Катя Атанасова

проза

Литературен клуб - 20 години! | нова българска проза | страницата на автора

 

ОТГЛЕЖАДНЕ НА ИСТОРИИ

 

Катя Атанасова

 

(на Калина)

 

 

        Сега, като започвам да я разказвам тази история, леко се заплитам, питам се тя откъде всъщност започва, щото ясно е, че ние им слагаме началото и края на историите, иначе те могат да се размотават напред-назад откогато и докогато си пощат. Та трябва да има някакво начало, съзнавам го и затова ще започна с писмото на Александър. Александър е мой приятел от незнамкога си, понякога ако ме питат и не мога да измисля друго, казвам, че се познаваме още е-е-е - от детската градина. Когато навърши приличната възраст 27 години и спретна страхотен купон по случая, купон купон, ама само аз и Лили му викахме така, останалите от компанията настояваха, че е парти, на самия Александър, галено назоваван от нас Алекс, изглежда не му пукаше за спорния казус, “абе бейби какво им се връзваш, тва си е рожден ден” ми повтаряше успокоително като се запенявех, но аз така и не мирясах, и въобще ние с Лили много се бяхме заинатили в отстояването на правотата си, а като единствени филоложки от групата въпрос на чест беше някак си да убедим останалите във фундаменталната разлика между купона и партито, и че поради нея именно това на Алекс си беше истински купон, и никакво, ама никакво парти... Ама ще го наричам рожден ден нали беше негов все пак, а той май така си искаше да му викаме, та след голямото празнуване и опустошаване на 4 кашона водка плюс други подробности от течен характер, Александър изведнъж заяви, че зарязва медицината, която усърдно учеше в последните пет или шест години и не само че заяви, ами го и направи. Замина за Москва да учи история на изкуството. Каза, че винаги това е искал да учи и само поради природната си отстъпчивост, която в случая използвали родителите му, и двамата лекари, както можете да се досетите, досега не е предприемал необходимите крачки в тази посока, но ето сега не крачки ами разкрачи огромни ще направи и отлита към историята на изкуството, още повече че ясно било на всеки що-годе интелигентен човек къде можеш да се сдобиеш с истински добро образование по този въпрос. Първите месеци ми се обаждаше по 3-4 пъти седмично къде да ми мрънка, че общежитието, или каквото там му викаха, където живееше, било фрашкано с трътлести гъркини, а не с абсолютно задължителните красиви скандинавки, защото той знаел, че много от тях отивали в Москва да учат точно това, обаче “няма ни една бейби разбираш ли, къде са се сврели, ти ми кажи…” Имаше и дни, в които беше по-вдъхновен и офраскваше вероятно сума ти пари за да ми разкаже цялата лекция за едикой си стил, да кажем дорийския например. Какво прави здравото средно образование – някои неща ти се запечатват като инфо до живот. Но не беше май дорийският, по-скоро беше нещо като “евразийски животински”, такъв, който демонстрира глобалността на древната култура, категорично я демонстрира. Та вихреше се бъдещият изкуствовед Алекс, аз обаче, като абсолютен профан не само по дорийския и евразийския, а и по много други стилове, очевидно не бях най-вдъхновеният слушател, на петнайстата минута почвах да се намесвам плахо и да заменям хъмкането и дакането с по-съдържателни реплики от рода на “Алекс абе да не се набутваш много а…” или “миличък извинявай ама трябваше вече да съм в Яйцето, имам среща с едни … що не ми напишеш един мейл и да ми разкажеш подробно, адски ми е интересно, но вече съм закъсняла нали разбираш…” После той поразреди обажданията до едно седмично и някак постепенно престана да ми разказва каквито и да било лекции, дори от трътлите не се оплакваше, по-скоро ме питаше ”как си ти кажи ми сега, кви ги вършиш…” аз нещо се гънех, защото никакви не ги вършех, пак бях в поредната си депресия, няма сега на човека на хиляди километри от дома си да му разправям за моите глупотевини, щото те това си бяха всъщност. Още по след това ми написа два мейла в разстояние на цели три месеца и в края на краищата се покри тотално. Като истинска добра приятелка в началото на този опит за дезертиране от здравото ни другарство, така го определях патетично пред