Мария Иванчева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

 

Мария Иванчева

 

 

 

 

         Събуди се от телефонен звън. "Нещо лошо се е случило", беше мисълта, с която ставаше всяка сутрин по-рано от повечето други хора, за да отиде в болницата в другия край на града и да се заеме с обичайните си задължения на лекар в спешното отделение там. При случаите, обаче, когато трябваше да стигне достатъчно бързо до работното си място, за да не закъснее при постъпване на множество ранени от катастрофа или бомбена експлозия, го търсеха по телефона. Затова когато вдигна, звучеше смирен, макар и безкрайно уморен и сънен.
         От другата страна никой не отговори. Той повтори няколко пъти обичайния си лекарски повик “Слушам!”, а после каза:"Ало", защото помисли, че е възможно да го потърсят от чужбина. В същия момент се сети, че днес бе първият ден от отпуската му. Стана му весело, и следващия път, когато каза "ало" вече звучеше много ведро. Ала от другата страна на слушалката се чу нещо като тежко дишане и после някой затвори бързо телефона. Той се усмихна - някой му беше направил добрината да го събуди в 4 часа сутринта на първия му почивен ден. Това не го подразни, защото сега можеше с удоволствие да остане в леглото и да спи онзи сладък и лек сън, който винаги му бе липсвал в ранните часове на деня. Той се завъртя към прозореца и загледан в отиващата си нощ се почувства щастлив…

 

         §

 

         Коледа. Бяла Коледа. Сняг. Като на коледна картичка. Опитваше се да се спира на всяка незначителна подробност от пейзажа, да се убеди че нервите й са спокойни и че зимната картина забулва обърканите й мисли, че белият сняг не само покрива уличната мръсотия, но и сякаш дава един нов живот, едно ново начало. Опита се да си докаже колко е самоуверена и хладнокръвна. Пое дълбоко една глътка въздух. Причерня й. Подхлъзна се. Падна…
         Усети болка в едната скула, върху която се бе приземила на леда. Тъпа болка, макар ударът да беше силен, а снегът студен.
         Остана за миг така. Искаше й се да заплаче, но само изхриптя и дишането й се ускори. Стана бавно, макар вече да бе достатъчно закъсняла, изтупа дългата си черна пола и палтото си, после сложи на рамо падналата на земята раница и продължи. Дали от студения сняг или по някаква друга незнайна причина, скоро мислите й взеха нормалния си ход и тя започна да търси къщата в тъмното - не беше трудно, новата триетажна сграда с голям двор отпред, широки тераси и френски прозорци бе именно онова, в което всеки би си представял че може да живее семейството на приятелката й.
         От втория етаж се чуваше муизка. Тя отвори вратата по обяснения по-рано през деня трик и тръгна нагоре по чистото и широко стълбище…

 

         §

 

         Събуди се за втори път към 10 часа. Студеното зимно слънце го бе погалило с един лъч през процепите на металната щора. Той бавно отвори очи и за миг се опита да си представи какво по-хубаво можеше да му се случи от това да прекара цялата сутрин в леглото. Мисълта му се насочи към идеята да не бъде сам, но той я отхвърли. Можеше да почака за това до следобеда. Самотата бе твърде приятна в сегaшния момент. Загледа се през прозореца и се усмихна на утрото... В този миг телефонът иззвъня отново. Вдигна го  и се заслуша.
     Мъжки глас, говореше на чужд, макар и странно познат за него език. После започна да се представя на английски. Разпозна думата "инспектор", после чу едно име и си спомни за нея. Беше толкова отдавна. Беше я забравил…

 

         §

 

