в джоба му, обърна се рязко и продължи напред.
         Не беше пристъпила и десетина крачки, когато той я настигна:
         – Щом не можеш парите да вземеш, тогава аз ще се погрижа за всичко! Да вървим! В твоето село!...
         – Фикрет бей!... – изумено промълви тя. И спря дотук – гърлото я задави до болка, думите й секнаха по средата.
         – Нито думица повече няма да чуеш от мен! – отчетливо, със стоманен глас, изрече Фикрет бей. Преглътна издайнически прокрадналата се нотка на обида и добави, почти като команда: – Върви и не питай нищо! Аз обет съм дал читава да те опазя и няма да го наруша!
         И наистина замлъкна. От тази улица в Текирдаа, та чак до баирчинката над Караатли! Тръгна Фикрет бей с Димка безсловесен и мрачен, и вървя по целия път все такъв, но редом до нея. Прехвърля я от влак на влак, после на файтон, та така изтърколиха километрите до Кокарджа. Оттам Димка настоя да се прибере вече пеша. Речено-сторено. Тръгна тя пеша, Фикрет бей след нея, и той пеша. Вървяха, вървяха, Димка отпреде, Фикрет бей по петите й... Така стигнаха най-сетне до баирчинката над Караатли.
         Спря се Димка да погледне селото отгоре със сърце качено в гушата, че наистина се прибира при своите жива и здрава... И видя пепелището и руините, и колкото и да се взираше, не откри нито една къща да стърчи цяла сред опушените камънаци и рухналите дувари...
         Буцата в гърлото й изригна в неподвластни задавени хлипове, ръцете й изпуснаха бохчата и с тях стисна глава да не се пръсне на хиляди парчета, коленете й омекнаха и тя цялата като празна торба се свлече на земята... Колко ли време бе седяла така, не помнеше, до мига, в който се сети за Фикрет бей... Скочи и с някакво настървение се обърна назад да му покаже какво са направили неговите хора със селото й... Само че Фикрет бей го нямаше. Заоглежда се наоколо – нямаше го. Повика го по име – нямаше го. Кога и как се беше оттеглил, така и не разбра. Беше изчезнал! Неусетно. Ведно с тайната си за дадения обет и невъзможната любов. От този ден насетне никой повече нито го видя, нито го чу. Какво стана с него, един Аллах знае. Изчезна, завинаги, без сбогом, без вест, без последен поглед или жест.
         И изплака още един вик Димка – скочила на крака, търсеща с очи Фикрет. Мигновеното й настървение изчезна така, както се и по-яви, сърцето й се сгърчи в неистова болка, та чак закървя, защото с цялото си същество осъзна, че никога повече няма да види мъжа, който сред ужасите и нечовешките страдания бе бдял над нея като брат. Отишъл си бе от живота й безвъзвратно Фикрет бей, а заедно с него – и спокойната й съвест, че се е държала достатъчно справедливо към него. И сигурно този път ревна с цяло гърло, щото няколкото женоря, чоплещи да открият и прекопаят нивка сред кърските пепелища, надигнаха глави, вгледаха се в момата на върха на баирчинката – а тая баирчинка нито бе толкова голяма, нито толкова далече, та да не могат да я видят добре – и се развикаха на свой ред:
         – Димка си дошла!... Хубо-о-о!... Тичай ма-а-а! Димка жива-аа!..
         Юрнаха се женорята през глава – едни по нанагорнището към Димка, други обратно към село – майка й да викат и на всички да съобщят. Тия, първите, я наваляха от вси страни да я прегръщат, да я пипат наистина ли е тя или някакво привидение посред бял ден, да я питат защо е сама, знае ли къде са другите караатлийки... И едва-що разбрали кои са живи и ще се върнат след нея, почнаха подозрително да я оглеждат защо си е дошла първа, защо сама си е дошла, защо другите идват след нея, как е пътувала, какви са тия градски дрехи... Стоеше Димка сред тях, радваше им се, отговаряше надве-натри, изгаряше от нетърпение да хвръкне, направо в къщи да си кацне, а пък крачка не можеше да направи – като обръч я бяха стегнали... Малко ли време мина, много ли, никой не усети, кога през обръча чу до болка познатият глас на майка си да крещи отдалече:
         – Димке-е-е!... Чедо-о-оо!
         И се разтвори процеп откъм страната на селото и през процепа всички видяха попадия Хуба да тича и да се препъва накъм тях по нанагорнището. Дотича, останала без дъх, профуча през отдръпналите се женски тела, спря на крачка пред Димка, огледа я от глава до пети и обратно, сякаш да се увери тя ли е или не, и се хвърли на врата й, разтърсена от ридания. Жените наоколо й пригласяха с хлип – коя от мъка по загубено чедо, коя от радост, че има вест за своя жива останала роднина.
         – Да си вървим, майчице! – първа се окопити Димка. – В къщи... При тате...
