ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ

Ивайло Иванов

Плющи в реката дъжд! Изплуват
мехурчета от капки:
По дъното й маршируват
войничета със каски.

Не са „Удавници”-те на
Разцветников, обаче
виж във подводна тишина
как точно всяко крачи.

Предсъществуват ли? Къде?
В небето ли? Какви са?...
Или е то на Ориген
прокълнатата мисъл?

И ако раждат се едва
от допира с водата,
защо веднага на война
изпраща ги Съдбата?

Но във подводен, плътен мрак
войничетата цели
два часа как набиват крак
към своите си цели.

А върху листите дъждът
барабани така, че
сто барабанчика ехтят
и с армията крачат.

Светкавици прорязват здрач!...
И гърлен рев се чува
в гората от елен – тръбач
тъй боен рог надува.

И все по-гъсти са редиците,
и щиковете в мрака
блестят, по-остри от зениците,
и втурват се в атака...

Но ето – в пясъчен овраг
реката в миг разлива се
и вместо в лагера на враг
нахлува в нежни ивици.

И „Тук е лобното место!
Изгубих свойта каска!” –
гласче се чува, второ... сто
гласчета голи кряскат.

И като малко сърчице
се пуква всеки лудо,
и само тъжно петънце
блести със влажна слюда.

Следсъществуват ли? Теши ме
таз пара над водата:
Измъчените им души ли
прибират небесата?

- - -

Дъждът е спрял! Дъждът е гузен.
Небе, река и дъно,
защо враждуват помежду си
нивата на света ни?

Защо изпращат си армади
от слънце, дъжд и вятър?
С кого войничетата млади
воюваха в реката?

Не знам, не знам!... Ала сега
е тишина безбурна.
Една дъга като тъга
прокрадва се в лазура

И сред озонова омая
възпламва тя и свети
като примирие след тая
война на световете.