Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ДАНТЕЛИТЕ НА СКРЕЖА

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

 

ЗИМА КРАЙ СКРАВЕНА

 

 

    В памет.

 

    Клонки борови игли,
    като таралежи,
    са накапали. Вали.
    И през ситна мрежа

     

    от снежинки виждам как
    във дола преплел е
    клони сечен вършинак,
    като кости бели.

     

    Пазят старите ели
    спомена за хора.
    А снегът вали, вали!...
    Чувстваш, много скоро

     

    вятърът ще нанесе
    преспи по баира.
    Иска почвата да се
    автоцензурира.:(((

     

     

    1991

 

 

 

„ДЕВСТВЕН СНЯГ”

 

 

Как негодуваше детинският ми усет.
срещу баналната, влудяваща натрапчивост
на идиома „девствен сняг“!...

 

Но че езикът има право осъзнах
едва сега, по Коледа, когато
мъжете псуваха и бършеха ръцете си,
споглеждаха се гузните зеници,
а зад гърба им тягостно димяха

 

петната кръв по девствения сняг!...

 

1992

 

 

 

НАЙ-ТЪМНАТА НОВА ГОДИНА

 

 

Знам, януари е неканен гостенин,
превърнал тротоарите в трапези!...
В прозорците ни чука, вдига тостове,
но сетивата ни са станали протези.

 

И мозъците, като охлюви уплашени,
се свиват във черупките си здрави.
И трескави, изпиваме до дъно Чашата -
за неуспелите спасители: „Наздраве!”…

 

И за трупа на непогребаните ни надежди!...
/Дано да погребем поне обидите!.../
А вънка уличните лампи, сякаш свещи,
горят в снега като във жито. Панахида!

 

1991, 2011

 

 

 

х х х

 

 

Седма нощ откак снегът извира
сякаш изпод въздуха. Агония!...
И омърлушен, Аз-ът се прибира
в сладката летаргия на спомена.

 

Но напусто! Снежна, гилотината
грохва мълчаливо - и полека,
още пресни, паметта и зимата
се покриват със бели полета.

 

 

 

х х х

 

 

Снегът, застинал в глетчерите като лава.
Море от белезникав необят,
във който погледът-удавник се улавя
за сламката
                              на всеки цвят.

 

И хоризонт, загатнат като фриз.
И облаци, дантелени пердета.
Пронизвани от тънкия каприз
на цветовете.
                              И на световете.

 

 

 

х х х

 

 

Към студеното зимно поднебие
ако върнеш за миг снегопада,
ти ще видиш как той покрай тебе
се издига, а ти сякаш падаш!...

 

Но ти знаеш - привидност било е!...
Не пропадаш! Отвека седиш ти
на земята премръзнала - тоя
светъл намек за бивше огнище.

 

И измисляш си пропасти мними!...
/Нека с друг самотата говори!.../
И с тъгата на хиляди зими
пада сняг, а ти литваш нагоре!...

 

 

 

БЛУС

 

 

Купена от вехтошарски панаир,
розова хармоничка
са твойте устни.

 

Приседнал съм на прага си и свиря
с хармоничката тънка, а над мен

 

от небесата стеле се над всичко
от небесата пада и вали

 

снегът
като изгубена невинност!...

 

 

 

ЗИМНА НОЩ

 

 

 

Ти от восък, и вопъл,
в спомена ми и в представите.
Чувствам как дъха ми топъл
с лъч от нежността стопява те.

 

Как се стича, мокро, рамото,
скута, скулите префинени.
Докато остане само тя -
малка локва парафинена.

 

И с печата си от восък
запечата, без значения,
всички бъдещи посоки,
всички бивши изречения.

 

 

 

СЛИВАНЕ

 

 

Стъпвай в моите стъпки, виж колко дълбок
е снегът – ще натрупа и още.
Стъпвай в моите стъпки. Щом няма какво,
ходилата поне да са общи.

