Иван Сухиванов

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

НА ПРАГА

 

Иван Сухиванов

 

        И след 30, и след 40 животът си е сън, макар да ти струва, че се пробуждаш междувременно. Няма как да стане – все работа, работа… Но и за най-богатите лентяи животът си изтича; за тия нощта е опият, казваше един приятел, вече покойник…
        Ана Йерусалми караше само нощни смени; рано сутрин, в трамвая, на път за вкъщи, наблюдаваше хората, познаваше ония, които пътуваха в обратна посока, като нея, прибиращи се след смяна – повехнали от безсъние, с бляскави, почти трескави очи, с онзи познат й унес на будуващите преди разсъмване. Пътувайки, обменяше погледи с тях, в едно тайно съзаклятие, вероятно минути, преди и те да потънат, там някъде, паралелно, в техния си сън…
        Веднъж, в пражкото метро, в края на вагона, откри плексигласово табло с „поезия за пътуващите”, там я впечатли и следният стих: „от сън във сън – минава времето… и да изтанцуваш пет живота, може нищо да не разбереш…”.
        Месец по-рано беше посетила по покана новооткрити роднини в Прага. Приличаше си, почти като двойничка, с братовчедка си Виола. Възложили на Виола, като програмист в общината, да изготви регистър на починалите след 1984 г. Разплитайки своето родословно дърво, бе стигнала до софийската си братовчедка. Ана пък вярваше, че в живота всичко се случва на два пъти, като затваряне на кръг, и така срещаш съдбата, очи в очи, и осъзнаваш скрит замисъл. Това беше доста странно и някак чудно, че се случваше точно нея.
        Сънят тая сутрин я обезпокои: усети, че напуска тялото си, сетне обиколи няколко пъти кооперацията, летейки... Даже разгледа подробно простряното пране на съседния балкон, едва не се закачи на някакво знаме на прът, което съседът отляво изкарваше винаги по националните празници. Всичко бе толкова осезаемо, че тя въобще не помисли, че сънува. Прелетя над покрива и се спусна към своя апартамент: надникна през прозореца и видя… тялото си на дивана, отвито до кръста. Терасата й от външната страна бе с изровена облицовка и тя се опита да откърти парче мазилка, което пропадна надолу, между клоните на едно дърво. Шумът бе реален и подплаши няколко котки пред входа. На сутринта, когато тръгна към паркинга, видя разпръсната мазилка край външната стена на кооперацията. Това още нищо не означаваше. Можеше да се дължи и на силния пролетен вятър.
        Пролетният вятър депресираше. Късащ прашинки от черни скали по планински била и ги дъхаше през размити в небето ноздри, сякаш от друг свят, в невидими паробразни форми, висящи над улиците. През почивните дни не успяваше да спи спокойно – глутници бездомни кучета виеха някъде из парка, чак до разсъмване, изглеждаха нервни от изобилието на светлина, прииждащ от едрата луна, която висеше над покривите.
        Желанието да се върне към местата, където е живяла в „предния си живот”, се появи след пътна катастрофа със семейната кола. Ана бе ранена в главата. Няколко дни след това тя сънува, че някой внедрява в главата й чип, който да я контролира от някакво неизвестно съзвездие… Впрочем изненадващо къдравата й гарванова коса побеля по темето и образува бяла ивица.
        Мина време и Ана забрави инцидента. Но желанието й да спи все повече и повече не е я напусна. Изчакваше края на смяната и се завираше под пуха на възглавниците. Дори не закусваше, за да не губи време – бързаше, да се върне там, в оня сън, дето не привършва…
        Събуждаше се с нежелание. Тялото й бе схванато и я болеше навсякъде, сякаш се бе блъскало цяла нощ, но тя не обръщаше внимание и бързаше отново да се унесе и да потъне в съня. Струваше й се, че този паралелен живот ще й донесе нещо ново и непознато. Когато беше будна оглеждаше предметите в стаята – изглеждаха все по-странни и чужди, като в случайна хотелска стая. Трябваше да живее покрай тях, запътена неясно накъде.
        Неизвестността на прииждащото време можеше да спре, ако се опиташе да направи нещо – тя не знаеше какво, можеше да прави това, което правеха всички. Това, че живееше сама, й даваше свобода и я освобождаваше от общи роднински спомени. Струваше й се странно, че и те живеят успоредно своя живот, сигурно изпитваха подобни чувства, но това не я учудваше. Родителите й бяха кремирани и тя лично разпръсна праха им в залива, както бяха поръчали. Оставили й бяха едни фамилен апартамент и тя го зае и заживя както преди. Не мислеше за тях, понякога й се струваше, че са в съседната стая и майка й ще влезе и ще я попита иска ли нещо… Това, че нещата продължиха да се случват, би трябвало да има някакъв смисъл, мислеше си, като че ли не я засягаше. Защо трябва да познава точно определени хора й се струваше загадка. Както и задължението да изпитва привързаност – тя бе просто едно звено в хаотичната еволюционна верига, така си мислеше, и можеше да направи каквото си поиска. Да прекъсне досадното повторение, да живее само за себе си, без угризения, че дължи някому нещо.
        Тя усети, че все пак ще дойде и това време, когато ще трябва да го направи. Предчувствията, на които не обръщаше внимание, все пак подсказваха, че природата й ще вземе решението сама. Тя не вярваше в предопределението, дори и това, което специалистите твърдяха, че психиката е като бомба със закъснител, който, рано или късно, се задейства безконтролно. Затова направи нещата механично, като в сън. Тя бе свикнала – да осъзнаваш всяко действие й се струваше уморително. Вечерта бе ясна и летният залез бе необичайно продължителен. Поне така й се стори. По стената на кухнята играеха сенки на дървета, долу някъде се чуваха маневри на паркиращи автомобили. Тази нощ не беше на смяна и я прекара, лутайки се в някакво полубезсънно състояние. На разсъмване стана и излезе на балкона. Беше полугола и от сутрешния хлад тялото й потръпваше. Огледа ръцете си като чужди, потърка раменете си с длани и отново се загледа към улицата. Вслуша се в далечния градски шум, такситата се плъзгаха долу и осветяваха с фарове притихналите сгради.
        Скокна на перваза на прозореца и се залови за някакъв водосточен улук. Какво се опитваш да направиш… – дочу сякаш гласа на майка си. Струваше й се невъзможно сега да мисли за нея. Държеше се за тръбата, гледайки надолу, към короните на дърветата и си мислеше, че този път наистина ще полети, нямаше начин да не стане, беше премислила всичко, почти знаеше… животът няма как да не продължи?

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. юли 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]