Катя Атанасова

проза и есеистика

Литературен клуб - 20 години! | нова българска проза | страницата на автора

 

ЧЕТЕНЕТО Е ЗАНИМАНИЕ САМОТНО...

 

Катя Атанасова

 

        "За какво ли е такава книга - си помисли Алиса - без картинки и без разговори?"
        И тогава й се появява Белият заек. Мен никакъв Бял заек не ме подмамва в дупката си, онази с географските карти, рафтовете за книги и буркана с надпис Портокалово сладко, в който естествено няма никакво, ама съвсем никакво сладко. Явява ми се картинка, някакъв леко размазан и твърде объркан спомен, в който участват мижав лъч от фенерче, движещ се бързо по страниците на книга и медузогоргонската физиономия на учителката ми по литература до седми клас, г-жа незнамкояси, чиито доста големичък и закривен в долната си част нос роди и до днес потребяваната синекдоха "приятел за екскурзия" (вид метафора нали, при която нещо цяло се изразява чрез някаква своя част, класическият пример е "бащино огнище"). По страниците, по които се движа като къртица с фенерчето (не че ми се щеше да чета точно така, скрита под одеялото, но нашите бяха едни много обичливи родители, които искаха детето им да играе и спи повече, а не да чете до среднощ книжки, нещо на което се беше научило съвсем самохвално казано без тяхна помощ) пише: МОЛИМ ДЖВЪНЕТЕ АКОИС КАТЕ ДАОТ ВОРИМ, а малко по-нататък - ...това, което най-много обичам да правя, е НИЩО. И на мен нищоправенето особено ми харесваше, но не и на въпросната госпожа незнамкояси, която искаше от мен непрестанно да напрягам крехките си и недоразвити седмокласни интерпретационни възможности в постигането на Смисъла. Смисъл, концентриран в заключението колко много великият поет и революционер Ботев обичал майка си, която била мила, родна, юнашка и т.н. На мен обаче, само като си спомнех как злостно кълне и проклина, въобще не ми изглеждаше толкова мила и родна, или поне не само. От тогава ми остана усъмняването в единия смисъл, в списъчното четене, в нормите и предписанията, които ти казват как да разбираш едно или друго и кои са "великите" и "вечни" книги. Сега, след като написвам това начало на компютъра си, се изтягам блажено във фотьойла пред него, чудейки се дали веднага да не направя един back.up, защото след снощи...ами да, гръмна ми харддискът и от първия вариант на това, което може би сега четеш, остана само заглавието (което и то вече не е същото) и първото изречение. Следваха някакви абсолютно неразгадаеми символи, думите и изреченията бяха неспасяемо разрушени, както и всичко останало било някога на скапалия се хардиск. Без следа, защото въобще не ми хрумваше, че на вездесъщата машина може да и се случи каквото и да било. Е, правя го, и си отдъхвам, отдавайки се на възможността да чета и пиша, сама с компютъра си, излегната удобно, мисля даже да си сипя едно...
        Всъщност очарователната и очароваща ме възможност от четенето за удоволствие, от четенето в леглото, а не само в библиотеката, е откритие, казват, едва на 18 век, въпреки че никога не съм си представяла Адриан приседнал до мраморно писалище (или може би дървено, защото пръстите му биха измръзнали от допира със студения мрамор...) да изписва ниско приведен... Малка моя душа, нежна и блуждаеща, другарка и спътница на моето тяло, ти ще слезеш сред безжизнените, мрачни и голи селения, където ще се откажеш от предишните игри... Нека се опитаме да прекрачим прага на смъртта с отворени очи... оттук нататък малко текст е изяден, кучето ми Ред, ирландският сетер, наследник на кучето на Висоцки го изяде, но като си помисля сега, когато Ред го няма (откраднаха ми го като по учебник) той изръфа и страниците на съновника на баба ми... Вероятно Юрсенар го е сънувала този завоевател на партите и внук на нерва, велик жрец, удостоен ХХІІ пъти с трибунска власт, как