         Вратата на апартамента се отвори, когато почука. Прекоси бързо коридора и понечи да отвори масивната врата с гравирано стъкло, най-вероятно тази на хола, зад която се чуваше музика, когато някой и препречи пътя и започна да й говори. Едва съумя да извърне глава, за да избегне острия дъх на алкохола и на нещо още по-силно и опиващо.
         - Ей, виждам косата ти кaто огнено кълбо. Тази вечер ще горим, знаеш ли?
         - Къде е Ани? - попита тя като се опита да заобиколи момчето с дълга и сплъстена русолява коса и блестящи малки подпухнали очи, което бе задало въпроса, а сега се опитваше да допре челото й до своето лице, сякаш проядено от прекарана в детството едра шарка.
         - Ще си направим един погребален пир, нали? - продължи той и се опита да я прегърне.
         Тя го блъсна настрани и влезе в най-близката стая. Беше тъмно и задимено. Понечи да направи една крачка напред и ритна някаква бутилка на земята. В следващия момент очите й привикнаха към тъмнината и тя разпозна силуетите на няколко момичета и момчета, легнали по отделно или по двойки върху дивана или на земята. Усещаше се миризма на повръщано и на пот. Значи тове бе стаята с "жертвите" на алкохола и…”страстта”. Ето откъде бе излязло момчето в коридора.
         Отвори тихо вратата. Навън нямаше никой, но лампата беше включена и се усети леко раздвижване в стаята. Някой проскимтя, друг изкрещя да затвори вратата с пресипнал глас и тя бързо се измъкна. Извади торбичката с виното от чантата си, съблече палтото си и влезе в хола.
         Ани се хвърли на врата й.
         - Е, дойде най-после! Сандвичите свършиха, пиенето също, но ти сигурно пак си на някоя диета, така че няма проблеми - тя понечи да каже, че не бе яла цял ден, а и не би отказала нещо за пиене, но тонът на приятелката й не търпеше възражение. - Иначе изпусна най-голямата веселба, но искам да те представя на един човек. Ела!
         Отдавна се бе примирила с поведението на Ани, друга приятелка нямаше от малка, а и понякога мисълта колко е зависимо другото момиче от нея в трудните моменти от иначе безгрижния си живот я караше да се чувства безкрайно добродетелна и да се харесва малко повече.
         - Това е Петър. - Ани й представи едно високо и русо момче, по чието поведение и облекло личеше, че бе син на някой от богаташкия кръг на бащата на приятелката й. В този момент Ани й направи знак, че ще се върне всеки момент и че оставяше Петър на нейните грижи. Това значеше, че трябваше да бъде зорко пазен от другите момичета с неангажиращ разговор, а после смирено върнат на началната му “притежателка”, в този момент най-вероятно отишла да се поръси с половин флакон от най-омайващия си скъп пърфюм. Нямаше как. Приятелството си е приятелство, но пиенето е с пари…или пък беше сиренето. Това я подсети:
         - Искаш ли вино? - попита тя.
         - Малко ми се замая вече главата от уискито … - тя помисли, че никой от хората в съседната стая не беше опитвал от това уиски… - но, я го дай. Ето тирбушон.
         Той се наведе заедно с нея да извадят бутилката и да я отворят и тогава тя усети неговия парфюм. Спомни си…

 

         §

 

