Емил Кацаров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

ЛЕДЕНАТА МАЙМУНА

 

Емил Кацаров

 

 

         През 1952 година в долнопробна болница за бедни, някъде из предградията на Бомбай, умира младият поет и журналист Гуджарали Модхибодх. Диагнозата на безпомощните лекари е "мозъчно възпаление". Присъдата на местния левичарски печат (смесица от примитивен марксизъм и антиколониален национализъм) - "мизерията уби един неподправен талант, за съжаление, избрал халюцианциите пред класовата борба".
         Модхибодх работи за кратко като детски учител, хамалин и журналист. Членува в местната комунистическа партия, изявява се и като синдикален лидер. На 29 годишна възраст публикува поема, която преобръща с главата надолу модерната индийска литература. Заради това си деяние е изключен от съпартийците си - обвиняват го в мистицизъм, упадъчност и злоупотреба с хашиш. Впоследствие правят опит да омаловажат творението му с напредналите симптоми на мозъчно разстройство и младежка лекомисленост.
         Сега, половин век по-късно, смея да твърдя, че въпросният поет е бил гений... Невъзможно е да се разказва поезия, но ще се опитам да нахвърлям някои щрихи от творението на младия Гуджарали, което има съществено значение в настоящия сюжет. И така, в прословутата поема се говори за бяла стая с напукани стени, чиято мазилка започва да се рони и изпод нея постепенно се оформят щрихите на чудовищно лице... Белите люспи на варосаните зидове падат като сняг. Оказва се, че ужасяващият лик е древно Божество с бездънни очи, които поглъщат пространството - дълбоко в пещерата на мозъчните дълбини се въртят зъбците на тайнствена машина, чиято метафорична същност е прастарото космато божество от лед - чудовищната Маймуна... Спомената е упостошителната сила на разпадащите се атоми... Загатнати са, разбира се, и много други неща - Модхибодх потъва в тъмната пещера и никога не излиза от нея.
         Подобно видение описва, горе-долу по същото време, един австриец, който прекарва повече от 20 години в суровата прегръдка на Хималаите и тибетското плато. Неговото име е Петер Шнорел: един от малцината европейци, посветени в най-съкровените тайнства на тибетския будизъм. В автобиографичната си книга, издадена за първи път през 70-те години на 20-ти век, той описва една нощ, прекарана в манастира Дрепанг. Белите стени на тясното отшелническо помещение се ронят като слънчеви листи на могъщо дърво. От зидовете на стаята, сред ослепително-бялото сияние, постепенно изплува релефът на заплашително лице. Божеството е неописуемо и неизразимо. Потрепването на стелещите се светлинни листа подчертава неопределеността на чертите му. Лицето се видоизменя постоянно като движеща се водна повърхност...
         През 12-ти век арабският мореплавател Ибн Халдун, който е повече известен с ексцентричните си литературни търсения и мълвата, че е един от малцината правоверни, отказали се доброволно от Исляма, разказва за тайна книга, чиито страници са изписани с илюстрации на заплашителни морски чудовища и карти на местата, където те най-вероятно биха могли да се появят. Ибн Халдун намеква, че е виждал въпросното чудо. По-смайващото обаче в случая е краткият му коментар за същинското съдържание на книгата. На пръв поглед, тексът се състоял от необичайно дълга и, по думите на арабина, несъмнено изящна поема, разказваща за любовната история на някакъв принц от "островите на подправките". Несъмнено, колкото и да е красиво едно нещо - когато ти се явява в количества, които не можеш да възприемеш, в крайна сметка започва да те отекчава или отблъсква с непосилността си. Подобна е била и въпросната творба. Читателят с удоволствие разгръщал страниците й напосоки, но трудно успявал да прочете внимателно няколко от тях по ред. Точно в тези моменти се появявали въпросните илюстрации на морски чудовища и многообещаващите географски карти, които изглеждали абсурдно в компанията на любовните терзания на непознатия принц. Самата поема