другите, правех някакви опити да му пиша и да предизвикам чувството му за отговорност, така де, трябва да сме отговорни към приятелите си, да им пишем, да им се обаждаме, защото те като едни приятели се притесняват за нас, питат се “какво става с тоя човек бе, къде се затри” и други такива питания ги мъчат, обаче по после се отказах да предизвиквам каквото и да било чувство Алексово, а и си имах свое чувство, ами да бе влюбих се, а човек като е влюбен - много, много, да не кажа никак, не се замисля за никого, освен за избрания обект на обожание и аз така правех, вторачила се бях във въпросния и какъв ти там Алекс, какви ти приятели. Само Лили виждах от време на време и то колкото да й се сополивя на рамото, ако обектът ми свиеше поредния номер, както си му беше обичай, защото между нас казано, той си беше един твърде своенравен и неподдаващ се на влияния обект. Но все пак един-два пъти се сетих “абе Лили тоз нашият Александер жив ли е бе, да не се е оженил, нали знаеш отидат ли в Русия и моментално ги гепват, обажда ли ти се поне на теб, мен съвсем ме е зарязал, бясна съм му да ти кажа, поне да звънне един телефон да каже само окей съм и толкова, кво…” Лили обаче и тя тънеше в същото неведение и така постепенно съвсем го забравихме Александър нашият. Междувременно Лили спечели най-сетне дългоочакваната си стипендия за специализацията на живота си и замина за Залцбург. Тя милата след като изръшка филологията и не намери из нея нищо, което да стимулира творческата й натура се прехвърли на полето на психологията и здраво закопа в него. След безкрайни проучвания къде именно трябва да специализира, се спря на Залцбург, това е мястото, ми каза с патос, подхождащ за рецитация на Вазова ода, а не за избор на едно от, според мен, хилядата места, в които можеш да си специализираш каквото си искаш. Така или иначе ангелите или демоните на науката, знам ли кои бяха, изстреляха приятелката ми към града на музиката, Моцарт и психологията, а аз останах тук да се прехранвам с помощта на кратките вестникарски форми и да подхранвам все по-крехкавеещото си его с нощни творчески бдения в опит да напиша поредния си разказ, който после само аз, е и още някой приятел, да чета, да му разказвам играта от анализи, да го редактирам ли редактирам, или да го набутам в някоя ню фолдър, която после дори не помнех в коя директория се намира, което ще рече общо взето, че безвъзвратно го затривах за себе си, а и за бъдещите си читатели. (Ама сега ми идва наум едно стихотворение, което четох в някакъв вестник, че написаното чакало на гара Разпределителна за да поеме пътя си… ще го потърся, ако го намеря да го цитирам, заради автентиката нали разбирате.) Които future читатели естествено нямаше как да разберат какво пропускат, но то не пречеше липсата определено да си я има. Е не бях като онзи от един друг пък разказ, дето чакал да му се обадят и да му кажат, колко велик писател е и най-после му се обадил собственика на свинеферма да му предложи да му издаде разказите, защото прасетата много добре се развивали като им четяли неговите творения значи. Въпреки определено ироничната ми природа подобна развръзка ми се виждаше твърде експлоатирана от живота, а и понеже имах един разказ, в който животното, в случая котка, играеше твърде съществена роля, някак не си представях, че ще се даде да го четат на някакви прасета, или овци да речем. Тук ми хрумва, че може би е по-добре да махна това за прасетата, защото пък един наистина много любим ми човек, ама много, даже почти най, след като на поредната ни среща ме посрещна с милото “здравей, как си бе прасе” и ми обясни, че абсолютно неоснователно ще се обидя, ако го направя, на обръщението “прасе”, то било всъщност много готино и нежно, и аз какво да сторя, да не го засегна, не се обидих, та затова сега се питам дали да махна тез прасета, ама пък онзи разказ си съществува, какво сега, не мога да го унищожа, така е да, решено, прасетата остават. Поредният сюжет, който ми се въртеше в главата беше за едно пътуване до Камен бряг, намесени бяха две крайпътни капанчета, един полицай, една жрица на любовта, на крайпътната обаче, подчертавам това, едно момче на име