Ивайло Иванов

поезия, есеистика

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

ВИСОКО, ОТ БАЛКОНА НА НАДЕЖДАТА!

 

Ивайло Иванов

 

 

 

          Великотърновското читалище „Надежда” притежава една кокетна и красива вътрешна заличка, нещо средно между арт-клуб и театър, с едно овално кафене на балкона, в което публиката, докато си пие питието, може спокойно да наблюдава самодейни постановки и рециталите на местни поетически величия /с гузността, че гледа малко отвисоко!/. Но кафенето на балкона функционира и дори когато върху сцената не се извършват артистични рецитали и манталитетни дейности. Тогава от комплекса му, съвсем естествено, работи само барът му!
          И ето ни, седим си на балкона с групичка приятели, пием си пиенето, лафим си за туй или онуй, и изведнъж по радиото чувам, че… Мадона си била събула гащите! Всъщност, най-вероятно се е касаело за онзи акт на симулиран оргазъм, с който тя тогава стана толкова прочута, в контекста на Световното турне от 97-а, но по незнайни и до днес причини, аз именно така го възприех тогава: Че тя, Мадона, си била събула гащите! А точно тогава бях вече, току-що, повярвал, бях приел и първото причастие в живота си, и не знам дали от него, или пък от вътрешната моя склонност към делюзии, аз изведнъж почувствах как душата ми, отвътре, „органически”, без да ме пита даже, се преобърна, сякаш ще повръща, и блъвна във посока на ума ми следата идея или разрешение! Колкото повече Мадона си събува гащите, колкото повече простащина, цинизъм и разврат заливат този свят около мене, толкова повече аз ще гледам да върша добро! Няма друго аз да гледам, нито ще придирям пред света за нещо си, а предимно към това ще скланям своята душа и сетивата си: да се живее в етоса на добротата! И, повярвайте, въобще не го усетих като задължение и дълг тогава, а просто като някаква дълбока и саморазбираща се обич! Към света и битието покрай мене, към всичко трезво, смислено, разумно и красиво! То беше нещо толкова естествено, самопонятно и спонтанно, все едно вън духа силен вятър, трещят комини-покриви над къщите, и ти, като едно уплашено дете, с отчаяни очи си се вторачил в небесата и бързаш да се прислониш към родната стена, към стряхата на „бащината къща”! С тази трезва разлика, разбира се, че май стената този път излъчваше тъга и тяга с топлина на женска тяло!... Никога не съм изпитвал по-голяма, радостна потребност от това, да върша добро, никога не съм усещал по разумно-трезво смисъла на неговото въплъщение, отколкото в онази лятна вечер, във залата на малкото читалище, която вече се превръщаше на кръчма.
          И даже, спомням се, тогава и през ум не ми премина, да седна над листа и да го запиша! Необходимост да го споделя изпитвам чак сега, петнадесет години след това, и мисля, че едва ли ще са нужни много аргументи, за да назова частица от причините.
          Живеем във време, когато Мадоните си смъкват гащите пред всеки Кръст и кръстопът, а заличките в малките читалища, неотменимо се превръщат в кръчми. Време, в което един епископ на християнската църква, при това митрополит, най-отговорно заявява, че въпреки че Бог бил казал да обичаш всички хора, то все таки, за обичта ни били достойни само тези, които имат необходимото обществено… покаяние? Не - положение! А друг един митрополит, когато журналистката го търси, да го попита къде, защо и как ти, отче, даде титлата „архонт” на тази мутра, той час и половина все не й отваря, понеже в този миг светиня му е ангажиран с важна християнска мисия: В двора на Митрополията колят прасе!
          Това, което се случва в момента, може да бъде наречено по много начини! То може да бъде наречено завръщане на комунизма във България, то би могло да бъде назовано реабилитация на естетическия сакатлък от времето на късния соцарт, то би могло, най-сетне, да се назове и опростачване или - превземане на битието ни от масовата култура и от „бездарието на живота”, най-накрая! Не е проблем, цинизмът има много имена!
          Обаче думата, която най-органически, отвътре се артикулира от душата ми, това е образното и красноречиво слово: „свинщина”! И се надявам, няма да ме съдите за крайността му, тъй като и тя не е без основания, не ще и дума! Няма знак без означаемо и няма думичка без денотат, така че ако ме попитат нейният къде е, аз с твърде чиста съвест бих могъл да отговоря: Денотатът й квичи от двора на Старозагорска Митрополия! От там се носи над тракийското поле предсмъртният му стон и вой, и писък!...
          Аз зная, сестро, ще се оттече и днешната мътилка, но много рязко този път ще трябва да се вдигне земната кора, така че да се създаде релефа за подобен тип оттичане! И струва ми се, нищо няма да я вдигне и набръчка по-добре, от приближаващото възкресение на мъртвите!...

 

          2008

 

 

 

Електронна публикация на 19. януари 2010 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]