         – Няма къща!... Няма тате!... – проплака попадия Хуба.
         Нощи безсънни наред бе мислила Димка защо остави баща си в пламтящата къща, измъчваше я угризението, че ако е загинал в огъня и дима, място няма да си намери от мъка и тая мъка ще я гложди като червояд, докато е жива. Виждаше го наяве как гони дима от лицето й с расото и калимявката, как я прехвърля през прозорчето...
         – Изгоря, нали? – отчаяно изхлипа Димка.
         – Не, чедо, в село оцеля... В Хасково... го хванаха... Убиха го-оо!
         – А другите? – с половин уста попита Димка за братята и сестрите си.
         – Живи сме!
         – Да си вървим, мале!
         – Ще си вървим, дъще, ще си вървим! Ами ти как си дойде?
         – Докараха ме... С влак, с файтон...
         – Къде беше!?... И защо не ни прати хабер, да знаем поне жива ли си!?... – изстреля въпросите си попадията Хуба.
         Димка усети промяна не само в гласа на майка си. Подозрение надвисна над обградилия я отвред обръч от жени. Трябваше да им отговори още тук и начаса:
         – На заточение бях, мамо, в Текирдаа... Като си дойдат и другите, ще ви разправят как я карахме там... Никоя не можеше да прати хабер...
         – И кой те докара!?
         – Един човек... Пазеше ни дотам, пък и там... Мен и всички караатлийки! Дето бяхме заедно...
         – Че защо не ви докара обратно пак заедно!?... Защо само тебе те върна!?...
         – Ще си дойдат и те! Стягат се за път! Аз не можех да чакам и миг повече!
         – Кой е този, дето те е докарал!?
         – Добър човек!
         – Ами къде е?... Поне да му благодарим!?
         – Не знам, мамо! Докара ме дотук и изчезна... И аз не успях да му благодаря...
         – И как се казва!?
         – Фикрет...
         Отдръпна се попадия Хуба две-три крачки назад, впи очи в очите на щерка си, протегна напред ръка с насочен показалец и с нетърпящ възражение тон заповяда:
         – Стой тук и чакай! Докато се върна!
         – Уморена съм, мамо! Искам да се прибера у дома! – настоя Димка.
         – Тук ще стоиш! Да не си посмяла да мръднеш! – процеди майка й, обърна се рязко и забърза обратно към селото.
         А там мълвата за Димкиното завръщане така гръмна, та чак затрещя. Наизлязоха от всяка съборетина мъже, жени, старци и старици, дечурлига от най-малки до подрасляци, и хукнаха към баира над къщите, хем момата да срещнат, хем да я питат за своите си хора. Зер всеки имаше по някои изчезнали близки...
         Пръв сред първите, дето се юрнаха нагоре, бе Слав, годеникът Димкин. Загубили се бяха в онази злокобна нощ, но и той оцеля някак си, сякаш за да дочака точно този миг. За нищо друго не бе мислил през всичките тези месеци, само се питаше дали Димка е жива и се молеше от цялата си душа, ако е така, Господ да я варди и да му я върне някой ден... И ето, чул го бе Господ, върнал я беше, жива, още по-хубава отпреди в необичайните си дрехи, поизморена и поотслабнала, напрегната някак си, но хубава! И жива! И негова! Неговата си Димка! Разбра го още щом впиха очи в очи. И любов, и мъка, и надежда струяха от нея! За него! И към него! Жива си беше Димка, и непроменена. Усети я още по-близка, още по-влюбена... Не беше редно и никога не би го направил, но не можа да овладее порива, дето го хвърли към нея. Сграбчи я в прегръдките си пред всички, разцелува я по челото, по очите, по цялото лице, после ето така, както я беше сграбчил, я вдигна високо над главите людски, заобръща се ведно с нея в ръце на вси страни, и закрещя:
         – Вижте я!... Моята Димка! Живата Димка!... Върна се!... За сватбата ни се върна!...
         И засия Димка там горе, на баира, извисена над людските глави. И усмивка огря бялото лице, и заискриха златисти пламъчета в зелените очи... Ето, за това беше мечтала, за този миг, за всичко и всички наоколо! Кой знае защо се присети за ингилизина и предложението му – ето, сега той трябваше да бъде тук, този сър Блонд, да види нея, Слав, майка й, селото, хората – пък тогава да каже, че не я разбира! Кой и какво можеше да й замени това щастие!? Не Англия, целия свят да бяха сложили в краката й, пак нямаше да има равен на този миг! И както обгръщаше с поглед и селото, и къра, и Марица, та чак и отсрещните й брегове, изведнъж Димка пребледня – зададе се попадия Хуба, теглейки за поводите катър. Първом се почуди защо й е този катър: багажа да носи – нямаше такъв багаж, нея да вози, че е прекомерно уморена – можеше това да е. Изведнъж сърцето й замря – можеше и за друго да идва с катъра. Не, не, майка й не би го направила...