Ясен, момиче – нейното име още не бях го измислила, много ме тормозеше, на мен имената са ми много важни, докато не ги измисля никакъв разказ не ми се получава, мислех да е Ясена, но фонетичното сходство в имената на персонажите правеше невъзможно истинското им противопоставяне в хода на сюжета, а сблъсъкът им трябваше да е драматичен направо, да помете всичките останали дето ще се мотаят из историята, даже трагичен финал ми се въртеше, изненадващо трагичен обаче, там някъде на финала на пътя край Камен бряг, тряс-с-с, а преди него можеше и малко “лав стори” да набутам, абе пътуването беше важно, та тази героиня се прибираше от Русия където учеше нещо, но не мога да си спомня какво, не помнех много ясно съня, в това беше проблемът, над това се мъчех тези дни…
        Ей така посред сюжета за Камен бряг получих писмото на Алекс. Пликът беше един такъв готин, цвят екрю, плътна, сипкава на пипане, хартия… И в средата – моето име. Нищо друго. Никакъв подател или други опознавателни знаци. Понеже бях обсебена от историята, тази която ви казвам за пътуването и не бях много със света, веднага взеха да ми се въртят някакви подозрения в главата, казах си, представяш ли си сега, това не е какво да е писмо, а покана от една мноооото тайна организация, е не масони, моля ви се, толкова елементарна не съм, ама примерно делфийци нали… знаете има такива, точно предишния ден бях прочела във вестника “Космонавт и дизайнерка в делфийски клуб”. Аз не заради космонавта, нито заради дизайнерката бях привлечена, а защото тези делфийци били “запленени от традициите на делфийските игри, които били най-важното арт събитие в Елада”. И се юрнах да чета за арт събитията, но не мога сега да се отклонявам с информацията, до която се добрах, защото в момента важно е писмото нали. Вече сте нетърпеливи, сигурно, то и аз съм нетърпелива да докарам нещата до отварянето му, защото това ще е и нещо като начало на разказа, истинско имам предвид, а и тогава, когато го получих, пак бях нетърпелива, но то е разбираемо, неочаквано писмо, пък и такава хартия… Отворих го аз с подобаващо треперещи пръсти (вълнението е задължително в такива случаи, ако не го знаете) и какво мислите – само като видях обръщението Hi бейби ми стана ясно, че никакви делфийци, дори и изтърканите сеньори, масони и подобни – също не, ами Алекс. Моят приятел Александър, бъдещият изкуствовед. Или настоящ може и да беше вече. След трудноразчитаеми 20 реда, в които се опитваше да ми обясни защо толкова време е зачезнал, не че беше смислено обяснение, но айде, той буквално беше написал следното “Та хващай самолет или влак, каквото можеш и идвай до 15 в Москва, ако не направо в Ереван, аз след 15 ще съм вече пристигнал там”. Ама защо бе, бейби, не обясняваш като хората, те питам аз? Алекс да ви кажа си беше словесно задръстен принципно, медицината го дозадръсти, щото можеше да ръси само имена на хрущяли, кости, гадни вътрешности, черва някакви, е на латински, ама кво от това, това език ли е, никак свързано не се изразяваше, една история не можеше да ти разкаже като хората, само междуметия буташе през две думи и ето го сега същият не особено вербален тип, и никаква история на изкуството не му беше помогнала да проговори, а той въобще учеше ли я, какво я правеше, защото така и не се разбираше от написаното. Тъй или иначе поканата беше направо плашещо категорична. Хайде Москва разбирам някак си, но какъв Ереван, какво има там, да не би пък да се жени, си помислих, логично нали, за арменка сигурно ще се жени нашият, това ще е… Уф мразя сватбите, обикновено се държа много неадекватно на такива мероприятия или се хиля като луда на модните напъни на гостите, както и на онези думички “Скъпи младоженци, ето днес вие поемате заедно пътя на живота...”, алабалапортокала, с прочувствен глас и хорчето нали, дето пее бодряшки песни пак за някакви заедности, та хиля се, обаче после като трябва да се поздравяват нали така се прави, застанали един до друг заедно с родители и други роднини, и като стигна до тях, и като се разсополивя, не е работа просто. Винаги го правя, може една сълза да е, ама ще я пусна. Хем се излагам, хем развалям комфорта и на младоженците, една