         Колко топла бе онази нощ. Дърветата излъчваха своя благоуханен аромат, а шумоленето на реката и песента на щурците създаваха тайнствена атмосфера, изпълнена със страст…И в тази нощ той трябваше да бъде сам. Момичето, което бе харесал в началото на фестивала бе заминало предишната вечер заедно с целия си танцов ансамбъл, в който свиреше на цигулка. Тя бе с дълга, светлокестенява коса, черни очи и мила усмивка, които,  заедно  със стройното тяло, я правеха напълно “подходяща” за дните, прекарани в скучната малка България. Тя обаче бе отказала дори и да танцува с него, защото "презираше мимолетните авантюри".Той не страдаше, но го дразнеше този предразсъдък и макар да не се чувстваше унизен, отказът й бе оставил горчив вкус в устата му. Вкус, който той почти беше успял да заличи с втората чаша джин фис.
         Огледа се около себе си. На съседните столове седяха двете български момичета, които бяха неотлъчно до тях през всичките вечери на фестивала, заедно с най-добрия му приятел, дошъл с групата като преводач. Той погледна двете момичета. Първо се спря на брюнетката, която две поредни вечери се бе опитала да му наложи темпераментния си ритъм на танцуване и почти бе успяла да го изтощи. Беше хубава, много привлекателна и интелигентна, но някак агресивна, по детски капризна, а всичките му ученички в групата по танци бяха досущ като нея - не обичаха да им се отказва, но самите те скоро се отдръпваха студено.
         Тя седеше най-далеч от него и говореше с приятеля му, който обаче, макар да се смееше на шегите и и да отговаряше на остроумните въпроси, не извръщаше поглед от другото момиче, седнало между тях двамата на изкараните върху сцената на летния театър столове…
         В този миг той усети как едно хладно бедро се опря до неговото, а миг по-късно беше отдръпнато припряно. Момичето до него се усмихна и му се извини, след което отново се включи в разговора с другите двама.
         Неговите очи обаче се спряха върху нея. Знаеше, или по-скоро се досещаше, че неговият приятел се е опитал да премине границите на обикновеното неангажиращо приятелство с нея през деня, но по погледa и по студенината, с която отблъскваше опитите й да бъде мила с него се досещаше за отказа й. Беше му интересно какво е намерил приятелят му в нея. Да, бяла кожа, сини очи, красива дълга коса... Тялото й също изглеждаше добре - някак зряло и... Да, може би не беше лошо разнообразие през дните на фестивала, жалко, че тя му бе отказала.
         Тогава момичето се обърна към него и се опита да го заговори. Беше му мъчно, че не разбира какво казва и усмивката му за извинение не закъсня. Нейният отговор обаче говореше за твърдото й намерение да не се отказва толкова лесно…и той започна да кима с разбиране, дори когато опитите й да съчетае български и английски думи, които предполагаше че той трябва да знае, завършваха с пълен провал и той не разбираше нито една нейна мисъл. По-късно станаха да танцуват. Джинът беше изострил възприятията му. За миг си помисли, че сега бе негов ред да опита там, където друг преди това се бе провалил. Целуна я. Тя отвърна.
         Имаше нещо толкова хубаво в покорството, което българските момичета проявяваха пред чужденците... Прекараха заедно нощта. Нали на сутринта така или иначе щеше да си отиде. Това беше просто начин да изпита удоволствие след изморителната програма на фестивала. Когато го изпращаше, за миг той видя сълзи в очите й и й се усмихна мило.
     После я забрави.

 

         §

 

         Вече бе престанала да се надява, че някога ще чуе нещо от него или за него изобщо. В началото мислеше, че е достатъчно голяма и зряла, че ще го забрави, че мечтата да го види отново бързо ще отлети заедно със спомените й… Помнеше всичко - всеки миг, всяка негова дума, всеки поглед. Помнеше момента, когато го видя за пръв път - как танцуваше на площада сред пъстрата тълпа, ограден в кръг от цяла група мъже в черни национални костюми. Помнеше жените, които го заобиколиха в лека стъпка, а после две започнаха да сноват из кръга под зоркия му и закачлив поглед… По-късно й бяха обяснили смисъла на неговия танц, но докато гледаше тя го бе усетила с цялото си същество. Той беше влязал в кръвта й.
         Той не я бе забелязал тогава, не я забеляза в нито една от следващите вечери. Видя я едва когато последната вечер бяха танцували на сцената при закриването на фестивала. Целувката му беше за нея едно съвсем ново, непознато... За една нощ той й разкри един цял нов свят на нежност и спонтанност, които й бяха непознати.
         А после си отиде.
         Тя не му каза, че го обича, не каза, че иска да го види пак. Знаеше, че такава връзка не може да продължи - връзка между два свята, твърде, болезнено различни.  Рядко, когато мечтателността й надделяваше над разума, се обвиняваше за това, че е нейната неискреност е била онова, което го е накарало да не я потърси повече... Но не беше способна да потисне мисълта, че в момента, когато замина, нещо в нея беше умряло… сякаш беше умряла самата тя.

 

         §

 

         Защо сега звъняха на него? Какво общо имаше той, та всичко беше толкова отдавна… той се заслуша в думите на инспектора...

