Ивайло Иванов

поезия, есеистика

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

СТИХОВЕ И ЕСЕИСТИКА ЗА ТРОЯН

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

          ПРЕДГОВОР

 

          Пресрочил съм с един ден крайния срок за подаване на документите за участие в конкурса за „Троянската сливова и Троян”. /Патриарх Кирил ме подлъга! Както и да е!.../ Гледам го аз - отишъл на посещение в Япония – по покана някакво тяхно ченге. И отстрани на информацията пише: 18.ІХ.2012 г. Викам си – има време – ще се облажа – те са Островът от предишния ден. Обаче се оказва, че били от сегашния ден, ако не и от следващия, оказва се, че и при тях било точно 18-и. Няма нищо! Други път ще се облажа! Колкото години има занапред – пред нас са! Другото лято непременно ще участвам и ще взема тези триста лева – мисля, че и без това ми се полагат. В Троян, специално, няма по-добър поет от мен. И в НБУ, и в Луковит, и в Каспичан...

 

 

ТРОЯНСКА ЕПОХАЛНА КАНТИКА

 

 

        Днес градът ме посрещна със дъжд!...
        От капчуците вади течаха.
        И със трепкащо тяло на мъж,
        капки вливаше всякоя стряха

         

        във врата ми. Защо този дъжд?!...
        Аз предчувствам бедата ужасна.
        Или, може би, с тяло на мъж
        /как ми иде един да му фрасна!.../,

         

        пак вода ми подлива града,
        тъй троянски, тъй верен на нрава си?...
        Най е малка тази беда!...
        За разкоша й вдигам наздравица...

         

        ...О, този град, където няма място
        и двама души да се поберат,
        А има място – не е никак тясно! –
        за болка, равнодушие и скръб,

         

        където къщите излъчват топлина,
        една във друга сгушени интимно,
        хриптят в студа и в нощна тишина
        със хълбочета топлят се взаимно,

         

        във този град аз пак съм чужденец,
        а знам, че толкоз много го обичам.
        Със бегъл поглед, тих като крадец,
        зад ъгъла във мрака ще притичам

         

        и знам, в нощта ще бъде катедрала
        за моя дух една злочестина.
        И таз кола, на улицата спряла,
        ще бъде блик от моята злина,

         

        защото в теб, мой граде на мечтите,
        аз разпилях духа си, без да искам.
        И паднах на троянците в очите.
        И – баста! – съумях да ги разплискам.

         

        Те вече са безочливи. Така че
        над мен едва ли някой ще заплаче,

         

        освен ти, нощен дъжд, плачи, плачи
        над вадите и дворовете кални!...
        Със мъжкото си тяло заличи
        на тази нощ копнежите страдални,

         

        додето сам над мен изтечеш
        и сетната си изповед изпразниш.
        Така това, къде духа си вреш,
        не ще вълнува днешната младеж,
        не ще върлува старческата гмеж
        и красотата
        няма да ги дразни!...

 

 

 

КАНТИКА ЗА ЖИВОТА

 

 

        Честит рожден ден!                                                  
        Даниела Младенова                                                  

         

         

        Честит живот и тебе, Даниела!...
        И днеска есента си спомням аз,
        в небето нишки сребърни запрела
        над моя град, над тоя свят и нас.

         

        Сияеше със трепет синевата,
        когато приближи се ти към нас,
        и каза ми, с усмивка в необята:
        Здравей!... Работя във „Троянски глас”.

         

        В „Троянски глас”? О, Боже!... Колко чудно
        над мен трептеше вестничето будно
        /сменило бе то синьото небе!/...

         

        И с теб започнах аз да публикувам
        в таз рубрика, коя и днеска, чувам,
        пак спомня ми онуй, което бе!...

 

 

 

ЕСЕННА РАВНОСМЕТКА

 

 

        Троян, Троян, как малко ти
        ми даде, а пък толкоз взе ми!...
        Не ще разхвалвам аз, в черти,
        тук хубостите ти големи.

         

        Но под черта и без черта
        бих искал тук да подчертая,
        че щом до сетната черта
        аз приближа, на път за Рая,

         

        към теб, Троян, ще свърна пак
        с торбичка шарена на рамо.
        И зрак в църковния варак
        ще освети онуй голямо

         

        сърце, което в теб туптя
        но ти – уви! – го не поиска.
        И като вишна вечерта,
        със Жури зад оназ черта,
        ще има дълго да се киска.

         

        Защото ти, Троян, отне
        едно у мене – само Злото!...
        О, демоне, на колене!...
        Ще утвърдим през теб Живота!...

 

 

 

НОВ ВАРИАНТ

 

 

        О, граде мой, залязват ти лъчите!...
        Едно поне успях, без да го искам.
        Аз паднах на троянците в очите.
        Добре, че съумях да ги разплискам!...