приятелка така й се размаза гримът, че майка й щеше направо да ме изяде от бяс, оттогава ме намрази трайно и, подозирам, до живот. Та предположението, че набеденият за приятел от детската градина Александър, галено Алекс, ще ме подложи на подобно издевателство никак не ми хареса, а отгоре на всичкото и на майната си, защото Москва, да не говорим пък за Ереван въобще, е на майната си от София, откъдето и да го погледнеш. Ще трябва да се ръся за самолет, подаръци, е не, как можа да ми го спретне тоя номер тоя Алекс, просто не е истина. Силно притеснена есемесирах на Лили, в Залцбург да, ама нали знаете, че не се набутваш ти много, да я питам знае ли нещо, и дали и тя е получила писмо в такъв готин плик, с онази сипкавата хартия. Мацката, вече абсолютно объркана от тежките психологически казуси, с които ежедневно се бореше, ми отговори кратко: ”не, нищо не получила, няма дойде, има ново гадже, пиша ти, kiss”, с което въпросът се приключи. По най-лошия начин разбира се. Сама, охарчена, подобаващо кисела, абе направо злостна, но какво от това, трябваше да се упътвам към Москва или Ереван, каквото си избера така да се каже, за да видя Алекс, който ще бъде на съответните места, и вероятно, по мои скромни допускания ще се загроби с някоя трътлеста арменка. Защото какво друго, какво друго може да го накара просто да каже тръгвай, пристигай и така.
        Избрах самолет естествено, доста трудно беше да се снабдя с билет за точно този полет, обаче трябваше да е той, защото реших, че няма защо да ходя в Москва, най-добре ще да е да цъфна направо в Ереван, а удобният самолет за там излиташе от Киев. Ами така де, направо към целта, какво ще се мотая по Москва, после Ереван, да отмятам задължението и да се връщам. Естествената ви реплика в този случай, разбира се е точната - не е задължително все пак да отидеш на сватба чак в Ереван, можеш да изпратиш поздрави по родителите например, пък и от разказаното дотук сигурно не е станало ясно, колко всъщност сме били близки с Алекс. Не че мога сега да отговоря на последния въпрос, но на първия – мога със сигурност. Работата беше там, че родителите на Алекс нищо не знаеха. Веднага им се обадих аз с проучвателна цел, подпитвайки така, но те ми казаха, че си учи нашият историята на изкуството, добре бил, не не пишел много, ама нали си го знам Алекс. Което можеше да означава само едно – той не искаше те да му се тръснат на сватбения ден, много странно наистина, още по-малко пък да знаят въобще за него. Ето това беше, сега мисля е ясно, че аз бях избрана от българска страна да представя родината, рода и себе си дори, в тържествения миг на Алексовото бракосъчетаване в града Ереван. И като така тръгнах.
        Изнервящ полет, откъдето и да го погледнеш и него, като разстоянието, дето го хвърчахме. Храната малко, студена и безвкусна. Тъпи филми, тъпи пасажери, скучни някакви такива, нито един готин мъж, обаче пък някакви вресливи деца, абе въобще… не ми се говори. Но дори не си и представяте какво ме чакаше после. Първо никой не ти казваше кога точно ще има полет за Ереван, летището в Киев беше пълно с чакащи и като така силно изнервени хора. Имаше например едно българско семейство, което чакаше полет за Москва вече трети ден, защото дъщеря им била спечелила някакъв всерусийски конкурс за есе на тема “незнамкаква си” и закономерно трябваще да си получи наградата. Но може би трябваше да започна с глада. Да… определено се връщам назад и започвам отново. Бях страхотно гладна, вече ви казах за гадната храна в самолета само при вида на която вътрешностите ми негодуваха, та камо ли да им я предлагам. Почти освирепяла от празнотата на стомаха си се упътих с някакво возило, приличащо на тролей, към града, след като стана ясно, че по-рано от другата сутрин самальот за Ереван няма да има. Наредих се на километрична опашка в нещо като хлебарница, в която по ефимерните наблюдения, които можах да осъществя се продаваха и някакви закуски. След петнайсетминутен, забележителен, и крайно неприсъщ за мен, стоицизъм в очакване на храната - я видях. Така спокойно и необезпокоявано облазваше хлябовете, наредени върху плота и то под абсолютно безучастните и