         – Пусни ме, Славе! – прошепна на ухото му. – Мама идва!
         Пусна я Слав, приплъзвайки я до тялото си толкова внимателно, като че ли беше стъклена кукла, та да не се счупи, полекичка я остави да стъпи на земята и изненадан се взря в лицето й:
         – Какво!?... Какво има?
         – Мама идва! С катър!...
         Прибледня и Слави, обърна се да види и видя – разблъсквайки хората около двамата, попадията се добра на крачка до щерка си, току подръпна юларя на стреснатото добиче така, че да застане помежду двете, и когато почти опря гривата му до лицето й, изрече високо и ясно:
         – Качвай се, щерко!... Наопаки!
         Гръм да бе паднал, нямаше да порази така всичко живо, що се бе събрало тук. Жените занемяха, мъжете се вторачиха като безмозъчни, Димка се вкамени, Слав остана със широко отворена за неизречен въпрос уста. Само попадията изглеждаше жива, но с потъмнял поглед и заканителна стойка. Почака, почака малко, па отново заповяда, още по-високо и отчетливо:
         – Качвай се!...
         – Недей, мамо-о! – проплака Димка.
         – Качвай се-е! – почти изкрещя попадията. – Така се прави с омърсена мома!... На катъра качена!... Обратно!...
         – Никой не ме е докосвал!... Ето, казвам го пред всички тук! Честна и чиста съм! – този път Димкиният глас прозвуча твърдо, по-високо дори от гласа на попадията.
         Слав се окопити от вцепенението, хвана юларя на добичето, през главата му впи очи в попадията и изрече най-настойчивата молба, която можеше да се чуе:
         – Недей да ни правиш за резил, лельо Хубо. Чу я, нали! Щом аз й вярвам!... Не го прави!
         – Млад си още, Слави, акъл да ми даваш! – сряза го попадията. – Ще се качи Димка на катъра обратно – и толкоз!
         И току викна с цяло гърло към насъбралите се и все още занемяли хора:
         – Чувате ли ме-е-е! Тръгвайте след катъра! Плюйте по Димка!... Замеряйте я с камъни!... Заради едната чест!
         – Недей, ма Хубо!... Каза ти – честна била!... Нали си дойде жива!... След такъв резил, кой ще я вземе!? – заваляха отвред и упреци, и молби, и съвети.
         – Аз! Аз я вземам! – надвика ги Слав. – Димка ще е моята булка! Чувате ли, хора-а-а!... Не я заплювайте! Не я замеряйте!
         Как попадия Хуба успя да убеди дъщеря си, годеника й и всички насъбрали се хора, че обичаят трябва да се спази, не се знае. Знае се обаче, че Димка се покачи на катъра наопаки, че майка й я поведе към село и мина с нея по всички улици. Знае се, че и насъбралите се одеве горе на баира посрещачи, и останалите по руините караатлийци оформиха голяма и дълга процесия. Първом всеки се правеше, че плюе по Димка, ама плюнката му отиваше някъде настрани, после се навеждаше да вземе камък или буца пръст от улицата, па се правеше, че я замеря, ама тоя камък или буца пръст тупваха някъде настрани от копитата на катъра, и най-накрая, след като извършеше тая изиграна по великолепен начин церемония, се притурваше към все по-нарастващото шест­вие и продължаваше да крачи мълчаливо нататък, нареден най-отзаде. От време на време някоя от жените изхлипваше, някой от мъжете изругаваше. Но шествието продължаваше. Водеше го попадия Хуба, стиснала здраво юларя на катъра. Отгоре му, с гърба напред, се полюшваше в такт с копитата мома Димка – прегърнала бохчата си, стиснала устни, взряна с немигащи очи в крачещите след опашката на животинчето хора. Отстрани, увисен на поводите, мълчаливо пристъпваше Слави и по бузите му се търкаляха едри мъжки сълзи. Така обиколиха цяло село, не остана улица непремината, не остана и съборетина необходена. Най-сетне посрещането на Димка от заточение приключи.
         И се прибра Димка в останките от бащиния дом, без радост, без усмивка, без сълзи, без хленч, без дума да продума. Като истукана, като ходеща статуя. Такава остана и в деня на сватбата си със Слав. Такава остана и след сватбата. И залиня Димка, и затлея, година ли, малко повече ли, и предаде Богу дух все такава – безизразна, безмълвна. И детенце не роди, та поне то да я съживи. Нито любовта на Слав, нито разкаяният поглед на майка й, нито нежността на братята и сестрите й можаха да преборят смазващата ден след ден болка от накърненото достойнство. Отиде си Димка от този свят. Поругана си отиде. Не от чуждите, от свои­те си поругана. Заради едната чест.
         Ала не мина много време – и звънна песен за нея: най-напред в Караатли, после в околните села, после в цяла Тракия: “Димке ле, Димке, хубава Димке, Димке ле, Димке, попова щерко...”

