Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание на цикъла | страницата на автора

 

НОЩНИ МЕТАМОРФОЗИ

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Подир дъжда пейзажите са нови!...
И виждам, по изкъпания път,
как под треви, прегънати в мостове,
реки от черни вадички текат.

 

Вселената сред мрака е заспала
и само във ливадата езическа
поклаща свойте стъклени кристали
едно глухарче - станция космическа.

 

А по-надолу, пръснати в полето,
жарави от жълтурчета горят
и в нощния сумрак жужат и светят
като забравен сред тревите град.

 

Под лампата зелена в хор нестронен
звънтежът на комарите пищи,
сякаш вирът се мъчи на настрои
вечерните на нощни честоти.

 

Поклащат се антенки сред тревата
и с нежната фунийка, като дар,
едно самотно цвете към луната
протяга своя млечнобял радар.

 

А, гола посред нощната вселена,
луната стене, виейки в екстаз,
като самотна, черна, прелъстена
певица от оркестъра за джаз.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 10. юни 2011 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]