 

         §

 

         - Готово, виното е отворено!
         Тя не каза нищо, просто отпи… опитваше се да го накара да се раздвижи, за да усети този аромат по-силно, да проникне в сетивата й и да остане там. Подаде бутилката на Петър. Той също отпи… започнаха да се редуват, а той се опитваше да улови с очи погледа й… успя!
         Толкова бяха различни. Приличаха си само по цвета на очите и по избрания парфюм - именно това ухание, което я върна за хиляден път към онази далечна нощ, я накара да преживее само за един миг безкрайната самота на последните месеци.
         Бутилката бе вече на половина.
         Петър се смееше тихо и говореше несвързано, но тя често затваряше очи и си представяше другия на негово място. Станаха да танцуват спонтанно. Сега той стоеше, допрял буза до нейната коса и шепнеше колко е красива. Забрави за него, за Ани, за песента…мисеше само за онзи пръв танц, отпечатал се в спомените й със същия този аромат...
         - Може ли да ти отнема кавалера?
         Ани, Петър, по дяволите!
         Погледът на приятелката й говореше многозначително, че е престъпила нейна територия - нещо, което не се бе случвало и по негласно споразумение никога не трябваше да се случва! До този момент тя го бе спазвала сляпо, без да се замисля, ала сега последното, което искаше бе да прекъсне извора на спомените си... Петър я прегърна някак страхливо - сам той се бе увлекъл и сега Ани заплашваше да направи сцена, а той като всяко момче мразеше това. Ала в топлото тяло до себе си намери някаква странна опора...
         - Защо, Ани, не мислиш ли, че има достатъчно други момчета, които не танцуват?
         Не очаквала тази съпротива от страна на приятелката си, която рядко й беше противоречала и винаги бе следвалаа капризите й, Ани нарави объркана физиономия на дете, на което са отнели играчката. Само миг след това обаче ангелските черти се изопачиха в грозна гримаса...
         - Добре, аз ви оставям, но искам да поговоря после с теб в кухнята, нали?
         Изчезна. Последваха я повечето момичета и момчета от стаята. Тя вече бе забелязала, че те, Ани и Петър сякаш бяха разделени с океан от "жалките отрепки" в другата стая - почти трезвени, в перфектно облекло и грим, весели и вечно усмихнати в своята безгрижна суета и неангажиращите разговори за дрехи, обувки, коли и общи познати ...
         Петър усети, че не й се танцува вече, самият той сякаш бе достатъчно уплашен и раздразнен за да следва такта на музиката. Не отпусна прегръдката си. Дори изведнаж реши да преодолее страха си и да я целуне…тя не го очакваше, но откликна…но не й хареса. Устните му бяха някак студени и меки, усещането беше като от гума - не почувства нищо. Въпреки това си поигра с него на целувки, за да го успокои, макар че всяко докосване търсеше убежището на яката му и допираше устни там за миг почивка. Започна да танцува с него отново и с движенията си отклоняваше вниманието му от устните си,    върху които сякаш все още горяха онези стари целувки. Той не разбра, помисли, че й харесва, че иска да продължат…в някоя от многото празни стаи и направо я попита.
         Тя не знаеше какво да отговори. Имаше нужда от това - за да забрави, или да помечтае, че е с другия. Но не сега, не веднага, не беше достатъчно... пияна, за да го направи.
         - Първо трябва да говоря с Ани - усмихна му се извинително. - Ти се качи, аз ще те намеря...
         Той нямаше какво да каже. Целуна я още веднъж и послушно тръгна по стълбите към втория етаж на мезонета. Тя взе бутилката от земята и отиде с нея до банята, където я изпи докрай, за кураж. После лесно намери кухнята - гласът на Ани се чуваше отдалечe.

 

         §

 

