Емил Кацаров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

НЯКОЙ, КОЙТО ИЗМИСЛЯ

 

Емил Кацаров

 

         В стаята бе светло. Вероятно същата светлина, която сънуват пилетата преди да се излюпят в нагретия инкубатор. Или илюзията за светлина в съзнанието на матроса, миг преди корпусът на подводницата да избухне в мозъчните му дълбини.... Стомахът на футуристичен библейски кит и яркият блясък на експлозията като ослепителна метафора на паранирвана - изхвърлен си в тъмнината на космическата несътвореност. Всъщност такава подводница не съществува.
         Металът е мек като каучук. Кожа на чудовищно океанско мекотело... или пилешки ембрион, все още в състояние на земноводно.
         Но да се върнем към стаята. Осветеното пространство бе творение на менталната светлина, идваща от никъде. Следователно и самата стая бе следствие на неочакваните мозъчни взаимовръзки, от които произлизаше усещането за нажежена подводница, взрив, птичи инкубатор.
         Пространството на това условно помещение, поради същността на твореца си - мисловната светлина, можеше съвсем успешно да бъде описано и като гигантско щраусово яйце, чиято цяла черупка служи за абажур на нощната лампа на невидим великан, или като част от гигантска метафизична електрическа крушка, един вид перпетуум мобиле върху нощното шкафче на вселенския демиург и Създател.

         След като си позволихме да заоблим контурите на стените, напълно естествено е да си помислим за по-дълбоките значения на техните форми. Съвсем безсрамно и произволно ще се позова на буквата "О", на гласния звук "О" - не, че има някакво особено значение - но е добре то да бъде откроено сред милиардите други: елипса или кръг, прозявка, цветова гама на звуците (Рембо, тоест поезия), слети в едно мъж и жена (илюзия или несъмнен факт на завършеност)... и всичко това в контекста на идващата отникъде светлина, с прикуса на очакването: инкубатор, майчина утроба (съзидание) или нацистки крематориум (смърт), експлоадираща подводница, кашалот от сянка с огнени перки, дъх и зъби...
         Буквата „О“, думи, мозъчни неврони, мисловни асоциации. От това щраусово яйце-абажур се излюпва една история, всъщност прекалено пресилено е да се каже, че е история. По-точно, условно предположение, според което стаята е особен тип енергийна субстанция, представа, даваща смисъл и завършеност на онова, което се е случило между двама души, които вероятно никога не са чували един за друг, но по някакво странно стечение на обстоятелствата, се оказват част от едно и също събитие или догадка...
         Общото започва с факта, че и двамата записват на хартия по един свой, както им се струва, жизнено важен сън. Времевата разлика в сънуването е приблизително 37 години.
         Преди да разкажа за сънищата, ще се позова на кратък откъс от непубликувано есе, чийто автор е мосю Льо Жер - слабо познат последовател на психоаналитичните главоблъсканици от края на 30-те години на миналия век. Освен това, около 40 годишен, със скромна лекарска практика в едно от предградията на Париж; ерген, за кратко ляв анархист, с очи като мътните води на Сена през пролетта (когато е замислен или се приготвя да улови някой нов неведом и неразтълкуван образ от несъзнаваното) и навика да сваля случайните жени в живота си с редовната фраза: "мадам, името ви звучи като тяло на нощ...". Разбира се, едва ли тази фраза е имала ключово значение за повдигането на метафоричните двери от дамско бельо и изправяне пред философската истина на освободената от фрустрации похот, но несъмнено е минавала за секси и необичайна. Притурка към общия фон на предизвикателност, надничаща от фрака и интелектуалните очила на собственика си.
         Мосю Льо Жер е всъщност едно от действащите лица в тази история. Цитираното по-долу есе е било писано около 7 години след съдбовния сън, свързал го по неведом начин с далеч по-известната Клер Гол, муза и любовница на артистичния западноевропейски авагард от началото на 20-ти век. По това време (лятото на 1947 година) Льо Жер е вече убеден в безсмърието на душата и крои амбициозни планове да напише книга за символиката на тунела и бялата светлина в колективното несъзнавано на модерния западноевропеец, мисли за пътуване до Южна Америка и се е подложил на активна психотерапия за преодоляване на последиците от 8 месечния си престой в сюрреалистичния санаториум Аушвиц, където попада по грешка, но този факт не му попречва да изгуби 50 кг от теглото си и да преживее, както той твърди "нуминозни, мистични видения"...