имала свойството да поглъща стиховете си, да ги променя и възстановява. Ибн Халдун като стар морски вълк ни предлага следната небивалица или смазваща с откритето си истина: необикновеното свойство на книгата не се изчерпвало с контраста между форма и съдържание, между рисунки и сюжет; всеки опитен мореплавател, който се докоснел до текста й, можел да достигне непознати и неизследвани морета и брегове, и то не символично, а буквално - поетическите метафори били така построени, че асоциациите, които предизвиквали, можели да се материализират в острови, морски дълбини, необятни океански простори. Самата подредба на стиховете наподобявала строежа на платноход - този, който откриел тази закономерност, получавал възможността да разбули страниците, да пренапише сюжета, да участва в материализирането на хипотетичните събития. Ибн Халдун иронично подхвърля, че както свещените текстове на гностиците са забулени в баналности за очите на непосветените, така и тази книга не отвежда никого до никъде, ако той няма сетивата и нагласата да разбули същността й.
         Арабският ексцентрик достига по-далеч, в едно от апокрифните си произведения намеква, че никога не е напускал родния си град и, че всичките богатства и приключения дължи на Книгата. Ибн Халдун е бил известен с баснословните си съкровища от диаманти и любовни похождения. В друга своя измишльотина той разказва за пътуването си до Маймунския остров. Въпросното късче земя било забележително с това, че в една от пещерите му се пазел безценен светещ и прозрачен камък, който местните жреци наричали "Ледената маймуна" или "Покровителят на всичко". Книгата позволила на Ибн Халдун да посети острова, но не го срещнала с въпросния скъпоценен камък. Този факт обаче не се оказал пречка за изпечения аванюрист да разказва надълго и нашироко за необикновените си приключения из пещерите на "Ледената маймуна". Дали е лекомислено хрумване или частица от реално събитие е трудно да се установи днес, повече от 800 години по-късно... Но според Ибн Халдун, въпросният камък му се явил в съня една нощ, докато бил отседнал на острова. Било ужасяващо лице от светлина и космато тяло на могъщ демон, който, представете си, имал навика да издава нечленоразделни звуци, докато пъхал акробатично главата си в собствените си задни части... Хуморът на безбожния арабин е несъмнено нелеп и вулгарен. Подозирам, че това също е отпратка към твърднието му за баналностите и тайните символи на посветените...
         Ако приемем на шега, че настоящият текст е условно продължение на Книгата на Ибн Халдун, то защо да не поразмишляваме върху идеята - странната фантазия на арабина (поема, материализираща морските пътешествия) по някакъв неведом начин да е повлияла върху сънищата и виденията на другите двама участници в настоящето изследване. Младият журналист и поет Гуджарали Модхибодх, който освен това е индус и марксист - оставя кратко, но гениално творчество, в което се преплитат реални халюцинации и древна митология. Невидимата нишка го отвежда до стая с люспещи се стени и чудовищно лице на маймуноподобно божество. Австриецът Петер Шнорел, приел по-късно тибетско име и посветил се на тайните на ваджраяна /северния будизъм/, изживява среща с ужасяващо лице от светлина, което се оформя по стените на едно помещение в манастира Дрепунг. И двамата са родени приблизително 800 години след арабският авнтюрист Ибн Халдун. Дали историята на мореплавателя за "ледената маймуна", която се оказва нелепа шега, както вероятно всичко измислено от него, не е посетила Модхибодх и Шнорел /или поне първия от тях/, и дали Книгата, която първоначално е била измислица, поради своята необикновеност не се е превърнала в абсолютна реалност, и дали съдържанието й, не е онова, което преживяваме и сега всички ние с вас -
         виждам острови и летящи слонове,
         ето ги там....!!!
         видяхте ли ги ?!

 

 

 

Електронна публикация на 17. юли 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]