Ивайло Иванов

поезия, есеистика

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

МАЛКО ЕСЕ ЗА МОЯ РОДЕН ГРАД

 

Ивайло Иванов

 

 

 

          Исках да напиша две кратки есета за две от гледките на Троян, бях им измислил и заглавия дори – „Малката Венеция” и „Уж за Брьогел”, докато един приятел деликатно не ме „светна”, че това не са единствените картини и урбанистични пейзажи на града, които заслужават нашите адмирации и възхищение. Погледни колко много нови неща се творят, апострофира ме той, и никой сякаш не им обръща внимание. Добре, ще напиша и за тях, отговорих му аз, сиреч, ще разширя територията на идеите за споменатите есета, но само ако ми се даде възможност да кажа и отрицателното, което мисля за някои от факторите и реалиите на града.
          - Е, това вече не зависи от мен!...
          - Знам, освен от личната ти борбеност и шанса ти за себеотстояване, май от други неща не зависи...
          И така, три са главните фактори, които детерминират духовната и социална атмосфера на Троян. Това са – природата, интериора на града и душевността на хората. За характера и манталитета на хората аз имам много и, за съжаление, преобладаващо отрицателно да говоря; природата във този миг не е обект на нашето изследване, така че да се съсредоточим върху интериора на града, което е и по-ведрата част от темата и в който – слава Богу – през последните години настъпиха някои наистина положителни промени. Всъщност, „интериор” се употребява за дом. За вътрешното, обитаемо пространство на определен тип помещения или дом; за външната, социална част на живота си ние употребяваме „екстериор”, а какво означава „ултериор”, това в момента не мога да кажа, но знам, че е наименование на едно от най-талантливите и одухотворени стихотворения от Радой Ралин. И неговата приглушена и интимна музика звучи така...

 

    Тази нощ нечии мисли не искат да умират,
    не се примиряват със късия досег до вещите.
    Те се простират, простират, простират,
    както Глен Милър дирижира
    щурците на целия свят.

 

          И и аз така, сред тайнствената и мистична красота на тази нощ, докато пиша приглушената си и интимна, мелодична статия, се опитвам да осезая някои от новостите в урбанистичния „интериор” на града. Всъщност, грешката отпреди миг не бе случайна. Ние действително усещаме Троян като свой роден Дом, ние го осезаваме като място на спокойствието, тишина и уюта и, като грижовни стопани, за нас съвсем не е без значение как всички ние ще подредим пространството на дома, какви условия и обстоятелства ще създадем, тъй, щото в неговото лоно да се чувстваме като във родно място. Да, още повече, когато за тегобите на това колективно „всички ние” има характера и отговорността да се погрижи някой друг. И така, през последните години в града се случиха следни весели промени. Първото, което забелязах, бе, че мостът грейна, така че вечер, като се прибира човек – от центъра, през градинката на киното, към дома – той минава по един мост от светлини, който вътрешно преобразява душата му и прави настроението му с една идея по-добро. А това, както се казва, не е никак малко. Мисля, че по-доброто, ведро и оптимистично настроение подобрява и продължителността на нашия живот. От този мост, като погледнеш нагоре – стига да бъде зимен месецът, разбира се – виждаш един пейзаж, който е взет сякаш че от картина на Брьогел...

 

    Дали затуй, че още в детско време
    с баща си зиме ходил е на лов,
    та още преди кредата да вземе,
    пейзажът му е вече бил готов;

     

    или затуй, че знаел е как фона
    студен и чист, без помен от мъгла,
    ще хлътне в миг, щом пусне тук, по склона
    шпалира на безлистните стъбла;

     

    или за нещо трето и което
    по-важно е от спомен и похват:
    затуй, че дар е имал във сърцето
    да вижда всяко нещо с поглед млад…

 

          Цялото стихотворение на В. Петров така се и нарича – „Уж за Брьогел” /понеже в него се говори и за нещо съвсем друго/ и можете да го намерите в което и да е „Избрано” на големия лирик. А сега, да се върнем към мостовете на нашия прекрасен, роден град /цял мегаполис и велик конгломерат/. Като стъпите на онзи, водещ от новото към старото МВР и погледнете към реката надолу, вие виждате друг пейзаж, красиво онасловен „Малката Венеция”. Той пък разкрива своето трогателно изящество и пиршество най-вече призори, когото човек още не е отровен от никого и с ренесансов дъх на устните /навярно от съня!/ той е поел по пътя си към своята работа.
          Би могло дори будка да се сложи на единия край на този мост и да се взема от гостите на града такса за този пейзаж. /20 процента от всяка стотинка – за мене!/ Но – това е, все пак, един футуристичен проект – за времето, когато европейските средства окончателно завладеят града и просмучат всяка тишина, всяка власинка, и влага и корен.
          А сега, като започнеш тихичко да се спускаш от този мост и почнеш деликатно, предпазливо и внимателно да приближаваш към Общината, пред очите ти се разкрива нова чудновата гледка – цветна, чиста и обистрена, като в Калейдоскоп. Ах, тези цветни петънца – цветята – цял човешки ръст, и „стомната”, и „охлювът” в градинката пред киното, и те изцяло също от цветя, информационните табла пред Общината, новите райграси край пилоните и цветните лехи – додето най-подир дъхът ти отлети – поел по пътя към „Хаджийски” – с трепетликовия полет на крилете на една вълшебна „пеперуда”.
          Да, всичко е красиво в моя град. /Цял мегаполис и велик конгломерат!/ Според сезоните, аз си го ползвам като спалня, хол или работен кабинет, отдето тръгвам, за да покорявам литературните върхове на родината.

 

 

 

Електронна публикация на 01. октомври 2014 г.
Публикация във в. "Троянски глас", бр. 36, 24 септември 2014 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]