         По една случайност отиде в малкия град сама, без Ани и цялата й компания, откъсната от всичките им привички, от стила на живот, който си бяха  създали, от досадните порядки, които съществуваха там и до този момент тя само подсъзнателно презираше… Времената не им позволяваха да бъдат наистина свободни и те търсеха свобода в собствените си рамки, в собствените си ограничени идеи за прекарване на времето. Връзките помежду им, приятелски или интимни, винаги бяха някак пресилено патетични, преиграни, и в крайна сметка обречени на безличен и безвкусен край. Това не беше изключение в тяхната компания, това беше симптом, който тя усещаше у хората в България, навсякъде около себе си.
         По една случайност влезе в средите на танцьорите от други държави и усети тяхната спонтанност и откритост, тяхната способност да  прекарват добре заедно без въпроси и отговори за вчера, днес и  утре, без разлика дали в ежедневието си бяха лекари, счетоводители, музиканти или просто неудачници…Във връзката си с тях за пръв път почувства свободата от задушаващото задължение да драматизира незначителни проблеми, от насиленото си презрение към неща, които доставят удоволствие именно с това, че са съвършено прости.
         По една случайност бе срещнала и него и за пръв път в живота си бе почувствала самата себе си като човек със собствена чувствителност, със свобода да действа като личност, а не като част от групата или от поколението си - без да съзнава той с  присъствието си и с любовта си, макар и твърде временна и нереална,  я бе накарал да усети, че живее...
         Когато се бе върнала в София сякаш бе влязла зад кулисите на куклена постановка - представлението  бе  взело такива размери, че “куклите”  вече  отдавна се бяха срастнали със  своите конци и не можеха  да се отделят от  тах. Първите няколко месеца всичко беше твърде живо и различно заради спомените й, но с течение на времето тя ставаше все по-чувствителна към  заобикалящата я среда - неговото мълчание, пълната забрава, на която я обрече, я правеха все по-ранима, изостряха сетивата й, караха я да усеща колко чужда бе на всичко това, колко много искаше да промени всичко и всички около себе си за да наподоби поне малко онзи свят на топлина и откритост…но  сама  обвързана в конците на това представление, в ролята, която приятелството с Ани и бе отредило в него, тя все  по и  по-трудно намираше изход  навън...

 

         §

 