апатични погледи на продавачката и останалите чакащи, че просто не издържах. Бях толкова гладна, че наистина въобще не ми беше до превземки и капризи, но хлебарката ми дойде свръх. Напуснах гнусното място и тръгнах да обикалям в търсене на други възможности за оцеляване. Изведнъж се почувствах някакъв древен, праисторически воин, като тия дето са нарисувани по каменните стени на пещерите, с копие в ръка (само то ми липсваше в случая, иначе усещането беше същото, сигурна съм…а него или друг подходящ за целта уред можете да си го представите просто, за пълнота на впечатлението), тръгнал на лов. Целта се появи след около 10-минутно бродене и разпитване под формата на ресторант. Той обаче се оказа само за гости на хотела, в който се помещаваше. Иначе си беше полупразен. Напълно безутешна, обхваната от някаква дълбока, изначална, така да се каже метафизична скръб, аз почувствах как постепенно започна да ме изпълва някакво извънземно спокойствие. Спокойствието на обречения. Така и влязох в изпречилото се изневиделица пред мен кафе. Правилно предполагате, че там нямаше нищо за ядене. Обаче имаше кафе. С кафеникавочерен цвят, рядко почти като бира, с неописуемо отвратителен вкус. Опитвам се да си спомня някоя от политурите на Венечка Ерофеев сега, за да направя ефектно сравнение, но в друга посока бягат мислите ми, затова оставям на вас, да изберете сравнение, което ще ви хареса. Отпивайки с достолепието на постигнатото спокойствие, което, както ви споменах, не беше обикновено спокойствие, привлякох вниманието на един очевидно неспокоен човек, който седна на масата ми и ме заговори. Общи въпроси нали – откъде сте, какво ви води тук. Аз отвръщах също така достолепно, както и пиех кафеподобната течност, той съчувствено кимаше. След като церемонията приключи и аз се упътих навън, за да потърся нещо, с което да се върна пак на летището, човекът така да се каже ме придружи, за да ми покаже спирката на автобуса, който щял да ме закара право там. После съвсем естествено, нали така вече се познавахме, ме помоли за цигара, аз извадих кутията да му дам една, ама той каза, че не искал една, ами ако мога да му дам цялата кутия. Дадох му я, нали бях обладана от дълбоката скръб, все ми беше едно дали ще пуша, даже ако нямах цигари, щеше да е такова някакво допълнително усещане за празнота и липса, нали… Проблемът беше, че въпросният автобус, единствен за желаната дестинация, наречена киевски аеропорт, беше очакван от тълпа, която не можеше да се побере не в един, а дори и в два автобуса. Когато той се появи всички тези хора се втурнаха към него и докато през главата ми преминаваше мисълта как ясно е, оставам тука на спирката при забранения за не-гости хотел, при хлебарката и блудкавото кафе, при глада в края на краищата, моят човек с неподозирана за общовзето невпечатляващата си физика буквално ме вдигна, проби с мен тълпата и ме набута вътре в автобуса. Ето какво може да направи една кутия с цигари. И едно спокойствие от висш порядък. Като пристигнах на летището се оказа, че информационното затъмнение продължава и никой не може точно да каже кога ще се лети за Ереван. Тогава пък ми стана ясно колко крехко е всяко човешко състояние, каквото и да си мислим за това, защото изпаднах в неконтролируема ярост и се разкрещях, което пък предизвика намесата на… ясно на кого… на силите на реда, материализирали се във формата на дребен човечец с униформа. Въпросният ме изведе така да се каже от опасната зона, наречена информация, не че имаше някой, който да я дава, но пък място такова отредено имаше. Спаси ме едно тричленно арменско семейство, което чакаше същия полет и на което аз стоварих всичките си притеснения, неудачи, страхове и каквото там още чувствах. Естествено омокрени подобаващо с достатъчно количество сълзи. Хората ме заведоха в хотела на летището, обясниха ми че утре сутрин ще се лети за Ереван и ме посъветваха да направя каквото трябва за себе си. Ясно какво беше то – да се наям и да поспя, ако успея. На входа на ресторанта на въпросния хотел (ама този път бях гост!) ме посрещна оберкелнерка, която настояваше да ме заведе до масата ми. В полупразния ресторант имаше една заета маса и