Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание на цикъла | страницата на автора

 

ОСТРОВЪТ НА СЪКРОВИЩАТА

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Добре, че съкруши се гордостта ми,
като един разбит британски кораб,
та тъй можах – щастлив – да акустирам
на острова вълшебен на плътта ти.

 

Красиви брегове са твойте устни!...
За жителите местни място няма.
Крушенците единствено познават
утехата на тропиците твои.

 

Не си родена мъж да те докосва!
По-нежна си от устни на кошута
по-тиха си от поглед на осъден,
по-чиста си детската невинност.

 

Кръвта си ти, а аз съм кислородът,
ти тялото си, аз съм му възторгът,
ти виното си, аз съм трезвостта му.

 

Изкачвам се по хълмовете твои,
със седмици в каньоните се губя,
долините от гънки прекосявам
като корита на реки вечерни.
Във нощите уханни на косите ти
по цял нощ се губя и осъмвам.

 

Съкровища погребани не търся –
словата ти, със дъх на лавандула,
съкровище нетленно са за мене,
а всяко твое ново пожелаване
ковчеже е със дарове бесмъртни.

 

...И пак поемам по реките млечни
и хълмовете обли на плътта ти,
и пак вървя през зъбери и урви,
и търся пак със седмици оазис.
О, струва си дори да се изгубя
сред райските долини на плътта ти.
Какво по-висше мога да намеря
от теб, която всичко си и нищо!

 

Електронна публикация на 29. май 2009 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]