Емил Кацаров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ПОРУЧИК СПИСАРЕВСКИ

 

(документален разказ)

 

Емил Кацаров

 

 

1.

 

         На 20 декември 1943 година в небето над София се разиграва въздушен бой, завършил необичайно и неочаквано. В неравна схватка с 6 американски изстребители и бомбардировачи влиза българският Месершмит БФ-109, чийто командир е 22-годишният поручик Димитър Списаревски.
         По това време Царство България е подложено на масирани бомбени атаки от англо-американските военно-въздушни сили, базирани на остров Сицилия. Равносметката за година и половина безмилостни рейдове на летящите крепости Б-24 и Б-17 са над 4000 убити цивилни граждани, колосални разрушения (почти напълно е сринат центъра на София) и смазващ психологически ефект. Силите са неравни - срещу хилядите добре екипирани и въоръжени англо-американски самолети се противопоставя една ескадрила от около 100 български пилоти (повечето, ненавършили 25 години), снабдени обаче с едни от най-добрите за времето си германски изстребители, Месершмит БФ-109 . Въпреки огромното количествено несъответствие във възможностите, българската ескадрила достойно защитава небето над София, до септември 1944 година са свалени стотици противникови екипажи, като рейдовете над България са считани за едни от най-опасните.
         На 20 декември 1943 година, на около 40 километра от София, поручик Списаревски засича група англо-американски самолети и противно на всяка военна логика решава да ги атакува. Успешно сваля бомдардировач Б-17, но в последвалата схватка с придружаващите го британски изстребители за прикритие, бързо изчерпва боеприпасите на бордовата картечница. Притиснат от налитащите тежко-въоръжени противникови самолети, българският пилот взема неочаквано решение: с пълна газ се насочва към вече изплъзващата се летяща крепост Б-24. Корпусът на българския месершмит е надупчен от бордовите картечници на атакувщите британски изстребители. По чудо все още не се е подпалил. Поручик Списаревски насочва машината косо към опитващия се да се измъкне от полесражението британски бомбардировач. По онова време германските изстребители Месершмит превъзхождат чувствително по летателни качества англо-американските си еквиваленти...
         На 20 декември 1943 година, в небето над София, поручик Димитър Списаревски се врязва с машината си в летящата крепост Б-24. Това е първият "жив таран" в българската военна история. Официалните исторически свидетелства споменават за подвига на поручик Списаревски пестеливо и със значителна доза неопределеност. Обявен за герой и изпратен в Отвъдното с военни почести, българският пилот, обаче, никога не е бил на практика погребван. Или другояче казано, със сигурност може да се твърди, че не са открити стопроцентови улики, потвърждаващи официалната версия, че именно тялото на поручик Димитър Списаревски е било открито в землището на село Кощиново на 22 декември 1943 година и по-късно погребано, с военни почести, на връх Коледа в софийските централни гробища.
         През юни 1955 година бившият капитан от военно-въздушните сили на Негово Величество Крум Юрумов се подвизава в Париж, недалеч от прочутия артистичен квартал Монтмартър, като съдържател на малък бар. Под въпрос е доколко един високообразован бивш царски офицер, носител на железен кръст за храброст, би могъл да има нещо общо с кръчмарския бизнес. Някои изследователи твърдят, че всъщност този малък вертеп е бил собственост на най-могъщата западна тайна служба в ерата на Студената война. Дали наистина е било така, си остава загадка. Факт е, че капитан Юрумов е осъден задочно на смърт от "народния съд" през януари 1945 година. 26-годишният носител на високи военни отличия, обаче, се оказва доста по-съобразителен от мнозина свои съвременици. През декември 1944 година, дегизиран като египетски търговец , той успешно преминава българо-турската граница. През следващите близо 10 години дирите му се губят... Съществена подробност е и фактът, че капитан Юрумов, в края на 1943 година все още поручик, е бил боен другар и дори близък приятел на Димитър Списаревски.