тя ме заведе точно там. На нея седеше мъж. Пред него имаше бутилка с бира. Мъжът гледаше с празен, пуст поглед малко над главата ми. Абсолютно безизразно лице, никаква мимика, нищичко разбирате ли. Първоначалният ужас, който изпитах започна да се заменя с усещането за тотален абсурд. Помислих си, че това е, тук ще си остана завинаги и нищо от онова, което е било преди не само че няма значение, но всъщност дали въобще го е имало. Сигурно беше, че го е нямало. Само тази маса и зомбито с неговия неистово празен поглед, което на равни интервали от време изсипваше сол на дланта си, близваше я и после рязко, отмятайки глава назад, отпиваше от бирата. Въобще не помня какво съм яла, не помня и колко време продължи всичко. В един момент се видях в стаята в хотела, опитах сън, после ми се обадиха, че ще има полет за Ереван, часът беше някъде към три през нощта. Оказа се, че нямам окей, ужасът вече напълно ме обзе, знаех си, че тук ще продължи живота ми, знаех си, но онова мило ереванско семейство с детето пак влезе в ролята на съдбата, качиха ме с тях, мъжът пътува прав до мен, като от време на време заспиваше и главата му климаше, после рязко падаше на рамото ми и така в тази удивителна, съдбовна ще я нарека даже, ритмичност - стигнахме. Сега вече очаквате другата история, онази за сватбата на Алекс и подобни, но не бързайте. Не въобще не бързайте. Първо никакъв Алекс нямаше на летището. Просто никой не ме чакаше и как да ме чака, когато пристигах на другия ден, цели 24 часа след евентуално очакваното ми появяване. След всичко преживяно обаче, подобна дреболия никак не можеше да ме уплаши. Все пак имах някакъв телефон, на който можеше да се обадя, ако ми се наложи нали така, ето че се налагаше затова и веднага предприех необходимите действия. Въпросният телефон се оказа на Художественото училище в града, странно защо ли служебен, отгоре на всичкото някаква очевидно незаинтересована от добрите международни отношения, както и от собствената ми персона съвсем, ми каза, че всъщност имало семинар по история на изкуството, международен естествено, и всички били там. Единственото, което успях да направя преди някаквата да финализира съдържателния ни разговор с трясване на слушалката беше да получа адреса на въпросното училище или академия, или каквото там беше. Обръгнала в пътуванията из непознати градове, като Киев например, се измъкнах от чакалнята на Ереванското летище, която междудругото беше без прозорци и без абсолютно никаква вентилация (споменах ли, че беше лято? Май не… е, лято беше…) и се упътих да търся необходимото превозно средство. Тъй като нищо подобно не се виждаше попитах първите попаднали ми пред погледа хора, те в случая бяха двама млади мъже с много еднакви физиономии. Тъй и тъй казах аз, идвам от едикъде си, отивам едикъде си, може ли да ми кажете как да стигна. Сега няма да ми повярвате обаче те направо си ме пипнаха за ръкава и започнаха да ме теглят към една кола, паркирана съвсем до мястото на събитието. Не мога да ви опиша ужасът, който ме обзе, обаче сигурно не е бил чак вцепеняващ (много силно определение за ужас и много използвано в литературата, не може да не признаете), защото имах сили да се дърпам, а и да извикам по-височко, така да се каже. Ама има спасение. Точно както си му е редът. Беше си милиционер, или арменски служител на реда, ако не им викат милиционери. Онези избягаха, а аз вече абсолютно безсилна и обхваната от чувството за пълна обреченост, му разказах какво и що. Оказа се, че човекът имал приятелка българка, честно наистина, има и такива случайности нали, и й се обади по телефона, след което ме заведе у тях. Жената наистина беше българка, която като ме видя и чу първоначалните ми смотани обяснения, само каза “няма да те питам нищо повече, най-добре хапни и се наспи”. Аз и в това замаяно състояние, в което предишният ми живот изглеждаше абсолютно нереален, не можех да правя кой знае колко неща, затова пристъпих към тези двете в съответния ред. Спала съм към 20 часа, както се оказа, а като се събудих бях толкова замаяна, че мина доста време докато се осъзная къде съм. Но и когато общо взето се взех в ръце чувството, че съм тотално