Ивайло Иванов

поезия, проза

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

НОВИ ГЛАДНИ ДУХОВЕ

 

/ Пет страници от личния ми дневник /

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

ПРЕД ХРАМА „ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ”

 

 

         ...Питаш ме защо не пратих новата си книга на повечето водещи наши литератори, критици и теоретици, на онези, с изумително богатата култура и всеобемащата ерудиция, след като я пратих на една дузина бедни и симпатични провинциалисти? / Чети спокойно, нямам предвид теб! / Ами тъкмо затова не я изпратих, заради празничните фанфари и йерихонските тръби на културата, заради всеобемащата ерудиция, с която те все по-често затискат ефриността на духовно ми тяло, върху което рехавата ми главица се люлее като сфера на глухарче, а върху стъблото ми всяка вечер, слизайки от зенита си във небесата, кацва кървавият римски диск на залеза. / Виждал съм тази картинка на село! /.
         Но възможен е и друг един образ, чията красота, за разлика от първата, наблюдавах години по-късно в София. И си мисля, че сега, със задна дата, дваж по-лесно бих могъл да се идентифицирам и със нея. Да, защото аз действтелно приличам на онова босоного врабче, което някога видях в София, нехайно да подскача по плочника пред храма „Възнесение „Господне” / Западен парк! / и което толкоз чисто се отпечатало във восъчния плот на паметта ми, че и днес не мога да го изчегъркам от там.
         ...Бедна е моята ерудиция, трошиците на артефактите в нея действително наподобяват оскъдите и недосмляни семенци във гушката на босоногото врабче. От тук съм клъвнал нещичко, от там съм взел я цветно стъкълце, я шарено парцалче, а пък ей там, в дъното на парка съм забелязал чисто нов, безценен бисер, но когато с радостно подскачане съм стигнал и до него, с каква горчива ироничност съм разбрал, че това си е най-обикновено мънисто. Но и така си я харесвам тази моя ерудиция, та тя е ласкавата майка на душата ми, и за нищо на света не бих я заменил за крясъка на оперетните, екстравагантни врани, умните сови или хищните ястреби, които ежедневно кацат покрай мен в парка „Възнесение Господне” / Дали от тях не е получил той и второ си име: „Западен парк”? /.
         ...Всяка сутрин, след тържествената Литургия, аз виждам Бог да слиза от кубето на църквата и с бащинска ръка да храни птиците небесни. Милостив е Господ и аз гледам как с еднаква обич той раздава хляб, трошици, пък и нафора, на всички ни, но все по-често забелязвам, че най-безкористни, чистосърдечни и безгрешни жертви той приема само и единствено от босоногите.
         Защото ето, вече е обяд, оперетните пернати са се разлетели, а Бог се е възнесал с колесницата на слънцето в зенита на самите небеса и във момента морен си почива. Конете му са потни и разпретнати, пасат от райската тревица край зида на Царството небесно, а самия той е вече леко поизнервен, странно придирчив и по всичко си личи, че има нужда от добра трапеза. И ето, точно в този миг сред София, в градинката край храма „Възнесение Господне”, аз виждам следната картинка:

 

    Със стъпчици, по-къси и от сричка,
    подскачаше по плочника врабчето.
    А после клъвна
                                     сухата коричка.

     

    И хлябът се възнесе към Небето!

 

 

 

СКАЗАНИЕ ЗА ВЪТРЕШНИЯ ОГЪН

 

 