 

 

 

ПРОВИНЦИАЛНИ АВТОРИ

 

 

        Бяхме буйни, нека станем лихи
        и приемем участта такава:
        Всеки ден гради ни с нови щрихи
        или чрез тях ни зачертава.

 

 

 

МОМИЧЕТА ОТ ТРОЯН

 

 

        Момичета, красиви и любими,
        простете ми за мъничката грубост,
        но красотата ваша е сравнима
        единствено с присъщата ви глупост.

 

 

 

ЦИКЪЛ ЗА ДОН ЧИЧИ

 

 

        1.

         

        Във този град, проклятие за мен,
        не би живял дори абориген.
        Единствено живурка си Дон Чичи,
        най-безпощадно полово добиче!...

         

        2.

         

        Ти със него недей спори,
        то не ти е в интереса.
        Но и пакост да ти стори,
        знай, че пак ще ти хареса.

         

        3.

         

        С всекиго се той занася,
        то ме у е във нравът.
        Даже учи и баща си
        как деца се правят.

         

        4.

         

        Дафинка в миг обхвана я амнезия,
        че дълго зад гърба й той се киска:
        - Ти искаш да се занимаваш със поезия,
        но теб, Дафинке, тя дали те иска?..

         

        5.

         

        Що е бракът?... Той така го каза,
        че наивността ми се изми:
        През деня, размяната на лоши фрази,
        през нощта – на лоши миризми.

         

        6.

         

        Проклето време!... Вървя напред.
        Скрежец отгоре, отдолу – лед!
        Добре, че в тая проклета зима
        теб, скъпи Георги, все още имам.

 

 

 

          ПРОВИНЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ

 

          Бе празник. Градският площад се пълнеше с народ. Мажоретките красиво танцуваха, певците пееха, а духовата музика, в костюми на златисти еполети, надуваше до сетен дъх блестящите под слънцето флигорни. Ала за всичкото това аз само се досещах, тъй като гърбовете на дошлите вече струпваха шумяща, пъклена стена пред моите очи и аз не можех нищичко да различа, освен красивите ръце на диригента, чийто длани – в белите си ръкавици – периодически изпляскваха над хоризонта на очите ми, подобно два красиви бели гълъба, подплашени от някой гръмък звук или от фалша на случайно писнала флигорна.

 

          Да, да – подобно два красиви гълъба, те литваха над хоризонта на очите ми, но явно не им беше писано задълго да се реят в небесата на надеждата, тъй като, неуспели да прекъснат нишката на детското си, птиче любопитство, те не след дълго много бавно, плавно слитаха от небесата и се завръщаха в света ни сред гнездото си от звуци.

 

          Аз гледах чудната фиеста и жестоко осъзнавах, че този празник в празника едва ли би могъл да се осъществи, ако самият аз не бях изтикан от тълпата най-отзад, към периферията, дето почти нищо се не вижда, и дето почти сто на сто от гледката ми беше запретена и отнета. Така е, казах си, но нямам повод да се съжалява!... Колкото повече животът те изтиква вън и настрани, колкото по-голяма част от общия пейзаж ти е отнета, толкова по-силно буйнства твоето въображение и само търси и най-бегъл повод, за да се оттласне от „доброто” на живота и полети към небесата на надеждата, навеки късайки незримата си пъпна нишка, свързваща го с делника и карнавала на битийното сред него.

 

          И даже да не стигне синевата на непостижимото, нима за някого ще бъде загуба това? То пак ще се завърне някой ден, на плавни кръгове снизхождайки от небесата, за да намери здраво, чисто и неопетнено едно яйце в гнездото си от звуци!…

 

 

 

          ТРОЯНСКИЯТ МАНТАЛИТЕТ

 

          Триптих от изключително чер, чумосан поглед, с който трима от комшиите ме погледнаха оня ден, в това ще се обобщи троянският манталитет за мен и повече от ясно е, че ще се обобщи завинаги. Искам да изследвам тук причините за този чер, чумосан поглед и манталитет, искам да навлезна относително по-дълбоко в бездните на троянската душевност и крайградските потайности. Не мислете само, че статията е прекалено лична – чрез нея аз защитавам всеки свестен човек, не единствено и само себе си. Пък и лична да беше, нима истинският писател не е институция и нима няма право той – поне веднъж в живота си – да говори на обществото и лице в лице и да му каже какво мисли за него? Да, има право, и то много пъти. Така че нека да започваме...