 

 

Трансцеденталната вулва
(откъс от непубликувано есе)

 

         Попадайки в дълбокия сън, картите се раздават - жартиери от лунна светлина, усмивка на позната жена, влак-древен дракон, крило на пегас и дирижабъл за напускане на тялото... Да играеш карти в този сън е като да плуваш в хипнотизираща светлина, море без дъно и повърхност, единственото изплуване е събуждането. Сънуващият не се страхува, защото знае, че е игра - самият живот е гениална игра, измислена от Създателя - дори смъртта е илюзия... но не си мислете, че попадайки в килията на гестапо, макар и съновидейно, вас няма да ви застрелят, не си мислете, че жената в есесовска униформа е Мария Магдалена, сега тя си е поръчала вашата условна плът за нощното забавление в увеселителния парк на приказките и преданията - братя Грим и техните шоколадови къщички са незначителни мисловни развлечения пред реалността на огнения поглед на лъвицата, от чийто оргазъм зависи живота ви...

 

         Няколко години по-рано, авторът на предходния текст, докато нервно прелиства сутрешния вестник, мисли за отминалата нощ, в която го е споходил впечатляващ сън - логично последователен, а както по-късно се оказва, и почти пророчески. По стар навик Льо Жер решава да нахвърли щрихите му преди те да са избледнели напълно в светлината на пролетния ден, необикновен и с това, че се оказва един от многото дни на най-ужасяващата каспница в човешката история, Втората Световна Война. По това време, обаче, Хитлер е все още в началото на своя поход към Ламанша, Съветска Русия е основен търговски партньор и приятел на Германия, Полша е предателски поделена между солдати и есесовци, Америка се радва на излизането от Голямата депресия, а откачените японци доизмислят своята транс-азиатска империя. Но ето какво е записано на страница 3-та, в дневника на доктор Льо Жер (по-късно мистериозно открит от любопитен наемател сред купища вехтории, струпани в таванска стаичка на улица „Сони“):
         „Сънувах в утрото на 10 май 1940 година, че съм попаднал в нацистки следствен арест, ариийска вакханка, да я наречем кучката, в есесовски дрехи, играеше ролята на мой покровител - тогава все още не знаех, че железните гъсеници на германските танкове само след 3 седмици ще газят паветата на Шанз Елизе - беше просто кошмарен еротичен сън"...
         И така, припомням, тези редове са записани, от френския лекар Льо Жер, който действително няколко години по-късно попада в трудовия санаториум Аушвиц, където експериментално се изработвали абажури за лампи и тоалетни сапуни от одрана човешка кожа (или както твърдели смахнатите нацистки копелета в бели престилки: "от еврейска козина").
         Но да се върнем на съня...
         „Есесовката бе на не повече от 20 години. На фона на светлината, приглушено-златиста, която излъчваха стените на килията , сякаш облицовани със сияйната кожа на митичен слънчев кашалот, сред най-дълбоките океански дълбини на мисълта, жената в офицерска униформа често задоволяваше нагона си с мен и моя съкилийник. По-късно в съня осъзнах, че той, другият, всъщност съм отново аз - бе моят 10 години по-млад двойник. Не знаехме името на нашата покровителка и господарка, но бяхме наясно с жалкия факт, че зависим изцяло от нея. Всяка сутрин чувахме отвън ехото на залповете, поредните разстреляни. По някакъв необясним начин, тя съумяваше да скрие имената ни от регистрите на осъдените на смърт. Правеше го всяка сутрин, но ние съзирахме в огледалото на иначе приятното й лице - истината - тя търсеше нови любовници измежду пленниците. Досега бяхме оцелeли, защото имахме шанса да сме единствените... Не бих казал, че беше изключително красива, може би епитетът кучка донякъде й прилягаше, но несъмнено имаше нещо притегателно в нея. Въпреки камшика, който носеше, тя не сееше насилие, и се отдаваше безпрекословно на ласките ни. Понякога ми се струваше, че дори е влюбена в нас, но естествено това бе заблуда на размътените ни от дивия оргазъм и ужас мозъци. Не правехме нищо необичайно, просто всеки по отделно я любеше всяка сутрин преди разсъмване: бе по своему красиво, но и безизходно - всяка сутрин да се събуждаш преди разсъмване с мисълта , че си в бърлогата на Гестапо, че е може би последният ти ден, че тя най-накрая ще се отекчи и ще се увлече по някой друг като теб - обречен, на когото да подари месеци или дни неспокоен, но жадуван, живот... Моят двойник, юношата, и аз всяка нощ очаквахме утрото, което ще разреши загадката, ще изплува от мисловната светлина на тази тайна стая. И разсъждавахме почти на глас, както нелепо понякога ни налитат мисли насън: това ще е утрото, което изчерпва смисъла на всичко, крайната точка на просветлението, даото на източните философии, алфата и омегата на вселената. Това, разбира се, е възможно само на сън. Краят почти не го помня. Преди събуждането се оказах в друга или същата стая - със светлина, идваща от никъде и контури като гласния звук "О", помислих си: след малко ще се излюпя като щраус, видях някаква жена, която пътуваше в огромно механчно влечуго, искаше да каже нещо извънредно важно, забрави го. Събудих се..."
