Ивайло Иванов

сатира

Литературен клуб | съдържание на цикъла | страницата на автора

 

ИЗПРОВОДЯК ЕДНОГО БЪЛГАРИНА ЗА ЦАРИГРАД

 

Ивайло Иванов

 

 

        За Цариград приятел заминаваше,
        на източното слънце да се грей,
        и тъй като минутка-две оставаше,
        а разговорът все тъй не преставаше,

         

        пред кораба, с огромнатата му палуба,
        самичък аз усетих се да казвам:
        „Довиждане! Друг път ще ти разказвам!...
        И... много здраве на Вартоломей!”

         

        В гръмък смях другарят проехтя мъгъщо!...
        /Смях такъв не чувам тоз модерен век!/
        - Що се смееш? - рекох. - Аз споделям същност:
        Вярващ съм, той - също, значи - „наш човек”!...

         

        Цариград!... Тук всико ми е тъй познато!...
        Златните мостове. Босфорът. Алеко. (?!)
        Век и половина мина, откогато
        нашето отечество, на мечти богато,
        от тоз град отплува, „пъргаво и леко”!...

         

        Пътища на Запад!... Гонене на слава!...
        Жажда да обхванеш тайни необхватни.
        И какво, накрая, от това остава?...
        Проливите сини под кубета златни.

         

        Тоз ни е предвечният път към Ориента.
        /Пътнико отплуващ, ти не ми смей!/
        Пресечи спокойно слънчевата лента,
        а пък наобратно, в път към Окцидента,
        ще те изпроводи сам Вартоломей.

         

         

         

         

         

        върни се | продължи

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 28. май 2015 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]