 

Ще замръзне пътеката. Наште следи –
вкаменелости – тук ще останат.
Всяка стъпка ще пази по къс от „преди”.
И снегът има право на памет.

 

А в студените нощи звезди ще лежат
във следите на стъпките-белези.
И ще бъде пътеката малка лъжа,
че един, а не двама вървели са.

 

 

 

ДЪГА НАД КАТЕДРАЛАТА

 

 

Дъгата? Детска шарчица
на Бога.
Повдигнал е той свойта четка, потопена
във раните
на всички земни раси.
И драснал върху блокчето небесно този
седмоцветен
акварел на болката,
преди
щастлив-усмихнат да заспи
в юрганчето на облаче изпрано.

 

 

 

ЗИМНА ГРАФИКА

 

 

Зарити врабчови следи в снега:
Свенливи руни.
Бегли гербове на болката.
Там, дето парещият сняг е изхрущявал
под тежестта на босото краче,
там, дето сребърният скреж за миг е срязвал
отчаяните
голи ходила,
сега: саван от пресен скреж и драскотина -
тъй нежна -
като драсване със мигла.

 

 

 

БЪЛГАРСКА КОЛЕДА

 

 

Очите на деца
в нощта на Рождество.

 

Приличат на протегнати панички,
от чието дъно
те гледа бистротата на очакването им.

 

Какви ли дарове нечути чакат?...
А сънят
нехаен, със чувала си ще мине
във всичките панички
да положи
петачетата прашни на клепачите.

 

 

 

ЗИМНО ВЪЗКРЕСЕНИЕ

 

 

Защо сравняват пролетта
със възкресение?...

 

В разлюшканата пищност на стъблата
ухае похотта
на първото зачеване.

 

Метафора на истинското възкресение
е зимата!

 

Разтворил се е сводът!...
Тих и светъл,
подобно глас на ангел, сипе се снегът!....

 

Забравени контури избуяват,
разкъсаните форми се съчленяват!...

 

И върху ставите на овъглените дървета
никне плът!...

 

 

 

ДАНТЕЛИТЕ НА СКРЕЖА

 

 

Отново е зима, отново е бяло,
и всичките храсти сега са корали,

 

и фарове светкат, по-златни от рибки,
и нежно потрепва снегът скрежно-сипкав,

 

под моите стъпки, които не зная
къде са поели. Навярно към Края!

 

Аз скрежът разгръща дателни мрежи
и слънцето, паяк разискрен, ги реже

 

отлива звънчета, камбанки и капки,
и те зазвъняват със удари кратки,

 

подобно Камбани, които не зная
какво възвестяват. Навярно е Края!...

 

 

ЗИМНО ВЪЗКРЕСЕНИЕ - 2

 

 

„Животът е на слънчевата част
на твоята улица!”

 

Луис Армстронг

 

Като криле подхлъзват се ръцете ми,
понечат ли да тръгнат те по листа.
По този лед, под мене с гръм разцепен!...
Пропадам във огромната си липса!

 

Аз мястото съм сетно, дето секват
подобно струни, всички земни пътища.
Аз - скалният каньон, във който екнат
с последен писък хвърлените бъдеща!

 

Еднички устните ми ще останат тука!...
Да зъзнат в немотата си обречена,
набъбнали до бяло - и напукани
от ветровете като леден глетчер!...

 

Но не! Остава нещичко след нас!...
Тъй както, звънки, римите ми помнят
на уличката слънчевата част,
когато с крачки бързи ги догонвах.

 

Тъй както битието свойта страст
сънува, щом от плочата се чува
гласът на Армстронг, дързък и хриптящ,
да го изпее - не да се сбогува!...

 

Тъй като сняг вали, подобно плът
над този свят, и с ангелско знамение
докоснати, контурите растат,
като при второ, зимно възкресение!...

 

Така оставам аз - във незаконните
слова и глас - в хриптежа им размирен!...
Надгробната ми плоча грамофонна е.
И сняг вали!
И пак ще съм изсвирен!...

 

Електронна публикация на 03. януари 2011 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]