 

          И така: длъжни ли са комшиите да знаят с какво се занимава един поет, длъжни ли са да знаят естеството на дейността и живота му? Не, те не са длъжни, те са ноторно заверени за това, сякаш там са пуснали котва. Невъзможно е да живееш в съседен апартамент, в съседен блок с комшията и да не знаеш с какво се занимава той – това би било равносилно на духовно престъпление. Пък и аз едва ли има какво толкоз да крия. Роден съм на 4. ІХ. 1972 г., средното си образование завърших във „Васил Левски” – родния град, висшето, Българска филология, във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Целият ми живот е минал в лоното на литературата, спрямо която са и моите възможности. Първата си стихосбирка, „Хензел и Гретел”, издадох в Университетско издателство - Велико Търново, асистенти и доценти писаха за мен, превърнаха ме в звезда, каквато съм и до днес пред очите им, след това Марин Георгиев ме взе на работа в „Литературен форум”, след това – вътрешен рецензент в издателство „ПАН – В. Т.”, след това – като литератор, журналист и критик на свободна практика. Всяка година вземам стотици левове от публикации в централния печат. Никой обаче не ги знае и не ги чете - те виждат само Ивайло, който се разхожда из троянските улици. Нали не е забранено все още да се разхождам из троянските улици? Може ли да се разхождам или не? Защо тогава се отнасят се мен като с престъпник и с абсолютна отрепка?...

 

          Пак да повторя, хора с които се познаваме от двадесет-тридесет години, не ме поздравяват, като ме срещнат и полуизвръщат гръб или ме гледат с онзи черен и чумосан поглед, за който вече споменахме по адрес на злополучните наши съседи. Позволявам си много сериозно да притисна тези хора в този текст, а в следващото си есе направо и ще ги изоблича поименно. Позволявям си да споделя и следното. Всеки такъв чумосан поглед, всеки пропуснат отговор на моето лъчезарно „Здравей!”, предизвиква такава злоба, омерзение и болка и отваря такава рана в душата ми, че след това не мога да се оправя половин час и ходя като ошашавен из пустинните ви улици. Не е ли ви срам! Вагабонти такива! На малкия ми пръст не можете да се хванете, а пропускате да ме поздравявате! Ще ви науча вас! Добре ще ви дам да разберете!...

 

          Само още един човек, когото познавам, да не ме е поздравил, само още един, ще го направя на мат и маскара и ще му вдигна, там, на улицата сред Троян такъв скандал, че три дни след това той ще ходи като ошашавен. Вие не ме познавате – вие си нямате и на представа на какво съм способен. За мен е все едно дали ще живея или мра, за мен обаче не е все едно дали ще изгубя своята чест, авторитет, уважение в собствените си очи и, в крайна сметка, морално достойнство. Засега, в публичен план, не съм направил нищо, чрез което да изгубя своята чест, уважение и пред себе си и морално достойнство. Напротив, вие постоянно се дъните пред мен, проявявайки се като абсолютни бендели и дерибеи и хора, лишени от всякакво персонално достойнство.

 

          Последният човек, с когото спорих по имейлите, беше Милена Кирова, професор в Софийския университет, ако не знаете това, никога не съм предполагал, че ще споря с разните троянски простаци и дерибеи, никога не съм предполагал, че ще споря с хора, способни да подценят и поета, и доброто у мен, и Човека. И въпреки това, аз споря с тях. Защо се получава така? Оф, откъде да зная!... Някога писах, че пред това, да се върна в Троян, предпочитам да се самоубия. Днес си мисля, че отдавна съм извършил и двете. Да не би някой, тръгнал да учи навън, да си дой! „Да си дойде!” - и аз се абсорбирах от троянския сленг. Да не ви посече акъл - да тръгнете един ден да се връщате. Амми! За нищо на света! Можете само да ми идвате на гости.

 

          Николай Петков ми дойде на гости – свещеник от прекрасното шуменско село Дивдядово, ерудит и поет, философ и мой приятел още от студентските години. Дойде ми той, вечеряхме у нас, излязохме да се поразходим из кръчмите, седнахаме в една от тях и аз направо се разплаках - толкова трогателно и истински бяхме преживяли живота си през всичките тези петнайсет години. Явно така ще бъде и докрай. Ние бяхме се съхранили истински. Прибираме се да спим у дома. На сутринта поема той да си ходи. Отваря вратата и пристъпва върху черджето с единия крак, след това тихо прибира и другия. Навежда се да си върже сандала... И в този миг съседа ми се качваше на етажа, видя го с крайчеца на окото си и направи такава погнуса, сбръчкване на лицето - на носа и пространството около очите и устата - и такава физиономия на отвращение, все едно жаба виждаше пред себе си или пък някакъв престъпник-конекрадец, току-що излизащ от затвора, убог, потръпващ от бездомност и при ареста, ноторно заверен за Държавата. А той е заверен за Църквата. Щях да умра да се хиля направо. Николай - конекрадец, докторант по Възрожденска литература и Православен свещеник – как са способни да ги нанижат в обща нишка тези три велики ейдоса единствено и само моите комшиии. Действително, гениални са те! Как мислите, от добро ли я направи той тази физиономия на погнуса, от ведрост и добрина на сърцето ли, от що? Ох, тейко, тейко, гнусен си ти, мамината, какво бих могъл да ти кажа? Ти си един прост надзирател от затвора, а приятелят ми е православен свещеник. Православен свещеник. Ти знаеш ли какво означава това? Че държи ключовете от портите на Царството небесно, че държи ключовете от Затвора на Вечността – и аз ги виждам даже и в момента как подрънкват в ръцете му. Искаш ли да те затворим там, зад Онази стена? Искаш ли там, сред бездната и дяволите, към които ти и без това си причастен? Уф, не се плаши!... Добре, де, ще ходатайствам за теб, не се плаши, „Не бой се!”, аз ще се помоля за душата ти...

