Веселин Иванчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

БЛАГОДАРЯ ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО

 

Веселин Иванчев

 

Когато бях на 7 или 11
по гърдите и гърба с най-обикновена химикалка
обичаше да очертава докторът
онези зони свързани с сърцето
така, че да не слагат там
загряващи листа с синап
Унизително мастило беше -
да пишат върху тялото ти - болен

 

 

         Бяло. Бяло. Бяло. Начален взрив от белота. Малка бяла точица в пълната тъмнина на заспиващите ми очи. Известно време тя оставаше така, напрегнато трептейки леко без никакъв звук.
         След секунди избухваше в плътна маса белота, потапяйки съня ми в глух кошмар от безкрайно бяло.
         Никога не се събуждах. Оставях се да потъвам. Очите ми болезнено се напрягаха под клепачите, но не виждаха нищо друго освен сляпата вселена от чисто бяло.
         Години наред това бе единствения път към другите ми сънища. През вратата на пълната безпомощност.
         Бях напълно привикнал. Никога не се сещах за това през деня. Никога не бе имало значение за реалния живот.
         Бях съвсем нормално дете.
         След като преминех този плътен взрив от белота, навлизах в различните си цветни сънища. Изведнъж, по средата на тези тихо унасящи ме, разбъркани истории, се появяваше почти постоянно сънят с летенето. Започваше като тръпка, която преминава по гърба нагоре-надолу. Кръвта се завихряше към стените на черепа и се появяваше центробежното желание, притискащо леко слепоочията ми отвътре. Усещах напрежение по тялото си и леко гъделичкане по стъпалата и пръстите. И хоп. Над земята. Облекчен.
         За да продължавам да летя, просто трябваше съзнателно да поддържам този лек гъдел и да наблюдавам разстоянието до земята. В съня си никога не се виждах как летя отстрани. Бях изцяло погълнат и всичко изглеждаше така, както беше в действителност.
         Никога не виждах приказни земи, никога не отлитах надалеч, но и никога не падах. Въздухът в костите ми се разширяваше и извикваше този лек напън, удовлетворен в безтегловно удоволствие. Не помня да съм усещал вятър. Просто летях под напора на атавизмите в тялото си.
         Ако нещо случайно ме разбудеше по средата на този сън и отново заспях, се появяваше друг постоянно повтарящ се кошмар.
         Отварям вратата на апартамента и с бясна скорост се понасям надолу по стръмното стълбище към площадката. Усещах неистовата радост от следобедите, когато тайно се измъквах на двора и тичах още по-леко и по-бързо, прескачайки стъпалата. На някоя от следващите площадки разбирах, че съм набрал огромна инерция, че не мога да спра и да взема завоя. Тогава излитах над ниските перила през витража на стълбището с цялата си тежест.
         Така се събуждах. Пет минути преди да дойде майка ми да ме буди за училище.
         Тогава живеехме срещу болницата, където се бях родил. Все боледувах.
         Не всички родени в болница умират там. Така или иначе, никога не съм искал да се връщам в болницата по какъвто и да е повод.

 