         - Тя… как посмя да ме унижи така. Кучка! Че без мен никой не би я погледнал, аз даже съм пращала момчета да й обръщат внимание, за да не се чувства сама. Няма да позволя това, от утре животът й ще стане ад, кълна се!!!
         От другите хора около нея се чуха възгласи. Никой не посмя да противоречи.
         Заболя я за миг като чу обяснението на Ани. Беше подозирала защо най-жалките типове в училището се мъкнеха след нея и твърде лесно се отказваха да привлекат вниманието й. Изчака приятелката си да замълчи, след това влезе.
         Ани я изгледа студено и ядно. Момчетата и момичетата от “антуража”, до скоро нейни приятели, се спогледаха сконфузно, но лоялността към Ани надделя. Те забравиха, че всеки един от тях, изпаднал в немилост и сполетяван от същата участ, се бе обръщал към нея за съвет и помощ и също впериха злобни, дори злоради погледи в нея.
         - Не мислиш ли, че ми дължиш едно обяснение?
         Мълчание, дълбоко саркастична усмивка.
         - Не.
         Още по-дълбоко и изнервено мълчание.
         - Значи не. И аз така си мисих… но реших да попитам всички тук… нали? - кой ли можеше да възрази.
         Изведнъж малкото момиченце отново надзърна зад младата дама. Устата се нацупиха. Очите пробляснаха в упорит инат…
         - Ти за каква ме имаш. Мислиш, че можеш да ме въртиш на малкия си пръст? Ако ти беше довела момче тук, аз така ли щях да се държа - като разгонена… За каква се мислиш, не разбираш ли, че всички вече те мразят, че аз ги убеждавала колко си "добра", че приятелството с теб … но ти на това ли му викаш приятелство? Ако толкова си изпаднала за момчета, можеше да ми кажеш, а не да ми погаждаш такъв номер пред всички…-изведнъж Ани усети, че тези "всички" в момента бяха публика на цялата сцена, която се правеше, защото именно те са били свидетели на случката в хола и се разяри още повече: - Не искам да те виждам никога повече! Махай се оттук! Поне той да си струваше!
         Липсата на всякаква ответна реакция освен тъжния, но студен поглед я накараха да спре постепенно и да се озърне за помощ към приятелите си.
         - Свърши ли?... Попитах дали свърши.
         - Да, свърших! - каза Ани с убеждението, че все пак победата е нейна.
         Тя се обърна и излезе…вече нямаше смисъл, тя нямаше да промени Ани или някой от другите. Проблемът бе, че въпреки всичко, макар и неверни и фалшиви, тя вече отдавна нямаше други приятели…знаеше, че Ани е достатъчно злопаметна, за да направи всички в училището й да я гледат като пачавра, като прокажена, а това можеше да не се окаже безобидно преживяване за самата нея.
         Изведнъж мисълта й се насочи към нещо съвсем различно. Беше забравила Петър да я чака в някоя от стаите горе. Трябваше да го намери и да му обясни какво се е случило, да му се извини и да си отиде. Започна бавно да се изкачва по стълбите със замаяна глава.
         Изведнъж се спъна в нещо голямо и меко. Човек! Тук, на стълбището! Май беше онова момче от началото на купона…купон… Коледа! Дявол да го вземе, колко беше часа? Всички бяха пропуснали Рождеството заради онзи разговор в кухнята. Тя се обърна към момчето и му честити, просто ей така, дори се усмихна. Той хвана pъката  й и я сложи на устните си:
         - Хайде, огнено момиче, целуни ме и ти!
         Думите му достигнаха до съзнанието й чак няколко минути по-късно, когато се бе освободила от ръцете му и бе избягала нагоре по стълбите. Усмихна се горчиво. "И него ли си ми пратила ти, Ани, или просто е друсан?"
         Петър се оказа в спалнята. Седеше на прозореца и гледаше тъпо навън. Усмихна се почти весело, когато тя влезе, после отиде до нея и я прегърна. Сложи едната си ръка на гърдата й, а другата твърде ниско под кръста, понечи да я целуне с думите:
         - Къде се забави, бях решил да започна сам…
         Тя изтръпна и изпита невероятна погнуса…но не само заради думите му. Изведнъж усети как ръцете му са й неприятни и сякаш отнемат спомена... Не искаше да понесе това, не можеше!
         - Спри, моля те! Ани ми каза да си тръгвам веднага от тук… много ми е сърдита и не искам да се ядоса повече. Съжалявам, че стана така, но…
         В това време Петър заключи бързо вратата отзад и я затисна върху нея.
         - Чакай малко, май не сме се разбрали! Защо мислиш, че ще се измъкнеш толкова лесно? Ти трябва да се шегуваш! Аз не оставих Ани само за да ми кажеш лека нощ и да ме целунеш по бузката, ясно ли е? Не трябваше да ми играеш тоя цирк долу ако си искала да "си останем приятели"! Ти да не си луда, бе, за какво ми се беше натискала така! Хайде, не се прави на невинна, целуни ме, щото ще стане лошо за теб...
         Тя се опита да го отблъсне, но той я удари силно през лицето и затисна тялото й на земята.         Последва кратка борба, но съпротивлението й срещу него я направи още по-безсилна и му позволи да качи полата й до ханша и да ръзкъса ризката и…
         Сякаш никой не чу долитащото от стаята скимтене и тъпите удари по земята и никой не разбра, че в нощта на Рождеството, в къщата беше извършено нещо, болезнено и оскверняващо, сложило своя мрачен печат върху светлия празник. Никой не чу или поне никой не каза, че е чул за това, нито че е видял нещо после, макар някакво напрежение да се долавяше във всички разговори за онази вечер, когато въобще някой посмееше да говори за нея…

 

         §

 

         Гласът по телефона вече беше доложил и очакваше отговор. Той замълча. Колко странна история! Но нямаше какво да каже. Извини се и затвори.
         Цялото му настроение за деня се провали. Нещастие, наистина, но какво общо имаше той, по дяволите. И защо точно днес трябваше да му съобщят новината!
         Почувства се леко гузен, че го е помислил. Изведнъж му стана малко мъчно за нея, спомни си, че имаше снимката й някъде… стана да я потърси, но не я намери и легна обратно с още по-оборен дух. Изчака кръгъл час, после включи телевизора…някъде имаше и българска станция…
         Познатото лице го гледаше от една снимка и той чак тогава се сети как изглеждаше тя наистина. Да, хубаво лице, жалко наистина… но защо се обаждаха на него?

