Емил Кацаров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

КОПРИНА

 

Емил Кацаров

 

         Върху тъмно-синята покривка на пода с формата на гигантска удавена от дъждовете пеперуда, върху светло-жълтите слънца, блестящи като бисери по тъмно-сините люспи на една стара, стара подводна жена, или иначе казано, върху красива покривка, оцветена в тъмно-синьо и нейните светло-жълти обли орнаменти се открояваше нечия непозната фигура, облечена в копринена сиво-зелена рокля. Бе полуизправена и около глезените й бяха наредени няколко сочни, кърваво червени гладиоли. Косите й на вълни се спускаха по нежните склонове на раменете и заострените, почти момичешки гърди изглеждаха като екзотични острови, като пищни магически корали в съкровищницата на нощния прилив.
         Дълго я наблюдавах, опитвайки да си спомня лицето й, но неговите черти явно бяха без значение, защото, когато излязох изпод старинното, бронзово легло, разбрах, че имам пред себе си една красива млада жена, чието очарование се разливаше откъм някакъв потаен ъгъл в пространството. Бе абсолютно невъзможно да се определи каквото и да е в този хаос от усещания, с изключение на очевидния факт относно мястото, което заемаше нейната рокля в осезаемостта на всичко, чието присъствие бе несъмнено в този момент. Аз седнах на пода пред нея, тогава тялото й се изпъна и сред пламтящите цветове на моите въображаеми и истински потъвания в сиво-зелените въртопи на роклята й забелязах фина, дискретно красива гънка от коприна, една вълнообразна нежна неравност по повърхността на нейните любовно-влудяващи сиво-зелени оттенъци… Бавно и съсредоточено обходих с поглед очертанията на тази миниатюрна копринена планина, ала нейните граници ме затвориха безнадеждно в своето вцепеняващо очарование.
         Всичко изведнъж се превърна в необяснимо потрепване, в мимолетно движение на докоснат от полъх мъчителна нежност есенен лист, и сред бялото пространство на тези трудно изтичащи секунди, сред нещата, по-скоро бягащи облаци и слънчева светлина, аз влязох в потрепването на този въображаем есенен свят, чиито истински цветове бяха алени като кръвта и сочни като свежи гладиоли, и тогава сред полупрозрачните хартиени стени на залата, в която се съхраняваха порцелановите риби, неволно станах свидетел на престъплението, което извърши придворният художник Акебоно, когато отвън, точно в полунощ, удари камбаната, стражите се смениха и императорът леко замаян влезе при любимите си млечно-бели украшения. Акебоно, приведен като пантера, се измъкна безшумно иззад няколко саксии с вишневи дървета, извади от кимоното си лъстящ сребърен нож и още преди императорът да е проронил и звук го промуши в гърдите, след това бавно избърса кинжала в дрехата на Негово Величество и с грижлива съсредоточеност го обезглави. Няколко минути по-късно мина покрай стражата на Вътрешните порти, олюлявайки се, с помътнял поглед, сякаш бе пиян. Кимоното му отпред бе неестествено издуто и вероятно най-вече тази бе причината, поради която фигурата му се стори твърде подозрителна на дежурния офицер от Гвардията на Негово Величество. Ала още преди да бъде запитан за каквото и да било, Акебоно се усмихна като зловеща бяла маска от театъра Но и обясни на висок глас, че от няколко часа Небесната Гейша се е вселила в него, и сега той носи в корема си Нейния божествен плод - разтвори кимоното си и оттам се поддаде окървавената глава на императора. Ужасените войници едва не се разбягаха, защото им се стори, че пред тях стои не човек, а някакъв подземен дух; единствен офицерът запази безизразността на лицето си и почти сам арестува убиеца на Негово Величество.
         Нишката, в която се бяха строили войниците бе неравна и за миг наподоби нагънато сиво-зелено късче коприна, криволичещата траектория на падащ есенен лист, отронването на блестяща капчица роса от връхчето на леко наклонена тревичка, разпадането на препускащ бял облак върпу платното на обляното в слънчена светлина есенно небе. Фините, дискретно красиви склонове на копринената планина бяха основите на разтварящи се един след друг кръгове вода при хвърлянето на плоско камъче върху гладката повърхност на градинско езеро. Притворих очи и в мен нахлу очарованието на сухите жълти треви, на зелените храсти и синьото небе над тях. Сякаш слънцата се изкачваха - първо по люспите на Старицата, после в преддверието на сиво-зелените небеса, и накрая - потъващи в нежната нагънатост, от която пулсираше целият свят, и където жълтото се превръщаше в сухи треви , зеленото се разпадаше на синьо и златно, за да се получат храстите, небето, езерото.
         Червеният лист докосна земята, вцепенението се стопи, Акебоно и окървавената глава на императора бяха потънали някъде, белият облак се скри зад хоризонта, слънцето засия още по-силно, капката роса се изпари, и аз стоях пред непознатата фигура, милвайки чертите й с една свежа, сочна, кърваво червена гладиола. Тогава забелязах отново вече почти изчезналата гънка върху сиво-зелената копринена рокля. Жената се извърна и запълзя тихо по пода, докато се скри под бронзовите орнаменти на старинното легло.
         Когато реших да я последвам, направих равносметка на случилото се. Няколко секунди животът бе фина, дискретно красива гънка на копринена рокля, нежна нагънатост върху грациозното тяло на непознатата жена, нагънатост, която бе едновременно необяснимо потрепване на един есенен лист, убийството на влюбен в своите порцеланови риби император, разпадащ се бял облак, капка роса, сухи треви и водни кръгове, отпечатани върху повърхността на смълчано градинско езеро.

 

 

 

Електронна публикация на 15. май 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]