         В чекмеджето на огромното старовремско бюро баща ми държеше безброй запалки. Еднодневки, посребрени, с множество гербове или символи на различни градове, с меки кожени обвивки. Всякакви. Ровех с часове в безнаказано спокойствие. Отвреме навреме ми се прищяваше да открадна някоя. Правех го почти всяка седмица.
         Нито една от тези запалки не работеше. Баща ми ползваше постоянно сменящи се еднодневки с ужасен вид. Много по-късно разбрах за невинния му навик да краде без сам да се усеща запалките на хората. Газта им скоро свършваше и той ги захвърляше из цялата къща. Никога не си даваше труда да ги напълни. След време те достигаха и до чекмеджето.
         Кражбите му са изключително умели. Всичко става за секунди. Запалката преминава от твоите ръце в неговите, връща я, оставя я на масата, говориш, пиеш, палиш цигара, на вратата се разделяте, пак палиш, палиш и на него, прибираш запалката, сбогувате се. Когато си вън, разбираш, че запалката е изчезнала.
         Обичах да крада и цигарите му. В продължение на седмици крадях недовършените пакети и понеже обичах да се катеря на "покрива" на гардероба, ги криех там. Той нямяше много време да ги търси. Просто вземаше нов пакет и когато се случеше да го остави недовършен за малко, докато бърза, пакетът пак изчезваше.
         След около месец откри около 30 пакета отгоре на гардероба. Разбира се, съвсем случайно. Зарадва им се. Отървах боя.
         Веднъж му поисках часовника. Ей така, да го понося един ден. Струваше ми се, че така ще бъда чисто нов. Просто едно кръгче. В същото време криех, че майка ми е купила нови обувки или панталони. Измислях нещо наивно и абсурдно. Притеснявах се, че няма да получа подарък от него. Може ли да взема часовника? Да. Но къде си виждал инженер без часовник? Всъщност, не бях виждал инженер. Часовникът беше хубав.
         Помня, че ядох много бой. Бях разбил трите големи руски будилника в къщата с огромен чук направо върху паркета в хола. Някой ми беше казал, че в часовниците, за да работят, се слагат истински диаманти. Знаех какво са диаманти.
         Баща ми беше инженер. Бил е и боксьор. По модата на шейсетте. Супермъж. Като ученик свирел на цигулка. Твърдят, че можело да стане цигулар от него. Дано е било така. Защото не обичам бокса.
         Всичко останало се случи много по-късно.
         Годините на пънка. Малките кражби, обикновено тенекиени будки. С една от готините запалки издебнах откъм гърба даскалката по литература в двора на училището и щрак, сухата й топирана и лакирана косица пламна. Орел с ориз, гадната и тъпа лицемерка. А аз - пълен кретен. Направих го пред всички.
         Когато навлязох в анархизма, трябваше да съм си вкъщи всяка вечер за да ме провери кварталният. По-късно пак се разписвах, защото не работех нищо, а тогава това не беше позволено. Как ли нямаше да се завра в цеховете. Тъпо, че живеех при майка ми. Жената много се тормозеше. Гадната съседка отсреща постоянно наливаше масло в огъня. Яка селянка, която бачкаше като служителка на затвора. Чистачка, домакинка на пандизчийски етаж или нещо такова. Вземаше добри мангизи. Сутрин рано идваха да я взимат за смяната някакви тъпи яки копелета. Подозирах я във всички гадости на света. Представях си я как тормози и се държи фамилиарно с пандизчийките. Дори как ги съблича и опипва с малките си, загрубели от копане по неделите на село ръце. Самата тя приличаше на напълно правилно кубче с трептушки в горната си част. Главата й постоянно беше на балкона и я виждах чак от спирката. Имах чувството, че смърди на килер, в който всичко се е разкапало. Гледаше на мен като на бъдещ клиент, но мисля и че се страхуваше, макар да бях много хърбав тогава. По-онова време броят на ченгетата посещаващи етажа бе рязко увеличен.
         В средния апартамент живееше друг пич с родителите си. Отличник, макар че беше готин тип. Ицо. Петров. Можехме да говорим надълго и нашироко за всичко. Бяхме си симпатични и си имахме доверие. Навън никога не се засичахме. Просто ходехме на съвсем различни места, а и моите тогава не бяха за всеки. Често си забравях ключа и той ме оставяше у тях и си излизаше нанякъде. Веднъж отнесе големия скандал от техните, защото оная отсреща ги беше надъхала, че съм криминален и ще ги обера. Как ли не. Те и без това си бяха бедни като всички останали. Разбрах от него. Техните се пишеха интелектуалци, което ще рече, че просто те избягват, иде им да те нагрубят здраво, солидно да те поучат, но знаят че не е хубаво да се бъркат в чужди работи и са чели по книгите, че деликатността е важно нещо. Всъщност и те се бояха от мен.