 

          Николай дойде да учи през 91-а при нас, записа Английска филология, прехвърли се История, ходи при Огнян Сапарев да учи Теория на литературата, върна се и завърши Българска филология при нас, с втора специалност Богословие. На малкия му пръст не мога да се хвана аз, който съм нещо, аз, който, зная и обичам да ерудитсвам, какво остава пък за теб, който си принц на Талашитената фабрика - Орешак, какво остава за теб, който спрямо нашите критерии си, в общи линии, падащ към нищото? И аз, и Николай можем да ти говорим за всяко нещо в този свят часове, а за някои – и със седмици. Покажи ми един падащ лист в гората и аз ще ти говоря за него със седмици. Ти можеши ли това, имаш ли онази лирическа подготовка и филологическа ерудираност, имаш ли онази финост на духа и извисеност на погледа, когато говориш за нещо? Че за какво тогава си роден, само да надзираваш някакви измъчени затворници, а през останалото време да се ползваш от телата на полусвободните и другите? Ей, съседа ми, полицая!... Как е червената лампа, свети ли още, върти ли се?... Ще има в какво да си правим буркани за зимата. Като я обърнеш наобратно – място за туршии става. Алхимическа обсерватория.

 

          Недей ме лъга, и ти не си по различен от „полусвободните” – причините да направиш онази потресаваща физиономия, са абсолютно същите, поради които и комшиите ме гледат ден през ден с черния, чумосан поглед на неудовлетворенци, като човеци, пребити с мокър парцал през очите, като човеци, стреснати, същисани и умърлушеи до дъното на клисавата почва на душите си. Вие не можете, да търпите доброто, бе, вагабонти такива, вие сте слисани и стреснати-застопорени в собствена си духовна нищета, вярност и преданост към злото и пропадналост до злобата и пълната убогост. Хора, чуйте ме, моя мила Вселено, чуй ме и разнеси до последната прашинка на Безкрая!... Троянецът не може да търпи доброто! Троянецът не може да търпи доброто! То някак си го дразни под лъжичката, ягмосва отвътре сърцето му и го привежда в състояние на бичешки изразена тъпота.

 

          Не аз, ще взема и в централния печат да го пусна това, аз и пред Европейския съюз ще се оплача. Ще им кажа: „А бе, има тук един троянец, който не може да търпи доброто. То го яде отвътре като адов пламък, като адова тъмница застопорява в тъмата душата му. На бик ли да го водим, лекар ли да му дирим, не зная какво да правя? Кажете ми, мили хора, помогнете ми!... И те ще ни кажат какво да го правим – макар че от комплексите си никой не се бил излекувал никога. Комлексите на дребния провинциалист. На битовата, клисава, трептяща като мушица душица. Троянецът никога няма да открие Бога, той няма никога да се сдобие със широко сърце, нито ще може да се зарадва на базисно установения факт и в общи линии положителен факт, че живеем. За него то не е „приятен гъдел” – той не е светлолюбиво същество. Той винаги ще си остане същият провинциалист, с едничка цел – да души зад вратата на ближния. Да се шматка по света и да го пита: Ами, ти къде оди сега?, Како мислиш да прайш?, Ти кое беше момче?, Какво еди?... Нищо не съм ял, аз се храня със отровата във твоя поглед и тя ми е преизобилна засега, а пък ти какво си погълнил, не зная, но ми се струва, че си си отровен по рождение. Мили троянецо, остани си все такъв. И продължавай все така да ме инквизираш. Никога, по никакъв повод, няма да помисля добро за теб и ти ще останеш за бъдещите поколения такъв, какъвто те отразя в стиховете си. Бизон и мъж с манталитет на нерез, „отразени” ведно. Никога няма да престана да те критикувам, да те дразня и да споря с теб. Единственият начин да спра да спра да споря с теб, това е твят начин. Мили троянецо, скъпо подмолно същество, досежно разликите във манталитета, ти би трябвало да ме убеш!...

 

 

 

Електронна публикация на 21. септември 2012 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]