Ивайло Иванов

лирическа проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

ДЕНОНОЩЕН ТРИПТИХ

 

 

Ивайло Иванов

 

 

          1.

 

          Жабите са престанали да крякат – те правеха това през цялата ни нощ, а птиците не са започнали да пеят. Те ще започнат след петнадесет минути. Четири и половина преди утринта. Точно в този, най-дълбок и тъмен час, Поетът се буди. Като някакъв бивол, като хипопотам, лежащ на дъното на нощта, отърсва гръб от сладостната тиня на съня и тромаво поема към брега на утрото – за да потърси някаква храна, навярно тонове от храсти, стръкчета, цветя или трева – сред пасбищата на високопланинските метафори.

 

 

          2.

 

          Точно след петнадесет минути птиците ще започнат да пеят. Като по часовник го правят – и всичките групово и отведнъж. Разбира се, те не са си сверили часовника по новото време, така че е възможно и след час и петнадет минути да започнат, но непременно ще го сторят – реката е през пътя, на двадесет метра от нас. Както се пита В. Петров, „Каква ли неразумна сила да бъде тъй е нагласила?”... Каква е силата - не зная... Ала това доверие към битието и тази тайнствена и радостна любвеобвилност, с която всичко сътворено ни обгръща – ако човеците ги осезаваха и в наши дни, светът навярно щеше да е по-добър и смислен. И въобще, много въпроси още могат да се зададат около птиците и жабите. Ето, например, това въпросително удивление, с което същият Валери Петров ни присреща... „Странно! Бях се припознал, взимайки за глас на птичета твърде сложния сигнал между двете ученичета...

     

    ...Ей го, третото, и то
    вече дрънкаше с кутията.
    В утрото едно листо
    ми изля вода във шията.

     

    А дъждовното небе
    да синее бе захванало,
    и докато снощи бе
    с мен такова чудо станало,

     

    че напуснал бих света,
    без ни капка съжаление,
    ето ме че за смъртта
    вече съм на друго мнение”.

 

          А Александър Геров размишлява за птиците по следния начин...

 

    Има ли разум във тебе, Вселено?
    Никакъв разум няма!...
    Звездната нощ се надвесва над мене -
    черна, безмерна, голяма...

     

    А на дървото се сбират да спят
    хиляди рошави птички.
    Гушат се те. И във ужас пищят
    техните малки душички.

 

          Ето ги, те гушат се сега във тъмните корони на нощта, сред хладните, измити от дъжда, неприветливи клони на дърветата, и точно в 5 без 10 сутринта – като един – те групово вкупом ще започнат да пеят. Без болни в тяхното безгрижно ято – и без „болнични” и празни естества. Както е казал друг приятел, режисьорът Николай Павлов, „Басирам се – до днес часовникарят не е поправял ни един петел”. О!, режисьорът на Вселената е също талантлив – като някои приятели, Ники!...

 

 

          3.

 

          Ако нещо непременно ме задържа в Троян, това са, без съмнение, челичените хорове на жабите. И ето, пак е 9 часа вечерта, майка ми готви в кухнята, а те са вече почнали да пеят...

     

    Луната тази вечер е източена
    като кристал, като игла сапфирена.
    А блатото е грамофонна плоча.
    Да включим мисълта. И да засвирим!...

     

    Не са ли само запис тези звуци?...
    Пищят комари, жабите във хора
    сред мрака крякат и щурци скрибуцат...
    Привидност тази нощна оратория

     

    не е ли?... Съществата, дето чуваш ти,
    отдавна мъртви са или не са родени те.
    И само гласовете им пътуващи
    към нас летят, пронизвайки вселената.

 

          Както е казала колежката от някогашната студентска младост Лилия Лозанова,

 

    В реката паднала е лунната халка.
    Ръката си към нея не протягай –
    на пръста на поета тя приляга.

 

          Явно поетът - от хипопотам - се е превърнал вече в жаба. Която пък, на свой ред, е омагьосана царкиня. „Стихове - те пък слаби, слаби... Нито дума, нито мисъл нова. Само шумно крякане на жаби, вдигащи крачета за подкова. Само „златни векове” в кавички, премии, конгреси и букети. Гръмотрясък, придружавал всички времена на малките поети”...

 

          А! Каза ли ви го сега?... Чудя се, дали не би могло да се редактира така – „премии, конкурси и букети”?... И много още принципи, метафори и наблюдения могат да бъдат завъртяни покрай слузестите и нехомогенни образи на птиците и жабите, ала да спрем до тук – „Да спрем до тук!” – защото птиците са вкоренени жаби, защото жабите са полетели птици, но само че с обратен резонанс – „корен, дълбоко в небето” /както е казал Биньо Иванов/, а пък „небето нищо повече не е, освен стена, обърната със гръб към тебе” /това пък - според природната философия на Едвин Сугарев/. Аз именно това и исках – о нещо твърдо да опра /та белким, най-подире спра/. Благодаря, че ми предложихте небето!... И – радвам се, че го усещате като стена. Ние тук го усещаме като жаба...

 

 

 

Електронна публикация на 21. юли 2014 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]