         Като споменах за ключа, сещам се за един идиотски случай. Още съм ученик. Пак съм си забравил ключа. Не мога да остана при приятелчето до нас. Трябва да вися вън. Разбивам външната врата и си влизам с намерението да я оправя, докато си дойде майка ми. Тъпата съседка, чистачката-ченге, вижда всичко, защото това й е основната работа и вместо да излезе или да ми каже нещо, вика ченгетата. Дори като ме арестуваха не излезе да види какво става. Предполагам, че е знаела. На майка ми каза, че ме е помислила за крадец. Изкарах до среднощ в участъка и отнесох няколко яки.
         Така се случи, че след десети се измъкнах до Франция. През Малта, където малко побачках. Какво пък толкова. Сутрин спим с Гъбата. По обед тафим нещо от суперите, а вечер тъпата ирландска бира с лайняната детелина от пяна отгоре в компанията на Мария Хуана. Знаех достатъчно френски, за да се оправя, но за пръв път разбрах какво значи и камъните да изглеждат другояче.
         Бързо се върнах. Щях да пукна от скука. С Мая ни се роди дете. Разбира се, не се оженихме. След около година стана така, че се разделихме, а на детето всички му се грижиме кой доколкото може - майка ми, която е пенсионерка, Мая в повечето време, а аз просто намирах мангизи и ги раздавах. Добре, че Гъбата намери работа. Сега съжалявам, че не послушах баща си за бокса, макар че доста позаякнах. С малкия прекарвам по някой и друг час. Забавно хлапе е. Мое.
         Годината започна с разсъмването след новогодишната нощ. Всичко бе осветено равномерно с прохладни белезникаво-дъждовни оттенъци, нямаше разлика между горе и долу, всичко се стичаше и изкапваше обратно без никаква промяна в цвета и звука. Първи етаж се простираше до покривите и не свършваше в никоя от посоките. Носех се неподвижно върху износеното зелено на един продънен фотьойл. В тъмната тиня на килима плуваше засребряващото злато на старомодна запалка, което леко се поклащаше в нюансите на собственото си отражение.
         Позвъни баща ми. Честита Новата. Иначе всичко беше Същото. Тътри със скърцане трите букви на бъдещия си инфаркт - S - O - S. Как живеем, съмна се, синовете, откъде са отнети нещата, които така и не ми бяха дадени. Същото. Телефонът му е пълна бричка и шест цифри вече ги няма от потно и болнаво притискане. Протакане. Как си, сине?
         Всъщност знам още, че баща ми е нагалил до пълна кадифеност най-малко сто котарака. Добре съм. В очите на котката ми има рубинено.
         Бях сам и излязох да се поразсея. Влязох в една работеща кръчма. Разбира се, дори по Нова година мястото на досадника се заема задължително от някого. Краят на нескончаемото пушене - поредната цигара, от която ти се сгадява. Досадата от доживотно нереализираният събеседник, у когото няма самота, няма веселие, няма тема и те удавя в едното малко, с което винаги е черпил. Казах, че се разболявам. Имам нужда от антибиотик. Изпих малкото. Отне ми около часове.
         Пийнах още от останалото след купона. След час бях леко пиян и разхождах кучето. Усетих необикновеното опиянение на ездата, макар и веднъж в живота си да не бях яздил. Чувствах особена мощ в мускулите на краката и ръцете. Каишката от плътна износена кожа бе омотана като стреме около лявата ми длан и изпитвах покорната устремена тежест на едрия пес. Някакво нордическо усещане в тази следновогодишна пустош. Бях сам.
         Черният пуловер, който носех под якето, бе притежание на две преплетени поколения любовници. Бях го облякъл в бързината. Гаджето на брата на бившето ми гадже го беше получило от свое предишно гадже и така през нея се стигна до мен. Всички, които го бяха носили, се бяха разделили. Отдолу бях гол. Кожата ми прозираше между плетките на черната раздърпана, но качествена вълна. Десният ръкав бе изцяло прокъсан. Имах лекото усещане, че нищо не се е случило, защото бях никой. И никаква част от живота ми не беше преминала. Благодарях за безсмъртието.
         Когато се върнах, се обадих на майка ми. Здрав ли съм? О, по-здрав от кучето. Винаги ме питаше дали съм здрав и нищо повече. В стаята си държеше само снимки от детството ми, когато бях много болен. Казах, че тръгвам да я видя. Ще взема нещо за пиене. Тя е сготвила.
         Асансьорът беше като всички асансьори по блоковете. Ужасно мърляв, но освен това, някому бе дошла чудесната идея да постави метален полуглобус с пробити малки дупки, лягащ плътно около червена крушка. Вероятно същият идиот бе поставил и парче мокет на пода, което вече страшно миришеше на пикня. Друго си е все пак човек да живее на първи етаж в стара кооперация без асансьор. Стана ми смешно.