         Когато в стомаха на човека храната изгаря, тогава, както ясно знаем, се отделят нужните калории и енергии за живота на нашия организъм. Популярна и елементарна истина. Малцина обаче се замислят, че тоя пламък, горящ дълбоко във недрата на човешки организъм, не е нищо повече или по-малко от самия Геенски огън, така да се каже. Ако не вярвате на настоящото есе, послушайте поне какво се говори във Свещеното Писанието: „И се разтвориха недрата на земята, и погълна ги реката огнена, водеща надолу към Геената!” Кого е погълнала Геената огнена? Грешниците ли или лицата от рекламните продукти за храни, окачени по магазини, супермаркети и молове?
         И мотивите на всяка една аскеза, на всеки пост и въздържане, във крайна сметка, не се ли свеждат и до там – да отслабим силата на този адски огън, като му спестим поне част от горивото и храната, състояща се от плодове, калории, продукти и... храни?
         „Адът, това са другите!”, застъпва Сартр, „Адът е вътре в нас”, отеква Достоевски, но и двамата толкова противоположни екзистенциалисти намират най-малко общо кратно поне в едно. Че адът е вдън човека, понеже пламъкът му, в който мазнините ни горят и цвъркат като грешници, обжаря най-напред вътрешностите на самия организъм. Затова се и казва „чрево адово”, сиреч – червото, лъкатушещо стомаха ни.
         „Избави се от огъня на моите страсти”, моли се православният християнин, „Ревността по Теб ме изгори!”, изплаква псалмопевецът Давид, но и двамата май не съзнават докрай, че без този адски огън те не биха могли и една житейска крачка да направят, и една-едничка думичка да прошепнат съкровено, пък била тя и слово на молитва. Защото енергията на този пламък, в който мазнините ни горят подобно грешници, е единствената причина ние да се движим и говорим, да бъдем жизнени и тврчески активни.
>         И какво излиза подир всичкото това? Че страстите и пламъците на греха поддържат огъня на живота! Не ми харесва тази амбивалентност, в нея има нещо, което жигосва и изпитва сърцето, нещо, което всепояждащо обжаря съвестта.
         Но да оставим тия мъчителни въпроси, любима, тях никой век не разреши, та този ли? Ела до мен, склони глава над мойте устни, гушни ме в скута си като във пролетна градина. Да зашумят над нас тревите на съня, да се разтвори черноземът на телата ни!... Така съм зажаднял за... топлината ти!

 

 

 

ЖЕНИТЕ И КОМИЧНОТО

 

      „Дълги години преди да умре, Толстой се заканваше,
      че знаел цялата истина за жената, но щял да я каже
      едва пред гроба си, след което щял да скочи в него,
      за да не могат го хванат. Толстой обаче тъй си и умря,
      забравяйки да каже тази истина. Какво остава пък за
      нас, простосмъртните, които сме толкова далеч от
      творческите му проникновения?”

       

      Георги Марков – „Образът на жената”, „Нови задочни
      репортажи от България”.

 

         В историята на световната литература същестува цяла плеяда от добри и талантливи хумористични писатели. Добра хумористична писателка обаче аз още не съм виждал, и с напредване на възрастта все по-дълбоко се съмнявам, че въобще ще мога да видя. И фактът, че съществуват немалко писателки с добри и стилни сатирични текстове, ни най-малко няма да ме убеди в противното – така, както и Платон сигурно не е бил много убеден, че крачещата и оскубана кокошка е двуног човек, макар прекрасно да се е вписвала във родовата му класификация в „Държавникът: „Човекът е двуного същество без пера”. Но да се върнем към пернатите на хумора.
         Не е трудно да допуснем, че ако една жена сериозно се заеме със сатира, то на нея – по презумция – ще й се наложи да сътворява свят на... сатиричното. Което ще рече, че освен героите, сюжетите и ситуациите в него, писателката ще трябва да допусне възможността и самата тя да изглежда смешно и комично в очите на възприемателя. И точно тука идва катастрофата, понеже, като вече казах, на чисто онтологично равнище жената, според мен, не може да бъде комична!
         Жената, както непрекъснато се убеждаваме в живота и както ни учи и специализираната литература, е еманация на чувствено-еротичното, на възвишеното и трагичното, в гносеологията на любовта. След Бога, тя е второто по дълбочина и недопознаваемост тайнство на вселената, кулминация и висше проявление на космическия Ерос. А както наскоро доказа и словенската изследователка Аленка Зупанчич, еросът и хуморът имат не просто и само общ произход – те, буквално казано, имат един и същи корен! Да, те са вкоренени през една и съща точка в инферналната почва на неосъзнатото в човешката душа: това е празнота вдън човека, липсата, деикцията, глухотата и мракът на неназовимото.
         Не сте ли се замисляли, че човек не може да дефинира какво точно, по същество, е комичното – точно така, както не може да каже каква, по природа, е и същността на еротичното? Те не могат да се артикулират рационално, нито пък да се опишат феноменално, така, както никой със сигурност не може да каже какво точно си мисли младата жена, докато сутрин очертава с молив трепкащите границите на свойте устни. Тези граници, така да се каже, са разтегливи понятия, те се смеят и не смеят и се сменят с мимиката на всяко новопроизнесено слово. Та нима нейните устни правят разлика межу една поднесена целувка и една произнесена дума? Аз поне не бих посмял да го твърдя! Флуидността и тяхната аморфност, са най-трайните им качества.
         И тъй като, както вече казах, жената е заела едното кухо стъбълце над този общ корен – ризомата на еротичното, то видно е, че за нея просто „физически” не остава възможността да присъства и в другата стеблена кухина, тази на комичното. Ето, затова аз казвам, че жената може да бъде възвишена, трагична и безсмислена, но смешна – никога! Място на комичното е мъжкият етос.

