Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

ИЗ "СВЕТОГОРСКИ ПЪТЕПИСИ"

 

Книга на миниатюрите

 

Ивайло Иванов

 

      На моите приятели и преподаватели
      от търновския хълм Света гора,
      които проявиха към мен повече грижи,
      отколкото аз - към стиховете си!...

       

                                      С носталгия и обич:
                                      Авторът.

 

 

предговор

 

 

      Забравени куплети отпреди години!...
      Едва сега откривам в тях архива на
      писма, които сам съм си изпращал.

       

      Обречени на мимолетност драскотини
      по пясъка на паметта, изтривани
      от плисъка на тленното ми настояще.

       

       

 

 

 

битие

 

 

      От години седя – вече сраснах се с камъка!...
      А под него стаеното слово – змията –
      съска с остро езиче, подстрекава го нямо:
      - Отмести се, побратиме, да го ухапя!...

 

 

 

поезия

 

 

      Море от задължителни илюзии!...
      И аз – удавник сред мастилената му стихия,
      наместо спасителен пояс, нахлузил
      водните кръгове около своята шия.

     

     

     

    дефиниция

     

     

      Поезията – безпределно проста!...
      Да разчетеш това прозрачно изречение,
      затворено помежду скобата на моста
      и призрачното нейно отражение.

     

     

     

    тръгване

     

     

     

      Петите ти се радват – пътечката се вие,
      от хълм на хълм ги води и от селце в селце.
      Безцелно е да мислиш за края: Поеми я!...
      Безцелно е да имаш предначертана цел.

     

     

     

    ливада

     

     

      Тук е топло вечер. Любят се цветята.
      Не плътта, а жестът тука е първичен:
      Безтелесни пръсти... безтелесен вятър,
      който страстно гали тръпнещите тичинки.

     

     

     

    река

     

     

      Дълбоки вирове като утроби!...
      Съзираш ли през пенния им гребен
      как бавно, търпеливо тя заобля
      и нежно гали камъните като бебета.

     

     

     

    поток

     

     

      Нима е мисълта ми тук била
      насън поне? Праспомен ме пронизва!...
      И водопадите превръща в стъпала
      към Извора.

     

     

     

    пролет

     

     

      Потръпват разцъфтелите акации
      в предчувствие за мед. Къртици луди
      орат пръстта, а между буците накацали
      четирилистни детелини – като пеперуди.

     

     

     

     

    застъпница

     

     

      Сред хаоса на летните сплетни
      едничка тя опира се в небето.
      Камбанария е звъниката! Звъни
      с ухаещи камбанки от цветчета.

     

     

     

    легион

     

     

      Безброй жила нападнаха пчелина.
      И глас се носи в тревната обител:
      - От днеска всяко цвете да си има
      пеперуда – за ангел-хранител!...

     

     

     

    дъжд

     

     

      Селцето – до колене в локви!...
      (За Ной небето май че спомни си!)
      И къщите разпъват покриви
      като чадъри на бездомници.

     

     

     

    лято

     

     

      Ливади, от жълтурчета запалени,
      цял ден горят във маранята юлска,
      а вечер се превръщат в катедрали,
      с трептящи полилеи от светулки.

     

     

     

    епифания

     

     

      Пред залеза – треви, едва наболи.
      Кози нагазват в старите треви.
      С бради като светци. И с ореоли
      от слънце около рогатите глави.

     

     

     

    отдаяние

     

     

      Къде отмина стадото – попитай
      отблясъка от кравите тела
      и тези още влажни, топли пити,
      димящи в мрака като кандила.

     

     

     

    вятър

     

     

      Край бостана нощем трепка нещо живо
      и се носи образ обратим и лек:
      На човек прилича старото плашило,
      а пък на плашило – старият човек.

     

     

     

    лов

     

     

      Защо, ята, все скитате тъдява?...
      Храна ли са зрънцата от слана?...
                           - Пръв гръм! -
      И гладните косове се засяват
      в небето като шепа семена.