 

         §

 

         Вървя с невероятни болки без да се спира в продължение на много време, но се оказа, че се върти в кръг. Изстена от студ, цялата се тресеше, а устните й бяха посинели… Сгуши се до най-близката стена на една сграда. Облегна главата си и погледна нагоре… видя че точно над нея имаше уличен телефон… една мисъл… още един поглед и вече стоеше и с премръзнали пръсти набираше номера от листчето с адреса, който беше запомнила наизуст… чу се свободно, още веднъж… После той вдигна слушалката и каза нещо на своя език. Тя замря - звучеше толкова близо… само още веднъж да чуе гласа му… само още веднъж… Искаше да му каже всичко, да каже коя е, искаше за един миг, за една малка нейна вечност да го върне при себе си, дори само със споменаването на името си, дори само с наивния въпрос как е…Искаше да му каже, какво е означавал за нея. Езикът на който щеше да го каже не беше от значение, макар тя често да си бе мислеше, че именно това бе направила пропастта между тях бездънна… А сега дори за миг помисли, че е било единственото…една толкова отчаяна надежда…
         - Ало! Ало! - в следващият момент той вече звучеше достатъчно бодър. Изведнъж цялата болка, цялото унижение и огорчение, цялата обреченост и самота, трупали се в нея се отприщиха… Тя изхлипа и прекъсна разговора…
         Значи не е толкова трудно да беше позвънял поне веднъж - та нали навсякъде по света телефонният повик е един и същ! Срина се на земята с телефонната слушалка в ръцете си и зарида безгласно… Ледът скова краката й, всичко я болеше още по- силно, но тя не помръдваше - нямаше, просто нямаше повече сили...Тогава чу един глас пред себе си:
         - Ей, къде изчезна, досега обикалям да те търся, пламъче! Паднала ли си? Пак си си играла с огъня, а… - той говореше бързо и отвлечено като дърпаше ръката й. - Хайде, идвай с мен!
         - Тя го гледаше с празен поглед, но стана послушно, сякаш уплашена да не й направи нищо лошо. Той я поведе през някакви тъмни улици. Понякога се оглеждаше и запалваше на цигарата си малки пиратки, които хвърляше срещу близките коли или прозорци като я караше да бяга…
Стигнаха в някаква изоставена къща с изпочупени прозорци, вероятно бунище и убежище на несретници. Беше мръсно и студено, ала тя изморено седна на земята и го остави да говори на очертанието на вратата с цигара, проблясваща, когато всмукваше дълбоко дима й. Той се опита нещо да й обясни, но понеже не видя отговор в лудите й вече от студ, болка и отчаяние очи, се наведе и извади нещо от една ниша. После каза унесено:
         - Сега можем да си доставим пиромански оргазъм, нали?
         Стори й се, че той държи в ръцете си пиратка, но някак по-голяма и очевидно по-сложна като устройство. Приближи се към него…
         - Хвърляме вътре и бягаме. На никой не му трябва това място, а ще избухне красиво… - говореше той.
         - Ей, дай ми го, това е супер! Откъде го намери? Динамит ли е?
         Той хареса ентусиазма й.
         - Много имаш да се учиш, по-силно е! Знаех си, че си огън момиче! Това може да хвърли цялата къща във въздуха с все основите.
         Главата й забуча. Примигна. Тогава той издиша малко цигарен дим срещу нея и тя закри лицето си с кърпичката, намерена до нея на земята малко преди да усети как някой я изнесе в стаята със "жертвите", където се бе свестила по-късно... Ароматът отново се завърна и ненадейно една смътна идея се оформи в съзнанието й.
         - А ако избухне… може да вдигне човек във въздуха? Може, нали! А експлозията ще се види ли на 1000 километра?
         Числото го накара да си представи нещо невероятно и той поклати глава в положителен отговор без да я погледне дори.
         - Дай ми го! - все още в полутранс… той го остави в ръцете й.- Имаш ли огънче?- подаде й цигарата си…
         - Чакай, искам да се обадиш на този човек и да го питаш дали ме е видял...
         Даде му листчето, грабна цигарата, запали…
         - Много секси, нали, сякаш държа цигара? Хайде, нали искаше да ме целунеш!- и тя се направи, че пуши…
         Знаех, че си огън момиче…Господи, какво правиш?!… - той побегна…

 

 

КРАЙ

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 24. декември 2001 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]