Иван Сухиванов

рецензии

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

„АНГЕЛ В ЗООПАРКА“

 

Иван Сухиванов

 

        Заглавието на последната засега стихосбирка на Марин Бодаков съвместява разнородни неща /не е ли това поезията?/... „Ангел”-ът препраща към метафизиката на детството /девството/, а зоопаркът /зверилникът/ ни отвежда към еволюцията на съществото... Нежният херметизъм на тази поезия е пребиваване в свят, 3/4 измислен, минаваш мимоходом, но не отнасяш нищо, контрабандист на съновидения; странното е, че не можеш да цитираш – между концентрираната жива тъкан на фрагментите има пукнатини проникновено мълчание, сякаш гледаш към нещото през щрихите на разперени пръсти и наистина водиш спартански живот в думите, което не значи беден речник... дори графиката на тези стихове не се вписва в опитомения правопис; всъщност „недовършените” стихове са по-близо до усещането за поезия, отколкото клиширания изказ, който се съобразява с предполагаемия читател... „детето е бащата на поета”, тук като че ли осъзнаваното бащинство търси своите наративи в преобърнатия одисеев мит; няма и не може да има завръщане, дори и към сияйната монархията на детството, /стълбища които водят към нищото.../;
        А и какво ли /ни/ чака там, освен немите прошки на уязвения владетел на един свят, може би съхранен навътре в мрамора, но с липсващ обратен път... Но за това ще ни са нужни органи за носталгията, която е пропила зоопарка; смъртта не присъства тук ”вътре”, но е някъде там, и съвсем наблизо, полъх откъм пейзажа, приготвила месарската си кука за тялото;
        Разбира се, невъзможно е да се опише онзи крехък баланс на битийното отчаяние и пред/усещането за фантастичността на случващото се настояще; но именно в своята невъзможност е надмощието на този имагинерен свят - толкова изкусителен; и като цяло усещането е за органично живеене в поезията, тук не може и дума да става за някакви екстериорни метафори, за направа на стихове; такова е усещането при четене на книгата, чийто дискретен чар ни съпътства и след това... Книгата не кокетира с привидности, оголва идентичностите на поета, развява ги в забранените пространства на свободата; впрочем трудно е да се говори за минималистична поезия без риск да профанизираш; това е като да продължиш варианти на стиха, които поетът е изоставил без да ги насити с дъх; мисля , че тази книга го позволява, именно защото е премахнала нарцистичната сакралност на словото; но не е ли именно това т.нар. вдъхновение? Книга, която те предизвиква да останеш и да продължиш в-поезията; според мен нещо такова се получило с предговора на Екатерина Йосифова и заключителните акорди на Боян Манчев; дали добрата поезия включва в себе си и интерпертаторските рецепции, и то провокирайки ги с откриване на поетиката си? Защото вече споменах, че „направата“ й не е предмет на виртуозно излъскване, тя просто предхожда „същността” /Сартр/... Поетът е изначален участник в драмата на битието „при закрити врати”, той не е хроникьор, а основно действащо лице, което импровизира своя монолог... Мисля, че точно в книга като тази се разколебава онази декларативна фигура на поета, която е традиционно конвертируема в българската литература; поетът не може да заема позиции, понеже всичко е относително, понеже това го тласка към фалша; има една възможност, когато не искаш да говориш по общоприетия начин – да замълчиш. Или да направиш опит да кажеш нещата по своему, без „съображения за сигурност”... В този смисъл всяка херметична поезия е остро социална, тя е глас на някой, който зове в пустиня... Но надежда все пак съществува. И тя е, че някой е чул, откликнал, почувствал трепета... И в това е смисъла на упорството да се продължава.

 

 

 

 

 

---

 

Марин Бодаков. Ангел в зоопарка. Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“. София, 2008.

 

 

Електронна публикация на 24. ноември 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]