     

     

     

    повод

     

     

      Червеношийка стрелва се пред мене,
      прогаря небосвода свечерен и
      повлича броеницата от думи:

       

      Червеношийка стрелва се – нетрайна
      като искра, изхвръкнала случайно
      изпод жарта на есенната шума.

     

     

     

    полет

     

     

      О, графика е той, чиято хубост –
      в прозрачния статив на необята –
      със тънките си щрихи дорисуват
      отлитащите въглени – ятата.

     

     

     

    единство

     

     

      Калинке, светла искро, прогори ме!...
      Да се свлече ръждивото ми име.
      През моя рус перчем и през тревите
      едни въздишки вятърът заплита.

     

     

     

    спестени вечери

     

     

      Познавам ги по слънцето, което
      в часа, когато мислите заспали са,
      блести като изпусната монета
      в бакърената касичка на залеза.

     

     

     

    есен

     

     

      Кой изворите ти целебни пресуши?...
      Кой угаси потоците-звънци?...
      Върбата плаче и не може да се утеши
      като Рахил
      за мъртвите си младенци.

     

     

     

    селско гробище

     

     

      Тук денем тихо е, но блеснат ли звездите
      като прожектори – от всичките парцели
      се вдигат кръстовете – мерници, с които
      смъртта полека и във нас се цели.

     

     

     

    освобождение

     

     

      Камбаната с метален глас отбива
      пак нечий край. Но тя духа не трови:
      Не вижам този, който си отива,
      но чувам звън от срутващите се окови.

     

     

     

    моряшко гробище

     

     

      Сред цветни витражи от папрат и мак
      белеят се кръстове кротко.
      И само могилките сутрин димят
      като преобърнати лодки.

     

     

     

    лятно гробище

     

     

      Пак с живота в диалог задочен,
      сред мащерка, звъника и равнец,
      бавно никнат мраморните плочи,
      бели като зъбчета на младенец.

     

     

     

    оброчище

     

     

      В пръстта – зараснал кръст! Небето пори
      едно дърво, оглозгано от ветрове,
      и сгърбено като бастун – опора
      за престарелите славянски богове.

     

     

     

    портрет на старец

     

     

      Върху лицето ти годините
      със бръчки - черни пукнатини -
      се разпълзяват. Чернозем

       

      напомня твоето лице и
      навярно скоро ще се слее
      със черната земя съвсем.

     

     

     

    алегория

     

     

      Напразно във прозявка гладният врабец
      разчеква клюн. Да би могъл да зърне
      сам себе си в изцъкления си гледец,
      какво ще види – наедряло зърно.

     

     

     

    зима

     

     

      От студа е посинял просторът.
      Запустяла къщата – вдовица!
      И врабчета се чернеят в двора.
      И вали снегът като трошици.

     

     

     

    възнесение

     

     

      Със стъпчици, по-крехки и от сричка,
      подскачаше по плочника врабчето.
      А после клъвна
                                      сухата коричка.

       

      И хлябът се възнесе към небето.

     

     

     

    кулминация

     

     

      „О, знам поне, че краят ще е весел!...
      Тояжка ми е този лъч. Да тръгваме!”
      ... И падащата капка се обеси
      във примката от водните си кръгове.

     

     

     

    развръзка

     

     

      И най-подир отхлупих камъка: „Хвани я!”.
      Но звънна тя в тревите като в струни...
      Изплъзва ми се хлъзгавата мисъл – сякаш змия –
      оставя само кожите от думи.

     

     

     

    епилог

     

     

      О, думи, с вас еднакво сме слуги
      пред Взора, който вечно ни следи.
      Каквото тук напишем – като през индиго –
      изписва се върху небесната ни книга.

     

     

     

     

    1991 - 1995

     

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 20. ноември 2013 г.
Публикация в Алманах "Света Гора", Велико Търново, 2012-2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]