Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание | страницата на автора

 

СЛЪНЦЕ И МОМЧЕ

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Едно дете във парка се люлее
и слънчевия сноп така пресича,
че листът, върху който нещо пиша,
ту грейва, ту във смъртна сянка гасне.

 

Досущ като планетата на Принца Малък,
където ден и нощ в една минута
четирсет пъти празнично се сменят.
И дразнят ме лъчите, и не мога
докрай аз мисълта си да запиша,
но ето че детето мигом спира,
и грейва вечен ден!...

 

                                                      Макар и вечен,
аз мисълта си бързам да запиша,
дори я продължавам със това, че
планетата ни – чернова на Бога –
и тя така във мрака си космичен
от ден и нощ е винаги огряна.

 

Навярно Бог – едно дете невръстно –
сред люлка, окачена о звездите,
в пространството отвъдно се люлее
и слънчев сноп пресича!...

 

                                                      Ала ето,
детето пак играта своя почва,
и ден и нощ и ден и нощ и ден
връз листа ми пулсиращо се сменят

 

И дразнят ме с това, и пак не мога
докрай аз мисълта си да запиша,
но колкото в духа си да се взирам,
не виждам вече смисъл да се сърдя,
а имам само сили да се радвам
на слънцето зад русата глава:

 

Какво че стиховете ми ограбват?
Бог и детето имат право на това!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 24. юни 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]