         Другият участник в тази история е далеч по-лаконичен и укончив. Под влияние на любовника си, прословутия поет Рилке, Клер Гол, тогава около 20 годишна, през лятото на 1913 година тайно от съпруга си (също известен по това време млад литератор) предпиема пътуване до Залцбург. Интересното в нейната житейска история е, че доживява до 94 годишна възраст. Съвсем безцеремонно се изказва в спомените си за любовните качества на мнозина свои именити съвременници, които явно е пробвала в леглото. Споделя също с необяснима гордост, че всъщност изпитала за първи път оргазъм едва след 70-тия си юбилей.
         По време на пътуването младата Клер Гол има ярък и запомнящ се сън, който по неведом начин я свързва с цитираните вече преживявания на доктор Льо Жер. Не е маловажен и фактът, че тя също притежавала усет към писането и съчиняването на истории. Но дори, ако приемем, че разказът й е полуизмислен и разкрасен, неговото публикуване става едва 50 години по-късно, и несъмнено оздачава, ако го съпоставим със записаното в дневника на парижкия лекар, носещо дата 10 май 1940 година. Следва историята на Клер Гол...
         „Влакът от Виена за Залцбург се оказа огромен митологичен дракон. Всички пътници настръхнаха от ужас. Гарите се превърнаха в приказни кули, населявани от златисти ангели, които мятаха по вагоните стрели от ослепителна светлина. Тогава се появи Рилке. Беше облечен в старинни дрехи на венециански търговец. Каза ми, че главата на чудовището, доскоро "парен локомотив" - го изпратила да събира билетите на пътниците, за да се откупят и пристигнат невредими на местозначението си. Но когато той надникнал в огромната торба, в която пускал даваните му хартийки, установил, че неусетно се били превърнали в електрически крушки, наподобяващи щраусови яйца. После Рилке ме погледна тъжно и ме помоли да го последвам. Влязохме в обширно купе, по-скоро стая, със светлина, идваща от никъде. Рилке се доближи плътно до мен и тихо изрече Думата - онази, която изчерпваше целия свят... Стените на купето бяха във формата на гласния звук „О“. Помислих си, че сричките на тази дума поглъщат цялата вселена. Изтръпнах. Исках да си я спомня. Вече не можех. Останах да чакам. Бях сама в стаята с усещане за океанска дълбина. Видях за кратко силует на мъж, който се взираше в мен от другата страна на мисълта ми: в друго купе със същата светлина, бе измъчен от очакване , подобно на мен... Тогава се събудих."
         И разбира се, не си спомнила никога повече за Думата.
         Ексцентрикът на мисълта Бертранд Ръсел, в един от томовете си по история на философията говори за халюцинациите на някакъв свой приятел, който след смазващо надрусване с кокаин достигнал до усещането, че знае словото, което изчерпва целия смисъл на света. Написал го с неравен и грозноват почерк на един лист. И с учудване 48 часа по-късно, когато в трезво съзнание, прочел написаното, установил, че на хартията имало една неочаквана дума: нефт, или нещо подобно, толкова абсурдно, че всички транцедентални видения сякаш отишли на майната си...
         През 1940 година Льо Жер описал съновидейното си очакване на утрин, която изглежда, изчерпвала цялата вселена. Както споменах, сънят му се оказал почти пророчески, имал щастието или нещастието да се убеди в мнимото или истинско безсмъртие на човешката душа при екстремални експериментални условия: реалното пребиваване в концентрационния лагер Аушвиц.
         Клер Гол от своя страна през 1913 година, под влияние вероятно на модните поетични течения и любовните си връзки, писала за дума, чута насън, дума, изчерпваща смисъла на вселената. И в двете истории има повтарящи се мотиви, което в случая е по-скоро маловажно.
         По-впечатляващо, според мен, е едно друго неангажиращо предположение. Дали и двамата, без съзнатено да знаят, не са един и същи човек, появил се паралено за кратко в сънищата им, отстояващи си времево на цели 37 години, и дали този човек не е разработил два алтернативни и сходни сюжета, търсейки сякаш за забавление отговора на сложна шахматна или друга загадка.
         Те, Клер Гол и Льо Жер, както всички нас, са вероятно само временни роли, изпълнявани от едно и също лице в историите, измислени от него, за да се забавлява в необятната си вечност.

 

 

 

Електронна публикация на 15. май 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]