Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ИЗ "СТИХОВЕ ЗА ЖЕНИ"

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

 

НАД ИЗДАНИЯТА НА ЛАЙФСТАЙЛА

 

 

      Тази мацка се стопи съвсем!....
      С тяло, доизваяно от восък,
      тя чете, и също ний четем:
      „Принципи на плоския корем.”

       

      Първи принцип /ще го разберем/,
      „Трябва и човекът да е плосък!”...
      Втори принцип /ще го разбереш,
      видиш ли изкосо тази мацка/,

       

      „Трябва нищо ти да не ядеш!”...,
      иначе със гръм ще се изтряска
      приципът на облия корем,

       

      като обла бременност над тебе.
      „Трябва нищо ний да не ядем?!”...
      Мили Боже! Гръм да те обсеби!...

       

       

 

 

 

ПРОВИНЦИЯ
царско-пъдарски сонет

 

 

      Вън ходи и броди, вън пее в простора
      април, цветоносецът блед.
      Но нашта Тодора не е за пред хора,
      затуй той я храни със мед...

       

      Вън ходи и броди, вън търти да бяга
      април, побеснял от съклет!...
      Че спомня Тодора една Баба Яга.
      Горчи му, дори и със мед.

       

      Вън ходи и броди (към село Градешник?)
      април, психопата заклет.
      Какво каза Геров? Че „ази съм грешник,

       

      укрит зад дебела черупка на лешник!”.
      (Пък аз се стопирах във село Заклещник!)
      Е, как да не хванеш съклет?...

 

 

 

ЕДИН ТАПЕТ С ЛИЦЕТО НА ДУША

 

 

      Красива и насъщна!... Сто на сто,
      понеже днес помислих си за тебе,
      един тапет ми спомни за листо,
      разкриващо релефа ти душевен!...

       

      По-тъжна и от есенна душа,
      петурата на листа с жълти длани
      обгръща твойта плът - и не греша
      (когато днес от ада се теша?),
      че красотата ще спаси света ни!...

       

      Какво ли пък да кажем за тапета?...
      Краси той коридора в жълт меланж!...
      Като утре заран дойде Петя,

       

      и гушна се в гръдта й непредвзета
      връз личицето детско на тапета,
      в миг ще трупясам петиния ханш!...

 

 

 

ПРОЕКТ ЗА СУБСИДИРАНЕ

 

 

      Щом спомня времената на застоя,
      в душата ми възниква Лепа Брена
      и пее от екрана „Босно моя!”,
      прибирайки си фино сутиена.

       

      А днес, след времената на застоя,
      във вестника чета, че Баба Блага
      написала нов цикъл – „Босно моя!”,
      прибирайки субсидия веднага.

       

      Какво, сред времената на покоя,
      на мен, поетът днешен, се… полага!,
      освен пред Борда, във сонет нестроен,
      да викна с Лепа Брена и със Блага:

       

      „Ей, Босно, болкоо моя!...”
      /Добре нахрани очната ни влага!/

 

 

 

КИТАЙСКА РОЗА
Фикус на хазайката

 

 

      Китайска роза – колко рядко ти
      разпукваш във червени аромати!...
      Едно харесвам в твоите черти –
      не ангажира никого кръвта ти.

       

      И колко деликатно – само два
      сезона разцъфтяваш ти годишно.
      Но те разбуждат в мойте сетива
      невинноста на болката предишна.

       

      Понякога едничко само цвете
      ни връща нежността на даровете,
      които и султан не притежава.

       

      Едно се моля – ничии нечисти
      ръце да не бърникнат в твойте листи.
      И... глупостта докрай да продължава!...

 

 

 

ПОСЛЕДНА РАВНОСМЕТКА
анджамбман-сонет

 

 

      Жени, жени - красиви като дим,
      който се вие сутрин над лозите!...
      По вашите души защо скърбим,
      с копнеж
      без грим?...

       

                          Защото вий, жените,
      сте нещо много скъпо и добро
      за моя
      плитък ум.

       

                                    Защото вие!...
      Като муха от мене всяко зло
      отпъждате, и с трезво превезло
      в лозите продължава да се вие
      жи ~
      вотът ми!

       

                                    Живот ли е това!?...
      Жени, жени, красиви като димки!...
      Под есенната, празна синева,
      по вас скърбя с уханни сетива,
      че от години… гледам само снимки!...

 

 

 

ДЕВЕТАТА ВЪЛНА

 

 

„Защото приливът повдига всички лодки...”
Староисландска поговорка

 

 

      Привършвам свойта книга аз и вече
      дочувам, от бюрото си далече,
      в кориците й как шуми прибоя
      от дишането на читателките мои.

       

      И виждам аз гърдите им, заспали
      подобно лодки в стародавен залив,
      под залеза смълчан и смътно бледен…
      И в миг, прочели тоя стих последен,

       

      въздъхват те, и блъсва ги една
      вълна от романтична топлина,
      която в миг гърдите им повдига
      над залива на синята ми книга,

       

      и след това отпускат се те кротко,
      в отмората на негата щастливи...
      И нежно се отдръпва моят прилив,
      щастлив, че е повдигнал всички лодки.

       

     

     

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2012 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]