         На 10 юни 1955 година, в долнопробния бардак "Лунните момичета" влиза млад мъж, добре облечен, на вид не повече от 25-годишен. Представя се за български емигрант и изпраща визитната си картичка на съдържателя на заведението, в случая, бившия капитан Крум Юрумов. Двамата се срещат за кратко в една от задните стаички, предназначена за персонала. Крум Юрумов е смаян, дори потресен. Другият го моли настоятелно за малък заем. И двамата знаят, че това, което се случва в момента е невъзможно: единият от близо 12 години не е сред живите; вторият отдавна не е капитан Крум Юрумов, а мистър Вилайн, когото малцина познават отблизо.
         Срещата приключва неочаквано. Когато все пак двамата се опомнят, гостът е вече на две преки от въпросното заведение. Навън вали проливен дъжд. Непознатият си поръчва такси и изчезва в нощната какафония на Париж. Дълго след това капитан Юрумов издирва бойния си другар, но безуспешно. Накрая се примирява. До смъртното си ложе, 30 години по-късно, запазва в тайна случилото се.
         Поручик Димитър Списаревски е имал сестра, която в деня на неговата кончина е 17-годишна гимназистка. През 1947 година тя се задомява и ражда син. Съпругът й, млад инженер, се ползва с благосколонността на комунистическите власти, тъй като в квартирата му през време на Съпротивата е имало явка на нелегални, преследвани от царската полиция. Синът на Аноанета Списаревска (племеник на поручик Списаревски) следва стъпките на баща си - през 1971 завършва хидро-инженерство в Москва и три години след това е изпратен като млад специалист в братски Египет да помага при строежа на колосалния язовир Ел-Насър, под когото потъват за броени дни древните фараонски подземия на Луксор. Георги Списаревски прекарва почти 4 години в делтата на Нил. Той не познава вуйчо си. Виждал го е на снимка в униформа от военно-въздушните сили на Негово Величество. В семейството му личността на героичния роднина е табу по разбираеми причини. Съпруът на Аноанета заема висок партиен пост, а по онова време комунистите не си падат по поручици, извършили тарани срещу англо-американски самолети. Въпреки това, Георги Списаревски научава от майка си за съдбата на вуйчото.
         На 2 ноември 1975 година младият български инженер посещава през една от кратките си отпуски Кайро. На шумно тържище, сред навалица от чалми и арабски търговци, Георги Списаревски се среща очи в очи с млад, 25-годишен европеец, облечен в сини дънки и бяла копринена риза. Непознатият го заговаря на перфектен английски. Подхвърлят се обичайните баналности - какво ли могат да си кажат двама непознати на едно тържище в Кайро... Изведнъж българският инженер осъзнава, че е виждал някъде това лице, овлът на устата, огромните черни очи, закачливата усмивка. Неочаквано непознатият го придърпва към себе си и на кристално чист български език прошепва: "Поздрави майка си, ще се видим някога отново, синко..." Георги е втрещен, не знае какво да мисли, в съзнанието му е изплувала старата черно-бяла снимка, на която поручик Списаревски усмихнато се вглежда някъде отвъд.
         Непознатият младеж се обръща и изчезва в навалицата. От мига на тяхната среща са изминали не повече от 2 минути...

