Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание на цикъла | страницата на автора

 

НАД НЕУГАСНАЛИЯ ТЕЛЕВИЗОР НА ЖИВОТА МИ

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Листът е пуст и хладен като зима. Без да общуваш с никое човешко
същество, останал сам сред белотата му, ти преспокойно би могъл да си
умреш от бяла смърт.

 

Вали. Снежинките танцуват във прекрасен безпорядък и теб ти е
спокойно, светло, хубаво – тъй, сякаш цяла нощ си спал във хладната си
стая и изведнъж си се събудил пред екрана на забравен телевизор.
Далече само някъде, зад хребета, кръгът на залеза блести като лицето
на красива... говорителка! Със румени, почервенели скули, с тропично
гъсти ириси от мрак, склонила тъжно лик над битието ни.

 

Снежинките шептят като шампанско в недопита чаша, като копнежа ми
по красота и доброта, който в момента чувствам във гърдите си,
изчезват на загадъчни талази и весело прииждат нови, и падат върху
калната земя, с носталгията на изгубена невинност!...

 

Не искам нищо повече от този свят, освен да съхраня копнежа си по
чистотата си и красотата му, не искам нищо друго, подир всичкото
пропуснато, освен да се отърся от скръбта и страховете си и Бог отново
да ми позволи да бъда светъл, радостен, прозрачен и добър! Възбуден,
шумен и кипящ, като шампанско в недопита чаша, като снежинки в още
неугаснал телевизор.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. декември 2009 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]