не вярва много в законите, как чете Платон, моят днешен сън обаче е по-скоро по Дубравка, а не по Маргьорит, може би модерен трябва да го нарека дори, че съм Х. Л. Борхес, който по някое чудо възкръсва, проглежда, плясва се по челото и мигом се превръща в Паулу Коелю, един от гурутата на "спиритуалната литература", духовен водач дори на поп-икона като Чиконе-Мадона-Ричи. Между другото изкушението да установим все пак откъде започва попът запълни с разговори, а не с четене, един цял следобед в 703, тогава с Павката и Стоян подминахме Анди и Мадона, също и денят, в който радиото е изплувало за света от дълбините на нечий прекрасен мозък, желираните бонбони също, поради фаталната си в случая неинформираност за началото на техния произход и тъй назад стигнахме до Гутенберг, сторил ни се първият попдеятел - с неговата преса и способността й да създава копия.
        Все в прекрасния 18 век, според Жан Гулмо, преподавател по френска литература и история на идеите, се появява първата "любима" книга, станала едновременно с това и първия бестселър. Прочелите Новата Елоиза пишели съпреживяващо сълзливи писма на нейния създател Жан Жак, онзи същият Русо, който в Изповедите си "изпуска" признанието, че децата му много го дразнели и заради това ги пратил в приют. Читателите от 18 век обаче въобще не се интересуват от това, а заемат книгата, "четат я нощем, плачат, убедени, че става въпрос за преживяна история, отъждествяват се с персонажите". Постигането на подобна интимност - да чуваш гласа на автора - сякаш е написал книгата единствено и само за теб - предизвиква и нарастването на издаваните книги - от 200 на 800 годишно. Страстната любов към Новата Елоиза вероятно я е правела за тогавашния читател не само любима, но и "вечна" книга, ала днес нейната вечност изглежда твърде непосилна и съмнителна (би могла да попадне дори в категорията "шит" или пък "скучнопретенциозен кич", зависи от лексикона), ако не броим присъствието й в някой и друг конспект по френска литература. Малко по-рано, век преди тези бурни преживявания, и по-точно на 27.01.1687 г., се ражда и спорът за това що е "модерна" литература, изявила се като такава в сблъсък с онази на античността. Със своя си Манифест, както можете да се досетите. Точно тогава, на заседание на френската Академия, мосю Шарл Перо, онзи същият, който прави от тиквата каляска и чиято прекрасна стъклена пантофка братя Грим по-късно доста поокървавяват, чете поемата си Епохата на Луи Велики, с която предизвиква онези, които вярват в античността и нейната култура като великия образец за всички времена. В нея той (съвсем уместно като си помислиш) забелязва, че едва ли има читател, който да може да изтърпи докрая един Платонов диалог и още подобни, и че възхищенията по античността са просто предразсъдък и заблуда. Което все пак е по-скромно, па макар и толкоз радикално, от твърдението на Уайтхед, че "европейската философска традиция се състои от серия бележки под линия към Платон" (нищо, че Джон Уилямс доказва извън всякакво разумно съмнение, че пък цялата западна философия е дълга подготовка към Мечо Пух). Подобен спор, в който определението "модерна" се слепва безпроблемно с литературата, неизменно присъства в живота й и в следващите векове, променят се само отправните точки и посоката им на движение ( ту е "ново начало", ту "край на историята"), а по после ще се превърнат в чисти метафори, обозначаващи културно-идеологически граници в пространството й, или опит за оценностяване на едно творчество за сметка на друго. Въобще цялата по-креслива или по-изискана битка за "модерност", която винаги е радикален жест, впоследствие най-често засрамено (или не) забравен, е твърде съмнителна, ако само се замислиш колко несигурно е, че литература и модерност са съвместими понятия въобще...

