Иван Сухиванов

рецензии

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

„И така нататък“

 

Иван Сухиванов

 

 

        Героите на Владимир Шумелов фиксират чрез обърканите си битиета това, което иронично авторът би нарекъл „изгубената памет за/на поколението”... Изгубена обаче не във времето, а в безвремието; а времето е дадено като окръжаващ каменен фон, и покрай това и като текущо, непрекъснато чезнещо в безперспективността... Пребиваването в българската ситуация винаги води до ботевското: ”Вино, вино дайте!”, т.е. забравата и накрая смъртта, възстановят равновесието на нищо-не-случващото-се... Личното битие, обаче, у нас е по някакъв парадоксален начин е и „общо”; общи са съновиденията ни, мечтите, чувството за обреченост, носталгията по отминалите дни... Осемдесетте бяха странно време: времена на голямата депресия , на чернобилските лъжи, на краха на илюзиите, на „всичко е относително и имагинерно”. Яростния порив към свобода, който ни бе имплантиран най-вече чрез рок-музиката, нямаше накъде да се отприщи и затова само в здрачни сънища сънувахме идващото срещу ни...
        Времето на прехода, обаче, не ни даде оная панорамност и адекватен език за описване на станалото и ставащото; персонажите на това славно и героично време бяха като залепнали насекоми , към меда на собствените си преживявания; мисля, че в разказите на Шумелов това е избегнато, времето е достатъчно отчетливо маркирано с особеностите си, поведенията са обосновани и следват вътрешната си логика, макар че “човек е тайна” все пак... Героите в този сборник явно изповядат вярата във възможността на „другото състояние”, пътят, към което не им е достатъчно ясен... Метафората на пътя е основна в тази книга и присъства под различни модификации в разказите. “Пътят” на Керуак, автостопът към неизвестното... движението срещу застоя, промяната срещу ретроградността; героите носят бунта в кръвта, макар и често хипертрофиран и откачен... Странна е и “действителността” в разказите на Шумелов: българска и очуждена същевременно, без снизходителност. Може би героите пътуват към себе си, чрез странностите, волнодумството и небрежността, така харектерни за интелигента на 80те... същевременно наблюдаваме една постмодерна интертекстуалност, уплътняваща фикциите по-интересен начин; и не на последно място - Шумелов умее да разказва истории,майстор е на ироничната вметка, детайлизира добре съответно психологическото състояние на героите. Мисля, че отношението му към българското битие е като към непроменима по същество субстанциалност; може би за това способства и родния му град В.Т. Един разказвач винаги опоетизира локалността на ставащото; на фона на историята космополитното чувстване изглежда странно: но точно това ни дават метафорите на пътя, на заминаването, на случайно попадналия в обичайна среда персонаж-трикстер в разказите на Шумелов... Няма формула, която да изчерпва вариантите на поведение на героите му: „такъв е животът”, сякаш иска да ни каже авторът. Увлечени, ние му вярваме.

 

 

 

 

 

 

---

 

„И така нататък”, Владимир Шумелов, В.Търново, Изд. „Фабер“, 2007 г.

 

 

 

 

Електронна публикация на 28. юни 2008 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]