преместена във времето и пространството, че всичко което е било, всъщност не е било, си остана. И тъй с него чувство пак се замъкнах до въпросната художествена академия или училище, но преди това пак се бях обадила по телефона, нещата се подредиха най-сетне правилно някак си, защото, започналият да ми намирисва и той на въобразен, Алекс се появи. Толкова нелепо щастлив да ме види изглеждаше, че чак ми е неудобно да ви кажа, че всъщност, идиотът му с идиот, просто решил, че като човек, който непрекъснато така да се каже в изкуството живее, много ще искам да видя този неописуем бял Ереван, а и въпросният семинар, конгрес или каквото там беше, също било добър повод, най-накрая да ме измъкне от тази София, и да се видим, ами толкова мъчно му било за мен, “най-много за теб, да ме питаш защо, сигурно щото с теб най-много си се разбирахме”, и всичкото това докато ме мачкотеше непрекъснато, прегръщайки ме, без да му пука, че някакви, доста мургавки междувпрочем лица,  вероятно и те творци, ни зяпаха доста настойчиво, но Алекс си беше перде открай време, така че нищо ново, пък и какво да му се връзвам след толкова време, и какво от това на фона на факта, че ме беше прекарал да прелетя найсехиляди километра за едното нищо. Мургавите естествено се оказаха художници, никога не можете да си представите как се казваха, единият Хамлет, а другият – Фараон, не бе честно и аз щях да падна, ама това когато родител реши от невръсна отроческа възраст да те насочи към важното поприще, на всяка цена, та едно име ще му се опре, иначе единият наистина беше театрален маниак, говорихме си помня за един грузински театър Шота Руставели, той твърде се шашна от моите познания по грузински театър, а пък Алекс милият се гордя с мен на воля, което въобще не прави постъпката му простима, въобще. Тук се сещам за онази постановка на Хамлет на Стуруа, която гледах една вечер в Пловдив, ами да, пропътувах разстоянието на втория етаж на автобус с име “Витоша”, доста се люлееше, беше душно и не настройваше за изкуство, но аз отивах специално заради този “Хамлет”, защото преди това бях гледала “Крал Лир” нали и после една година не стъпих на театър, защото си казвах няма вече тук нищо за гледане, няма да ми се случи пак, но разбира се гледах и ми се случваше от време на време да се развълнувам дори, ако не звучи малко сантиментално, та Хамлет произнасяше прочутия си монолог, облечен в онзи бял костюм, дето се връзва с пояс, забравих му името, каратистите го обличат, или други които знаят бойно изкуство, което ако не е карате, не му знам името, а преди това същият Хамлет, т.е актьорът, който играеше ролята на принца и на когото художникът Фараон адски приличаше, но иначе не беше кой знае колко интересен, ни бе (на нас публиката имам предвид) показал няколко страхотни каратистки или подобни пози и движения, аз се смях, но някои напуснаха възмутено, защото никой не обича да се гаврят с кумирите му, в случая един имаше очевиден, разбира се Уйлям. А вечерта с ереванските Хамлет и Фараон си направихме купон в приличащото на общежитие за бежанци въпросно място, където живееха всякакви, а и Алекс нашият, и не беше лошо, с арменски коняк, класика нали, а имаше и една жена, която свири през цялото време на пиано, малко фалшиво обаче. Аз се нанесох всъщност там на следващия ден, защото при Алекс бях дошла все пак, макар че защо ли, а цялата група ме помъкна освен на някакви пленери, дето рисуваха, а аз се пържех на слънце, ама беше си към 40 градуса, а сигурно и повече, на някакви обсъждания, освен това и съпортна културна програма ми спретнаха. Ходихме до един много известен манастир, който в адската жега ми се видя абсолютно неизвестен и безинтересен, но пък в двора му беше фрашкано с курници с фазани. Как деянеха в тази жега тез птици и до сега се чудя, обаче като се връщахме от някакво друго свято място, което беше в някаква странна, гранична зона да беше, ама защо гранична, не просто военна ще е била, с кола бяхме, да, се оказа, че КПП-то дето трябваше да минем през него и на връщане, както го направихме на отиване също и където, което беше най-важното, беше бензинът, защото нашият вече се беше попривършил, беше