 

Nov 7 22.56 2003

 

<dojh> who the fuck cares about this shit! ... (това е Доч, фен на Землемория и Елеонора на Балзак, чиито роман "Сезон за лов на диви кучки", публикуван в мрежата, прочетох наскоро, свързахме се и сега си говорим отвреме на време)
<dojh> а, и здравей също така :)
<key> а здрасти
<key> защо пък, четенето е нещо много хубаво
<key> така, както съм се проснала пред компютъра, се чудя, ти какво мислиш по въпроса
<dojh> ъъъ. тъпотия :) не да четеш, тва
<dojh> a да мислиш много по въпроса :):)
<key> имаш любима книга?
<dojh> книга? ми то е като с жените - винаги имаш любима, но не винаги е същата ;) в момента съм се оплел със Смъртта е занимание самотно, след катоя намерих случайно в една позната мацка. супер се изкефих, че и тя я е чела
<key> уау бях го забравила този човек съвсем и неговия Дъдли Стоун, писателят хем умрял, хем не умрял ...
<dojh> ахам (обобщава Доч опитите ми да го накарам да е по-пространен по темата и ми праща две свои илюстрации по нея, които аз от своя страна ще мейлна на редактора ... ако не ги прочетеш, там една от темите е - "Що е писател?")
<key> ок може би писател е онзи, който се храни от писане, въпреки че това едва ли е възможно днес тука ... ако пък не - може да бъде този, който има публикувана книга
<dojh> писател е човек, който има муза, послание, талант и желание и с текстовете си преминава ежедневните защити срещу чуждото мнение у читателите си и успява да ги промени и пренастрои. а инак - всеки скапан графоман може, а и го прави - да публикува ако си плати, а ако метне такста в мрежата - ще мине и безплатно и ако има кой да купува (а свине се намират и в това отношение - ядат сичко, ма и на корем) - ставаш писател, ПАЗАР - public place - има ги секви
<key> в такъв случай розовобонбонената Джаки и Калчев с романите с римски имена са писателите ни......къде си ей

 

        Доч обаче безвъзвратно изчезва някъде из пространството и ме оставя сама пред компютъра. Е, сама, но не самотна и съвсем не носталгична по ненамерената любима книга, онази единствената, грееща на върха на книжна пирамида, "вечна" и сияйна в уникалността си. Просто имам няколко, а сигурно ще прибавя към тях и още... Не се замислям много и над предизвестената "смърт на литературата", дори по подозираното изчезване на традиционната книга, подозрение прокраднало се някъде с онзи Afternoon на дискета от Майкъл Джойс в неблизката ни вече 1990 г. Отворените, разливащи се, интегрални книги - речници, кръстословици, карти таро на Павич и електронните му следовници, които харесвам, и които изкушават автора в мен, въобще не ми отменят удоволствието от самото докосване на старата дреха на том с поезия, или забравен рицарски роман, мирисът й е все така упоителен, книгата е и вещ, която може да предизвика погледа ти, както и желание да споделите някакво общо време. Време за четене. Всъщност четенето в мрежата не е кой знае колко по-различно от това да препрочиташ за кой ли път Властелинът заровил крака в пясъка на плажа на "Градина", Махалото на Фуко в собственото си легло или Дългът към удоволствието на пейка в Докторската... То е някаква нова самота, усещане за абсолютна отделеност и защитеност от света на другите и едновременно с това постигане на възхитителна споделеност, огромно общество от четци и пишещи, удивителната едновременност на всичко това ми се струва откриване на някаква пък била тя и мигновена вечност...
        Някъде сред всичко това е и любимата книга, както и онази, която може да стане вечна, тази която и аз, и ти, и преди и след, все ще бъде четена, от поколения читатели, "с постоянно усърдие и необяснима преданост", както ми споделя любимият ми Борхес... Избрана и само твоя. Като смъртта...

