Ивайло Иванов

есеистика

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

ЕДНО ДЕСЕТИЛЕТИЕ С МИЛЕНИТА

 

Ивайло Иванов

 

 

 

          Истинският талант сам засмуква душата ти с енергията на турболентните движения, водещи към това – да му се радваш, да се възхищаваш, да го обожаваш... Особено, когато двете му колена /на таланта/ са допрени по такъв деликатен, фин, кокетен, флиртуващ и, в крайна сметка, изумителен начин... Мисля си, само да не си правим сметките без кръчмаря!... „Пия за Мария” https://www.youtube.com/watch?v=Wvr_3ni6Kgk (както и за всички жени, които не са ревниви) и вокалната изпълнителка Миленита – момичето, което вече едно десетилетие се сбъдва, без да подразни другиго, без да превърне себе си в субект на нарушаване на правдата, сиреч – без когото и да било да огорчи. Позволявам си да пействам още две песни на Миленита – „Сън” и „Кукла” https://www.youtube.com/watch?v=X-PaFdgCncE – пряко доказателство за това, че депресивните състояния у жената водят до най-дълбоките произведения на изкуството. Обърнете внимание, драги слушатели и зрители, върху последната строфа от „Кукла”, където смисълът – според добрата стара лирическа традиция – се „преобръща”. https://www.youtube.com/watch?v=ICiI7D-ZeJE Както всички велики композитори и изпълнители, Миленита е авторка и на превъзходни текстове за своите песни. И на чудесни интерпретации на други, пълни с лирични образи и звуци и – самите те – образци. Такава е и интерпретацията на „Дано”https://www.youtube.com/watch?v=hcY1VUpG39M от Богдана Карадочева, по текст на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров, която е вече в по-ведрите регистри, тонове и интонации /тя и част от една кампания – да няма изоставени деца в Детските домове – нещо, което и аз съм си мислил отдавна/. Трябва обаче да се внимава с тия кампании, ако принципно погледнем на тоя въпрос, лустрото на лайфстайла и на добре охранените типове /говоря за някои от другите естрадни изпълнители/ трудно може да се свърже с автентизма на самия жив, непресекващ и чародеен живот. А Миленита е силна, само когато е стъпила със своите прекрасни глезени върху него. „Сън”, например – отчаянието в „Сън” – и желанието да избягаш. Това го има и в поезията, уважаема Миленита, например, всички помним бягствата на Христо Фотев или пък, онова трогателно есе, „Изчезването”, на моя приятел Владимир Попов, доразвито и чрез отделни мотиви от неговата поезия и... изобщо, да се опита да „изчезне”, това е всичко у човека, това е изпитание на границите на изкуството и живота и е докосване, както бе казал Гийом Аполинер, до територията, откъдето почва безграничното. Повече такива граници – докоснати, преминати и разлюляни като струни – повече „Йов на бунището” и по-малко „лайфстайл” – това желая на съвременната българска поп-музика, а лично и на Вас – една жена, която утре може би ще бъде изучавана в учебника по музика, както бе писал неизвестен почитател. Към тези купища от рядко срещани за българската аудитория суперлативи – пишете ме и мен – един поет, който утре, най-вероятно, ще бъде забравен, ала сега, дорде още е жив, трепти подобно камертон със всеки искрен, верен и добре намерен тон – изпят от Вас и взет направо от калта – там, откъдето никнат най-красивите цветя и над която и до днес се носи ангелската кантилена – песента, която винаги ще съпровожда праведния монолог на всеки истински човек, начевайки от първата житейска фигура, събудила трогателост, доверие и нашата незиблена любов, начевайки от страдащия Йов на бунището...

 

          https://www.youtube.com/watch?v=zMbNnIpVzkE

 

 

 

Електронна публикация на 17. октомври 2015 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]