         Иначе в блока всичко си беше по старому. Тенекиените пощенски кутии бяха целите излющени, повечето от табелките не се четяха. Всъщност, никой не си даваше зор да оправя пощенската си кутия, в която така или иначе се получаваха само сметките. Бастионите им бяха зад входните врати на апартаментите, пред тях селяните си оставяха обувките и старите чехли, с които ходят до мазето и до съседния вход. Помислих си да се обадя на онзи отличник в съседния апартамент. Не го бях виждал от години. А може да ми свърши някоя и друга работа. Чух, че нещо се издигнал. Малкото директорче. Бях дошъл по-рано и имах време.
         Опитах се да запаля осветлението. Бях забравил, че на пети етаж обикновено няма крушка. От горния и долния етаж идваше достатъчно светлина. Натиснах звънеца на Ицо. Семейство Петрови. Втори път. Трети.
         Тътенът от изстрелите и болката дойдоха едновременно. Паднах настрани. Мъгляво си спомням в полумрака кубинки, писъци, лицето на майка ми, чехлите и вълнените, домашно плетени чорапи на съседката. Нищо друго не помня до събуждането ми в болницата. Нещо жужеше в ушите ми и кънтеше като на панелен блок.
         Дълго време никой не смееше да ми каже какво се бе случило. Бях под специална охрана в болницата. Не пускаха дори и майка ми. Още нямах сили да направя каквото и да било. Все ме унасяше. Два яки добитъка се сменяха от други двама в бели престилки. Пак бях в болница. Пак нищо не се знаеше, откъде е тръгнало и как ще завърши. Диагнозата и обстоятелствата отново не бяха ясни. Лекарят не отговаряше на никакви въпроси и се интересуваше само къде ме боли. Появиха се сънищата с бялото и летенето. Сетих се, че вече ги бях сънувал. Това ме притесни повече от всичко друго. Какво става? Сънувах също, че безкрайно падам по стълбищата на кооперацията, където живеехме с майка ми след развода, спирам на ръба до жълтото стъкло на витража и с притиснато в него лице не смея да мръдна. Мълчанието продължи повече от седмица. Сънувах спомени, които никога не съм подозирал, че имам. Скандал заради пералнята в банята. Викове. Удар. Да, всъщност не съм знаел, че си го спомням, но беше така. По-късно разбрах, че когато се е случило това съм нямал и годинка. Сънувах се и как с още три по-големи деца от входа палим свещи в тъмната огромна кухня на стария апартамент срещу родилния дом и топим восък в тенджера на котлона. Влиза братовчедка ми и бута без да иска тенджерата, поставена до високата мивка. Горещият восък се излива на главата ми. Точно така. И това бях забравил.
         Боже. Вече толкова време нищо не ставаше и толкова дълго сънувах, че не знаех дали съм между живите. В по-добрите си моменти се опитвах да разбера откъде бяха дошли изстрелите и защо. Никакъв шанс. Можеше да е всеки от ония, дето им прибирахме парите с Гъбата. Те така или иначе ги дължаха. Никога не бяхме стигали до насилие. Беше достатъчно да си по - нахакан и много - много да не се обясняваш. Също и да не се отказваш. Да си внушаваш, че заплахите ти може да се осъществят собственоръчно. Но кой? Спомнях си само кубинки, лицето на майка ми, чехлите на съседката, които приличаха на кора, чорапите, грубо плетените чорапи тип терлици, сива и бозава груба вълна.... Какво от това?
         На десетия ден се събудих някъде по обед. Двете горили ги нямаше. Бяха поставили второ легло в стаята. Млада едра сестра оправяше завивките. Виждах я в полупрофил. Бавно я огледах без да казвам нищо. Не знам защо, но се опитвах да запомня гърба й в детайли, извивките и сгъвките на престилката, прасците, глезените. Нямаше смисъл. Въздъхнах. Както беше наведена над леглото се извърна, усмихна ми се и се изправи. "Здрасти късметлия! Сега ще извикам лекаря!" Стана ми приятно от парфюма й. Не смеех да кажа нищо. На вратата се спря, върна се и ми подаде прегънатия вестник от нощното шкафче до съседното легло. "Аз съм Лили. Чети какъв късмет си извадил, че сигурно не знаеш". Излезе.
         Понадигнах се и погледнах вестника в скута си.

 

         МЛАДЕЖ ГРЪМНАТ ПО ПОГРЕШЕН СИГНАЛ В "МЛАДОСТ"

 

         Полицията заблудена от съседка, бивша служителка на МВР
         Христо Петров, най-младият директор на ИЗОТЕКСПОРТ продължава да живее в страх от гангстерски заплахи.

 

Влезе майка ми. Отново се родих. Нямаше да свърша в болница.
Веселин Иванчев, Благодаря...

 

 

 

 

 

---

 

Прочети също:

 

Йордан Ефтимов, "Безстрашие"
Майкъл Дибдин, "Смърт в семейството"

 

Електронна публикация на 23. октомври 2003 г.
Публикация в сп. "Летература", кн. 17, 1997 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]