 

  МОЛИМ ЧУКАЙТЕ
АКОНИ КОЙ НЕСЕ ОБАДИ

 

        Автори на написаното, твърде безредно споменати, са Х. Л. Борхес, Луис Карол, А. Хранова, Р. Бредбъри, Пол де Ман, Дубравка Угрешич, Доч, ов, Маргьорит Юрсенар, Милорад Павич, К. Атанасова, Мрежата, " А. Милн и др.

 

 

 

Приложенията

 


to:editorial@egoist.bg

 


>ПРИКАЗКА ЗА НЕУСПЕЛИЯ ПИСАТЕЛ

 

>Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото > пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде > много несправедливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били > горските самодиви. Доколкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.
>>Намерил той извора, около който танцували самодивите нощем и зачакал да > дойде нощта. Тогава на лунната светлина той съзрял много голи същества > наистина да танцуват. Затаил дъх, той се приближил и стреснал една от > танцьорките.
>>- Ей - казал той. Тя подскочила уплашено и се опитала да прикрие гърди с > ръце. Но писателят, обсебен от едничката мисъл да отмъсти на света, продължил направо към целта. - Трябва да ми изпълниш желание.
>>Самодивата отстъпила крачка назад и смръщила вежди.
>>- Ти па - рекла тя. - Не си у ред.
>>После се обърнала и побягнала, а на нейно място се изправила Кралицата на > самодивите - ужасно красива и мрачна.
>>- Какво търсиш тук? - попитала тя.
>>- Искам да ми изпълниш три желания.
>>- Уа - Кралицата на самодивите се изумила от подобно безочие. Накрая
>продължила - Само едно желание ще ти изпълня.
>>Писателят си бил приготвил три желания и се видял в чудо. Накрая се решил и > рекъл:
>>- Искам на всички ... - тук той се задъхал от злоба - които някога са ме > презирали ... - гласът му се извисил страстно - да им пораснат магарешки
>уши!
>>Кралицата на самодивите щракнала с пръсти и казала:
>>- Готово. Прибери се вкъщи и утре сутрин желанието ще бъде изпълнено.
>>На сутринта писателят станал от сън и веднага отишъл да провери, дали на > съседите му, които особено го презирали, са пораснали магарешки уши.
>Съседите обаче си били съвсем нормални и му се смяли безмилостно. Тогава той > се огледал в една локва и - що да види! - вместо на съседите да пораснат > магарешки уши, на него му бил пораснал нос на мравояд.
>>Хукнал писателят в гората и зачакал самодивите нетърпеливо. Най-сетне паднал > мрак и изгряла луната и дошли горските самодиви.
>>- Какво търсиш отново тук? - попитали го те.
>>- Всичко сте объркали! Вместо да направите магарешки уши на съседите ми, > вижте, на мен какво ми порастна!!!
>>- Това е, - обяснила му Кралицата на самодивите, която си била вързала две > дълги зелени листа на главата, все едно е с магарешки уши - защото си скапан > драскач.
>>И го превърнала в кон.
>
>Поука - това, че горските самодиви обичат да танцуват голи не означава, че > мислят само за секс.
>
>КРАЙ НА ПРИКАЗКАТА
>
> >
>Като заключение, позволете ми да споделя със света едно стихотворение, което
>прочетох в Интернет на място, незащитено от авторски права:
>
> ***
> Йopдaнka Пaвлoвa
>
> Ликувай ти народе мой!
> Човекът - президент е твой.
> Човекът с чистите ръце!
> Човекът със добро сърце!
>
> Във този двадесет и първи век
> спечели силният човек.
> Окей! Прочиства се простора.
> Нам трябват нови, умни хора.
>
> Първанов - първа наша воля.
> До него пръв стои Сокола.
> Съдбите наши ще решават.
> България сега ги поздравява !
>
> 18/11/2001
>
> гр. Дулово
>
>P. S.
>
>Конете - и те се плодят като свине.

 

 

 

 

 

 

 

----

 

Бел. ред. Съкратен вариант на този текст е публикуван в сп. "Егоист".

Електронна публикация на 10. декември 2003 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]