взривено. Въобще не присвивайте устни скептично, истина абсолютна, знам аз, че ви звучи абсурдно, а на мен как ми изглеждаше, представяте ли си. На Лили по-късно, от София вече, като й есемесирах - “бях на крачка от смъртта” - това толкова истинно изречение й се беше видяло адски смешно, и ми отговори с въпроса “хлебарка ли видя бейби”, което беше много безотговорен отговор предвид на онова, което бях преживяла. Та зачакахме всички някакъв джип да дойде, джипът с бензина беше той, подредени с кофи и моите хора зачакаха, а аз стоях в колата, и да ви кажа, ужас неописуем, защото тя беше заобиколена от някакви местни и направо страховито изглеждащи мъжища, аз абсолютно вцепенена седях вътре затворена, сигурно на към 50 градуса вече и чаках да се случи, какво ли, ами всичко можеше да се случи, знаете ли, абсолютно всичко. От жегата съм задрямала ей така в ужаса направо съм си заспала и като се събудих пак бях в него, защото ония все така се пулеха към мен през стъклата, добре че бяха доста мръсни и зацапани, та не можех да им виждам ясно физиономиите и съвсем да изперкам, пак от ужас, от какво друго. Най-накрая дочакахме бензина и тръгнахме, но аз пак си помислих, че това е, от всичкото това няма мърдане и дори не се питах преди какво е било. Още по-малко какво ще бъде. Просто си седях и се возех в 50 градусовата жега. Културната програма кулминира в посещение на катедралата в града, там също имаше летящи фазани, ей богу, вътре ми стана лошо, обаче не ми дадоха да седна на една от молитвените пейки, защо не помня и трябваше да изляза навън, и като излязох - припаднах, защото получих слънчев удар. Оставащите два дни от престоя прележах в къщата на онази жена пак, защото в общежитието сама да стоя беше много опасно, така решиха всички, аз не знаех, беше ми леко все едно, само да имаше хладно и да не излизам в белия, прашен и горещ град. Пак благодарение на същата жена, как се казваше се опитвам да си спомня от началото на разказа, може би и затова малко го проточих, в опит да си припомня как се казваше бе, тази моя спасителка, и не мога, и не мога, но помня че благодарение на нея успях да пробия отбраната на местните аеролинии, които ми съобщиха, че билетът ми е в графа”чакащи”, а като си във въпросната чакаш около месец и повече даже. Жената изнамери някого или някоя със съответните правомощия да ме извади от въпросната остракистка графа и да ми осигури така желания билет. Но през цялото време докато траеше всичко това, аз си мислех “ето на, това е, оставам си тук и никога, никога няма да се върна в… тук за първи път ми идваха думи като родина, ами да, мислех си “няма да се върна в родината си”, ето как разни изрази ни се залепват, защото ги казваме по повод, който ни се вижда значителен, изключителен дори, а после ще ми говорят за клишета. Животът говореше тогава, наистина. Летях от Ереван до Киев, а там почти веднага, защото след три часа си е направо на момента, продължих за София. Над България имаше буря и самолетът едва успя да кацне във Варна, но аз дори не се смутих, а и вече се бях започнала с едно момче, което се връщаше от Киев, където гостувало на леля си, тя била омъжена за местна мутра и поради това много богата, затова искала той да й гостува, за да му даде пари да си купи мотор, той бил маниак на тази тема, но най-вече бързаше да се прибере, защото се занимавал с разкопки и ми разказваше страхотно интересни неща за новооткрита могила, по-късно ще се сетя името й, за Кабиле се опита също да ми разкаже, но аз за него знаех, тракийските неща по принцип ми бяха интересни, така кацнахме във Варна, валеше дъжд, “като из ведро”, много валеше, да, седяхме на аерогарата почти три часа, малко ми беше студено, не ми се ядеше нищо, само исках да се прибера, вкъщи, къде другаде. В София също валеше, един с фалшиво такси ми взе близо десет лева до нас, в пощенската кутия имаше само две сметки – една за ток и другата за телефона, само 27 лева, къщата миришеше на прашно, а на масата се мъдреше отворена на 339-та страница “Бесове” на Достоевски. Изданието от 1960 г., том седми.

 

Електронна публикация на 07. април 2003 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]