 

 

2.

 

         "Боят бе свиреп. Още с първите откоси свалихме единия от английските бомбардировачи. Но от ляво ни застигна каре вражески изстребители, които се разделиха на две и ни атакуваха диагонално от ляво и дясно. Беше невъзможно да се измъкнем невредими. Летяхме ниско над облаците. Зимното небе бе обляно в бяла светлина. Опитахме се да се завъртим на 90 градуса, продължихме да стреляме напосоки, не виждахме налитащите ни самолети. Вторият вражески бомдардировач започна да се издига по-нависоко. Беше трудно да го следим с поглед. Корпусът на месершмита се тресеше от попаденията на английските картечници. Изведнъж бордовото дуло замлъкна. Летяхме срещу слънцето. Бялата светлина проникваше във всички пори на тялото ми, бях заслепен, не виждах. Натиснах педала на газта. Подготвих се за катапултиране...
         След незнайно колко време се отделих от тялото. Корпусът на самолета бе под мен - сив и блестящ - като люспи на съпротивляваща се в мрежата огромна риба. Всичко бе приключило. Носех се дълго сред светлината. Желязното ми тяло бе улучено от невидим харпун - стотици слънца избухваха отдолу, летях във въздушен улей. Тялото ми бе мъртво. Отделих се от неговата желязна прегръдка, а то гореше и падаше на парчета след сблъсъка с другото тяло. Всичко потъна в тъмни облаци и мрак...
         Събудих се. Осъзнах, че сънувам. "

 

 

3.

 

         На 20 декември 1943 година поручик Списаревски тръгва на последната си бойна мисия. Един от оцелелите във въздушния бой британски пилоти, по чудо останал жив след "тарана" на българина (парашутът му се отваря автоматично на 5000 метра височина) , същият ден е пленен и изпратен в лагера за военнопленици в град Шумен. Въпросният Роберт Ренар по-късно споделя: "Ударът на вашите летци бе много лют..."
         Поручик Списаевски е официално погребан и изпратен с военни почести седмица след сражението. На два пъти, обаче, той или (необясним от всяка логическа гледна точка) негов двойник се появяват на различни места по различно време: първо, в Париж през юни 1955 година бившият капитан от военно-въздушните сили на Негово Величество Крум Юрумов се среща неочаквано с покойния си боен другар Димитър Списаревски; на 2 ноември 1975 година, племеникът на загиналия през 1943 година поручик се заговаря с непознат младеж на едно от тържищата в Кайро, който поразително прилича на вуйчо му и накрая му прошепва на кристално чист български език: "Поздрави майка си, ще се видим някога отново, синко..."
         И за двамата свидетели неочакваната среща е била възприемана на границата на халюцинацията и "обективната" реалност. Разбира се, бихме могли да помечтаем: например, въпросният герой е успял като в сюжет на холивудски филм да оцелее след удара с английския бомбардировач, укрива се успешно и по необясними лични причини напуска под друга самоличност страната, за да се появяви години по-късно изневиделица в живота на свои познати и роднини, и да всява сред тях сюрреалистичен потрес и учудване. Как е останал завинаги на 22-25 години си остава загадка... В този случай очевидно Холивуд не върши работа.
         Другото обяснение е малко по-сложно и може би още по-неправдоподобно. Ако приемем, че "животът е сън", един от многото сънища, сънувани от всички нас, докато съществуваме паралено на друго място с подобни на тукашните параметри на реалността, и ако случващото се в настоящото време и пространство е просто сложен символ и отглас на желанията, страховете и копнежите ни от онзи истинския, будуващия свят, то вероятно поручик Списаревски никога не е загивал. Но по някакъв съновидеен и необясним начин астралното тяло на другия Списаревски, сънуващия, е напуснало физическото1 и той се е чувствал задължен да се връща в сънуваната реалност и да търси начини да утеши близките си (които също са сън). Така неусетно се е появявял като реален човек, без история и възраст, за да им покаже, че има и друга реалност.
         Третото обяснение е в сферата на парапсихологията. Поручик Списараевски наистина е загинал и се е появил като приведение, за да успокои близките си, че има живот след смъртта и да им напомни за себе си. Твърде вероятно е, обаче, и да не загинал, а по някакъв необясним начин да се е превърнал в безсмъртен, който изпълнява тайна мисия на тази планета...
         Възможностите остават отворени.

 

 

 

 

 

 

 

 

Обяснителна бележка на автора:

 

1 Според съвременните психоаналитици, да летиш насън със самолет и да се катапултираш от него е почти равнозначно на това да имаш "пътуване извън тялото". [горе]

 

 

Електронна публикация на 10. септември 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]