 

 

 

РАЗГОВОР ЗА ПРИМКИТЕ НА РАЯ

 

 

         - Днеска четох нови стихове от Стефан Цанев в „Труд”. Пак здраво е натегнал струната на нравствения максимализъм! Трябва малко по да внимава с тая струна и с акордите на публичните упреци, който от време на време дрънка върху нея, да не би да профалши за сетен път или пък с два-три още по-безсмислени акорда да я скъса.
         - Не мисля, че има голяма опасност да я скъса, защото тя тази струна само привидно е изпъната до бяло. В действителност обаче не само че не е заплашена от скъсване, но тъкмо обратното, много е гъвкава и поврътлива даже. Я виж как услужливо се обвива край врата на всеки новобогаташ или как нежно и лежерно стене под пръстите на всеки свой пореден притежател. Така че ако видите десетки трупове да се люлеят във градината на Рая, да знаете, че върху тази струна са се обесили всичките: На струната на нравствения си максимализъм!
         - А-а-а, от там ще дойде краха им, не ще и дума, те и без това почти всички от тяхното поколение достатъчно ясно се изказаха по този въпрос още във началото 60-те – разбира се, пак с младия Цанев начело – та си мисля, не е ли вече крайно време да приведат в действие отдавна обещаното:

 

„...Ако напиша някога нечестен стих,
ще го увия като примка около врата си!”

 

 

 

КЕНТАВРИТЕ НА ПАВЛЕ

 

 

         Един имейл до поетесата Соня Николова.  

 

 

         Здравейте, уважаема Соня!  

 

         По-нататък в писмото си ще ви говоря на „ти”, защото в противен случай ми се губи ритъмът на словото – не заради друго. Ако и ти имаш някакви смущения в спектъра или пък чувстваш първите симптоми на сърдечната аритмия, също можеш да преминеш на "ти". Знам, ще кажеш: „Млади сме”, но аз си мисля, че трябва още отсега да свикваме: профилактично е!  
         Мила Соня, знаеш ли, тези дни погледнах картата - специално заради теб! - и видях, че градчето, в което ти живееш – Костинброд – се намира твърде близо до сръбската граница: на 16 километра западно от София, в посока към Ниш. Това е хубаво, повярвай, много хубаво! Тъкмо такъв човек търсех като тебе, – виж сега какво ще ти предложа: Ако тези дни имаш ходене натам, защо не промушиш през телта това стихотворение, та да го прочетат и сръбските граничари, а подир тях – и цялото население на Сърбия, надявам се! Свий го на руло, да не се продупчи и намачка, докато минава през траншеите, а аз съм твърдо убеден, че по-нататък те  ще си го доразвият.  
         Извън ангажиментите: Ти как си? Какво правиш в момента? Как е детето - поотрасна ли вече? В моите „спомени и представи” то едва ли има повече от две-три годинки, възраст ранна и приятна, но кой знае - може да е и на повече, отдавна не съм го виждал, а може би - и въобще! Пък има и нещо друго: нов век е сега, хепермодерно време, дето викат Шарл и Липовецки, а това неминуемо се отразява и на костния строеж във структурата на децата. Та като гледам, специално нашите покрай блока, много бързо взели да растат нещо, с една светакавична скорост успяват да мислят, чувстват и скърбят; да се радват и предвиждат.  
         А бе, мутира народът, не ще и дума, дано при вас процесите са малко по-забавени и с по-нормални темпове, макар че кой знае – както сте положени край източния път на Запад, тя Модерността тъкмо през вас ще мине при поредното си връщане от там. Със здраве!  
         На сръбските граничари:

    ПЕСНИЧКА ЗА ПАТРИАРХА ПАВЛЕ  

     

    или Къде завършва пътят за Дамаск

     

     

    Сънувах патриарха Павле –
    той само беше весел днес,
    край него всичките кентаври,
    за свой себичен интерес,


     

    сред шумния пазар на Сирия
    / там свършва пътя за Дамаск! /,
    земята пълнеха с насилия
    и със езически усилия,
    по източния принцип, милия:
    „На мене – ти, на тебе – аз!”

     

     

    Ех, бедни патриарше Павле,
    на небесата първи син,
    вържи ги твоите кентаври
    и ги върни в Йерусалим!

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 20. август 2009 г.
г1998-2010 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]