 

 

 

---

 

Разказът „Заради едната чест“ е включен в книгата „Дамга за обич. Маришки притчи за човеци“, която предстои да излезе с марката на Издателство „Ерго“.

 

 

 

 

 

 

 

Пояснителни бележки:

 

1 Ески Заара: гр. Стара Загора. – Б. а. [горе]
2 Караатли: с. Черноконево, сега квартал на Димитровград. – Б. а. [горе]
3 Каяджик: гара Раковски, сега квартал на Димитровград. – Б. а. [горе]
4 Кокарджа: с. Марийно, сега квартал на Димитровград. – Б. а. [горе]
5 Курбетето: с. Странско, обл. Хасково. – Б. а. [горе]
6 Узун Хасан: с. Тракия, обл. Стара Загора. – Б. а. [горе]
7 Кючюк Хасан: с. Голямо Асеново, обл. Хасково. – Б. а. [горе]
8 Табия (ар. воен.): бастион, укрепление, форт, окоп. – Б. а. [горе]
9 Идирли: сега гара Крум, обл. Хасково. – Б. а. [горе]
10 Коркма, къзъм (тур.): Не се бой, дъще. – Б. а. [горе]
11 Салхана (перс.-тур., диал.): кланица, скотобойна. – Б. а. [горе]
12 Гердима (Гердимя): с. Нова Надежда. – Б. а. [горе]
13 Берекетската могила: възвишение, югозападно от Стара Загора. – Б. а. [горе]
14 Сувари (тур., воен.): кавалерист. – Б. а. [горе]
15 Карабунар: гр. Гълъбово, обл. Стара Загора. – Б. а. [горе]
16 Явруджуум (тур.): гальовно обръщение в смисъл на “чедо”. – Б. а. [горе]

 

Електронна публикация на 11. юни 2009 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]