Иван Сухиванов

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Първи стъпки в литературата

 

Иван Сухиванов

 

        С първите лъчи на слънцето ни завзема плажна летаргия: конвертируемото състояние тук... Отпускаш клепачи и изключваш - мигновена нирвана, през която пропускаш въображаемите залози на случващото се. Благородна ленност, за която май е говорил Аристотел...
        Щрак! Една полугола скандинавка ме фотографира... Това, което не може да се улови в снимка е маранливата левантийска носталгия, лъхаща откъм белите руини, разхвърляни по склоновете на залива...
        Слънцето напича яко. Моят приятел (писателят) никакъв го няма. „Охо“ - дочувам гласа му откъм гърба си. Обръщам се и виждам, че се е пльоснал върху шезлонга и се опитва да разтвори чадъра. Скандинавката щраква и него. „Снимат те за фон“ - казвам, за да го дразня. С това отключвам репертоара му: „Когато българските ханове се предвождали хунския съюз, викингите са били прости паткари...“; „Значи ние сме били първите туристи...“ - продължавам да го ръчкам. В този момент една албиноска - монокини- преминава край нас. „Прави любов, а не война“ - заключава примирително приятелят ми. „Не знаех, че хуните са и любовчии...“ - не мирясвам аз. Писателят ме изгледа заинтригуван: „Знаеш ли... от теб би се получил прекрасен критик...“ И отново присвива очи, сякаш добил нещо, което е смятал за навеки изгубено... „Добре-дошъл-в-клуба-на губещи времето-си!“; „Откъде знаеш, че не съм пробвал?“ - озъбвам се аз. „Ето, ето: прекрасен скептицизъм...“
        Зная, че държа да запазя привилегията си на първи негов читател, но чак толкова... „Освен това, критиците не са скептици, а лизачи... иначе не биха приемали вторичното за оригинал... А по този начин се е породила и вярата в реинкарнациите... Животът е един странстващ във времето сюжет...“ - изстрелвам една тирада, а приятелят ми ме гледа учудено; такъв разход на енергия в тази жега, от която мозъкът се размеква... Затварям очи.
        Усещам го, че се размърдва върху шезлонга. Явно следва разговор за литературата... „Литературата, моето момче, е преди всичко етика - започва той с отработен глас на даскалица - а останалото е поглед отстрани... отгоре, ако щеш... Трябва да се занимаваш с нещо - скарва ми се той - иначе съвсем ще се вговнясаш...“; „Мазохист“ - подхвърлям му и отново затварям очи.
        Докато го слушам, поглеждам към зоната на нудисткия плаж: разголените тела са повити в слънчасала аура и се движат с някаква изкуствена естественост; дори отпуснатите бабешки цицки са придобили някаква природосъобразност - чрез грозотата си, отхвърлили условността да бъдат съблазнителни... Огледът ми приключва с изумление: двойка млади същества са се вплели във възел; голи-голенички връз дюната, точно на границата на двата плажа, маркирана с въженце и предупредителни табелки... Нататък погледът може да продължи да вижда, но през предупредителния надпис: „Нудистки плаж“.
        Приятелят ми е забил поглед в някакво списанийце („Поетът е преди всичко воайор“ - иде ми да му кажа). „Тия двамцата май се гласят да правят нещо...“ - махвам към дюната. Писателят благоприлично поглежда нататък и свежда очи: „Тяхна си работа“. Забелязвам, че и други наблюдават сценката с ъгълчето на окото: дългокос мъжкар е легнал възнак, а самката го е възседнала и е надвесила цици над лицето му...
        „Не е от нашия антропологически вид... прабългарките са били с по дребни цици, с тесни бедра... сигурно от язденето...“ - приятелят ми почервенява, но не вдига глава. „Там май нещо става...“ - констатирам ехидно и той затваря списанието. Измъква кутия с шахматни фигури и започва да ги нарежда...
        „Нормално е да се възбудиш под влиянието на природните фактори - започва да философства той - ... най-вече слънчевите лъчи... Шах!; „Ще ти взема коня, върни го!“ - предупреждавам и хвърлям едно око към ония: сексуалните фрикции са започнали; дамата е изопнала шия, на рамото и се откроява сложна татуировка...
        „Можеше и по-дискретно да го правят, а не...“ - казвам и този път наистина му вземам коня , хвърлям го в кутията.
        „Така ги е щамповало порното...“ - казва замислено приятелят ми и разтърква челото си. „Това е то - масово изкуство, а не като литературата... макар че Шекспир също би си падал по порното...“
        „Ай стига, бе...“ - приятелят ми се е вторачил към ония. Жената се е изправила. „Мъжът“ отдолу също се оказва жена... Шахматната ни епопея завършва с реми.
        В този момент по високоговорителите пускат сантиментална мелодия от 50-те, която ни всмуква в някакава среднощна меланхолия... Гледката се изличава - изглежда съм притворил очи: под клепача огненото слънце чертае безлични овали... времето е спряло, мирише на водорасли... „Всички сме някакви рисунки върху пясъка...“ - минава ми през ума...
        Поглеждам към моя приятел: изключил е и мисли... изглежда, как да предаде в думи случката и чувствата, които го вълнуват сега... Приличам на усърден сътрудник, мисионер, на някакъв недостъпен за простосмъртните архив... „Литературата“. Най-сигурният начин да изключиш този свят.
        Лягам по гръб. Една птица е застинала във висините над нас: може би си разменяме погледи по някакъв начин... Иска ми се в този безкраен миг да съм там, на нейното място... Да погледна света: отгоре надолу.

 

Електронна публикация на 10. септември 2006 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]