Ивайло Иванов

поезия; хумор и сатира

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

ТРИ ПЕЕЩИ ПОЕМИ

 

Ивайло Иванов

 

 

 

МАЛЪК ХЕПЪНИНГ

 

 

По случай новия брой на „Литературен вестник”!

 

На Камелия, Андриана и Мария                                          

 

 

 

 

 

 

МАЛКА НОЩНА МУЗИКА

 

 

На д-р Юлия Йорданова                                          

 

 

 

 

 

 

„ДЖОАН БАЕЗ – ЗАВИНАГИ!”

 

/ роман и житие /

 

           

           

          Приседнала на стол, със черно-бяла
          невинна рокля, като гимназистка,
          прегърнала във скута си китара,
          Джоан Баез пред мене пее песента
          на Робърт Дилън „Тежък дъжд ще падне”.

           

          / Знам: „Отговорът с вятъра се носи”,
          но в Гугъл не можа да се изпроси! /

           

          ...Гледа ме в душата с изразителен
          поглед, в койте се чете душата й!

           

          Прилича ми на ученическа Богородица,
          останала и след часа последен –
          да свърши нещно важно, за което
          Учителят
          оказал се е глух!

           

          Но все пак тази разлика откривам
          в сравнение със нашата Панагия,

           

          че Богородица, по православните икони,
          за жалост, твърде рядко се усмихва,
          а пък Джоан, върху иконата на телевизора,
          усмихвайки се, твърде рядко мига.

           

          И с пълно право, тъй като тогава
          на БТА чрез модната направа
          до нас достигна радостната вест,
          твърдяща в телетекст, че както днес,
          „подир експериментите приключени”
          „установили са съветски учени”,

           

          Ако човек те гледа във очите,
          / дордето ти търпи Експеримента! /,
          но има той за цел да те излъже,
          примигва често, тъй като в момента
          вината си
          чрез погледа „изтласква”!

           

          Така работи нашето съзнание!
          Другарю учен, обърни внимание:

           

          Едно говорят „честните” уста,
          а ирисите – друго! Гузността
          така от теб симпатия и ласка
          чрез миглите си иска да открадне.

           

          А пък Джоан не мига! Значи тя
          не ни излъга: „Тежък дъжд ще падне!”.

           

          Ни не излъга и в Нюпорт, когато
          изпя: „Аз съм Богродица на свободата”.

           

          А също тъй когато се и снима
          на онзи фотос, върху който трима
          субекта млади, в смисъл – три жени
          седят на канапето и встрани,
          невинно гледат, като за беда,
          държат на свойте голи колене
          един плакат със мъничка уловка:

           

          Момичетата казват твърдо „да”
          на тез момчета, дето кажат „не”,
          получат ли във пощата призовка!

           

          Разбрал си вече сам – за Виетнам!

           

          Такъв плакат аз някога, без свян,
          бих искал да издигне дъщеря ми
          във друга бъдна групичка от трима.
          А не - подобно днешните мадами,
          да мисли – върху фона от реклами,
          как й стои червилото й грима.

           

          Тогава бих я дал на всеки, който
          сред нашта „интегрираща се” нация
          сбере кураж и твърдо каже свойто
          момчешко „не” на таз унификация!

           

          Ще му я дам веднага за съпруга,
          защото той ще бъде Дон (Д)Жуан.
          Но снимката тогаз ще бъде друга
          и друг – денят на бащиния свян!

           

          Така че да се върнем на Джоан!

           

          ...Не беше в нищо никого излъгала,
          а ето, че сама и под дъжда
          стоеше тя на шейсетте зад ъгъла,
          очаквайки мъжа на свойто „да”.

           

          Напразно! Той дойде, ала в затвора
          го тикнаха набързо някои хора,
          понеже, клъвнал лесно на уловката,
          представяща на снимката Джоан,
          загърби той родината с призовката.

           

          А след като завърна се от там,
          с каква горчивина научи той,
          че със жена си вече ще вървят
          един за други чужди, всеки в свой
          безкрайно дълъг, криволичещ път.

           

          Не ни излъга тя и във духовната
          безпътица на седемдесетте,
          когато пряко нормите, условните,
          правата защити, и то основните,
          на всеки гей, лесбийка и дете.

           

          Не вярвам Сатаната да е правил
          със нея сделки и когато Хавел
          тя защити, със дръзката му „Харта”!
          Напротив, Господ рече й: „Стандарта
          на твоите протести като гледам,
          разбрах защо 77
          е акцедент на мене, Трансцедента.
          За президент ще сложим десидента!”

           

          / Бог казва: „сложим”, не заради рима,
          а щото Той по Личности е Трима! /

           

          ...Баладите й – кънтри или блус –
          вгорчиха естетическия вкус
          на доста (близко)източни сатрапи,
          които прямотата й изпитаха.
          Но никой, с безпардонните си лапи,
          в бутилка не успя да я затапи,
          макар че доста хора се опитаха!

           

          Начело с Брежнев, който я хареса
          а после във Русия забрани я!
          Не беше тя разглезена принцеса,
          нито пореден медиен Месия,

           

          когато защити и виетнамците
          от техните управници червени,
          тъй както в миналато – от американците!

           

          - Джоан, смили се!
          Защити и мене!

           

          Не лъжеше, а истини горчиви
          изрече, без окото й да мигне,
          макар снегът на времето лъжливо
          да падаше в косите й, така че
          във наше време те са се покрили
          с цвета на дебеляновите вишни.

           

          Но поврага на вишните предишни!
          Не могат да ми върнат те века,
          ни грифа със детинската ръка,
          тъй както ми ги връща мойта мисъл.

           

          Аз искам да я помня все така,
          каквато Таймс тогава я описа:

           

          „Нейният глас е ясен като въздух!
          Джоан не носи никаква козметика.
          Косите й, гимназиално черни /!/,
          висят като като завеса, разделена
          пред сцената на нейното лице.”

           

          С това ще свърша! И от тук ще спусна
          завесата пред сцената красива
          на нейното лице и шейсетте.
          Бурлеска ли те бяха или драма,
          не ще отсъждам. Жалкото е само,
          че днеска за такава премиера
          човечеството няма сетива.

           

          Читателю, скърбящ по филма „Вчера”,
          прекрасен параван е всяка книга:
          Недей скърбя, а радвай се, че няма
          да видиш колко пъти аз премигах,
          дорде написах всичкото това!

           

          http://www.youtube.com/watch?v=v6aPKtZz9BU&feature=PlayList&p=6B78778595801F3B&index=0!

         

         

         

         

         

 

 

 

Електронна публикация на 10. октомври 2009 г.
г1998-2010 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]