Емил Кацаров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска литература

 

АПОЛОГИЯ НА МЕТАФИЗИЧНИЯ ЛУНАТИК

 

Емил Кацаров

 

 

        „Аз вървя с увереността на лунатик
        по оня път, по който ме води провидението...“

                (Адолф Хитлер)

 

I.

 

Пристъпва Мрачният Екзекутор из коридорите
на спомените и лудостта. Вратите се отварят, плъз-
ват сомнамбулните видения, избухва
истеричен глас
в покоите
              на миналото.

 

Клиниката на смъртта е последният ваятел на чо-
вешки образи пред пътуването
към забравата...

 

 

II.

 

Медицински сестри изпълват фибрите на кремато-
риума... телата им изгарят. Недосегаемо остава само
бялото на техните
снежнобели облекла.
Падащ сняг в празните им погледи...
и под повърхността на техните лица
зазвучават грамофоните
от съсирена кръв, свистящи снаряди
и лепкава кал.

 

Мелодиите на войната са изпепеляващи. В тях
              Мрачният Епилептик
е основно действащо лице...

 

 

III.

 

В болничната стая леглата са отрупани
със маски, с трептящи скули
и дупки на липсващи очи.

 

    Мрачният Екзекутор преминава през езеро
    от падащи звезди...

 

В болничната морга, в утробата на света
гаснат отраженията на въображаемите генерали - ка-
рирани ризи, содомистични яки, фосфориращи клепа-
чи, режещи тъмнината
като остри
              бръснарски ножчета,
погледи, хвърлящи в пространството геометрически
фигури,
              пушеци,
                       кошмари...

 

              Мрачният Епилептик
покрива душата си с маски
от влажна, тъжна
човешка кожа.

 

 

 

IV.

 

Върху мащабния екран на Историята,
в изсмукващите пори на една
                                          зловеща,
умопомрачителна хипноза
милиони безлики същества
изцеждат Кървящия Мундир
и в пристъп на необуздан екстаз
оформят силуета
на Мрачния Епилептик.

 

Време на конвулсии и всеобщо безсъзнание. Време,
В което Екзекуторът е пределно откровен:
              "Всекиму своето..."

 

 

V.

 

Светлината умира в газовите камери -
властват сенки, дъх на мъртви,
опустошение... Там
е леговището на нощта. Там
спят образи от отминали събития.

 

              Мрачният Ексхибиционист сваля покривалото на
садистичните фантазии. Фалосът му е ледено втвърден.

Мрачният Ексхибиционист чувствено притваря очи
          пред огромната
          карта на Европа: Той мастурбира
в транс, възбуден
              от военните си планове,
проектиран
във величавото спокойствие на безкрайната
вселена, обсебен
              от своето метафизично
                            нечовешко бъдеще.
              Мрачният Ексхибиционист изпада в оргазъм,
приближава се до картата на Европа
и се слива с нейните очертания.

 

    Танковете на Смъртта прекосяват
    среднощните граници...

 

 

VI.

 

Черните лица на разрушените градове
тихо
                  произнасят името Му.
         Острият блясък на тревожните сирени
осветява
                  линиите
                           на гласа Му.

 

         Безконечни повърхности всепроникваща болка
крачат необезпокоявани из локвите, в окопите,
по стените на предсмъртното бълнуване,
и рисуват в мрака
кафявата усмивка
на Тъмния Епилептик.

 

 

VII.

 

В гримьорната, пред огледалата на фанатичния
делириум
Екзекуторът тържествено
                           съблича своите одежди,
сваля нозете си, откъсва главата си, прибира ръцете си
и ги опакова
                  в огромен
                           черен сандък.
После се появява на сцената
и като изкусен илюзионист
                  съгражда тялото си отново,
крещи - тълпата го аплодира.

 

 

VIII.

 

Умъртвени зародиши
              пият
                            от плацентата
                            на майчината скръб.
Небето се облива във сълзи.
Земята стене
              под гъсениците
                            на Стоманения хищник.
Огнени свастики
се отронват
в дълбините на започващия ден.
Мълчанието ражда истерия, тропот на ботуши,
удари на камшик...

 

Мълчанието ражда
усмивката на Дявола.

 

 

IX.

 

В мрачния кабинет на войната,
наподобяващ
             симетричния
             череп на Фюрера,
се носи ехото на смразяващи високоговорители. Посте-
пенно дългите им езици изсмукват пространството, из-
пиват човешките мозъци и в сянката
на Пречупения Кръст
се кондензират
странни
             светещи мебели,
направени целите
от човешка плът.

 

"Аз никога не греша. Всяка моя пдума
е историческа"
... - отеква Гласът
             на предстоящата гибел.....

 

 

X.

 

   Този, който е роден да създава,
да властва, да опитомява, да унищожава,
изпълнява ролята
             на дресьор,
съвкупляващ се с хищни акули. Неговата
кръв изпълва Аквариума - окенските чудовища
се възбуждат и го разкасват...
На повърхността изплуват лунатични жестове,
отровни гримаси, трупове на голи войници,
облаци садистична гениалност.

 

         Мрачният Епилептик
дарява с мистериозна целувка
концлагерите на смъртта....

 

 

XI.

 

"Кръгът на миналото ще се затвори,
смъртта ще е начало на живот,
падналите ангели ще изтръгнат лицата си,
спиралата на Вечността
ще се отърси от своите видения,
силуети
от древните дни
ще проникнат
в страниците на Бъдещето,
и тогава
Мъртвецът ще оживее, за да напише
книгата си,
и балът с маски ще е всъщност
                  Покана за Екзекуция...."

 

 

    Из "Дневникът на мъртвия писател"
    Или "Пътуване с Владимир Набоков
    По пътеката на нощното небе"...

       

       

       

      /22.06. 1995/

       

Електронна публикация на 07. август 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!