Емил Кацаров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

ЗАПИСКИ ОТ КОВЧЕЖЕТО

 

Емил Кацаров

 

 

I.

 

         Вълната бе огромна като планина. Тя се приближаваше заплашително към мраморните колони на твоята спалня и всеки миг щеше да излее стихията на своите води върху теб, този, който я сънуваше. Ти видя огромното й туловище и почти заплака от страхопочитание пред безмерната й сила, и тя като божествена годеница се укроти пред твоя поглед, застина на няколко метра от брега. Ти отвори очи, погледна през терасата. Вълната те очакваше като митичен звяр, като гигантска мечка, укротена от флейтата на чародеец - водната й повърхност трептеше от спазмите на нейната морска същност, ала оставаше напрегнато неподвижна - на няколко метра от брега, на един дъх разстояние от твоята тераса. Тогава ти почувства могъщото й присъствие сред колоните на помещението. Усети малките мехурчета, пяната, рибите, водораслите, несметните богатства, скрити в снагата й, погледна отново навън и видя нейното туловище прозрачно и живо. Вълната се завъртя и пое успоредно на брега. В основата й, дълбоко под водната повърхност, сияеше сребристо ковчеже.
         Едно дете в рибешки люспи се яви и каза:
         "В ковчежето спи царствено красиво момче. Одеждите му са фини и изящни, направени сякаш от криле на нежни пеперуди. Ковчежникът го е затворил, но ще дойде време да го освободи, защото Луната се нуждае от това дете. То е ключ към светлината Й, в чиито невидими покои спи блясъкът на Мъдростта, тайната на Мирозданието... Ще опознаеш вълната, когато намериш това дете, ще откриеш себе си, когато се слееш с лунните лъчи..."
         Вълната пое към брега. Огромната й водна маса се разби с грохот в отсрещната страна на залива, удави кипарисовата горичка и подари на земята една светеща перла. По-късно, на сутринта се оказа, че насред градината се бе появила малка беседка, чиито форми представляваха спяща каменна богиня, покрита със златни люспи по гърба, гърдите и корема.
         Ти посрещна слънчевата светлина във вътрешния двор на къщата, докато отпиваше с бавни глътки от аромата на сутрешния чай...

 

 

II.

 

         От тънки и гъвкави върбови клонки ти изплете неясния силует на една птица, скри се в най-отдалечената зала и зачака. Огромните прозорци гледаха на запад. Птицата затрептя. Почти невидимият копринен конец, от който висеше тялото й, бе подхванат от морския бриз, и ти безмълвен и замислен наблюдаваше техните движения, потънал в сладостна дрямка. Така прие първите слънчеви лъчи, които се отпечатаха върху завесите и стената.
         На свечеряване за няколко мига светлината изглеждаше като позлатена в тази най-отдалечена зала, чиито мебели бяха обли и разкривени, напукани и покрити сякаш с бяла вар. Често в сънищата си ги виждаше като омагьосани хора, като саламандри или жаби, които излизаха от мидените черупки на морския бряг и се изгубваха сред тревите и скрибуцанията на унесените щурци.
         Срещуположната стена на прозорците потъна под пищните мозайки на слънчевите отблясъци; върху бледозелените тапети се оформиха три четириъгълника, които сияеха като морски вълни, уловени от лъчите на слънцето. Ти разбра - това бяха Вратите от златна светлина, една от които водеше към градината на ковчежника. Сянката на птицата се бе отпечатала върху средната от тях. Трябваше някак да обгърнеш с мислите си крехкия й силует, изваян от тънки върбови клонки, за да отключиш слънчевото петно. Късчето тъмнина, което се отрони върху вратата, достигна границите на лявата й страна. Там то нежно затрептя, и ти бленуващ видя отражението на птицата върху бистрата повърхност на водата, която бе загребал в шепите си от дълбокото ведро насред помещението. От неговата метафорична бездънност понякога в безлунните нощи изплуваха съновидения с аромат на канела и сушени билки.
         Ти изми лицето си. Изведнъж сянката изчезна и вратата от златна светлина неочаквано се притвори. Иззад нея се поддадоха сияещи оранжево-жълти листа, които вятърът разпиля като слънчеви зайчета из стаята и подът се покри с пъстри фрески на прелестни небесни същества. Вратата се разтвори и птицата от върбови клонки полетя през нея към ширналата се градина, където бе нощ и лунните лъчи се отразяваха в тъмните води на езерото.

 

 

III.

 

         Задуха вятър. Небесната плетачка завъртя своето вретено. Тревите леко се наведоха и ти потъна в нощния пейзаж.
         От сребърните нишки на лунните лъчи, отразяващи се във вълните на езерото, се получи изящна каляска, която застина насред водната повърхност. После от тъмната дълбина изскочиха няколко жребци с тела от водорасли, треви и корени. Конете зацвилиха, каляската се отдели от прегръдката на водите и вече не бе отражение, а триизмерна сияеща карета, която чакаше разпенените жребци да я отведат в небесните простори. Ти заплува към нея, ала скоро се превърна в риба, която ме погълна, докато си представях перките и сиво-сините й люспи, достигна до чакащата карета, чиято вратичка се отвори и със рибешките си хриле ме изплю във вътрешността й. Конете бяха впрегнати, каретата потегли.
         Отвътре блясъкът на стените постепенно се разля дотолкова, че очертанията се загубиха и посред лунното сияние се появиха няколко безплътни кошути, които тичаха; а след това - храсти, дървета, реки... лунната светлина изчезна и наоколо бе ден, като междувременно пейзажите бавно се сменяха: свежи пасища, цветя, водни кончета, пчели, птици, гъсти гори, тайнствени хълмове, овощни градини, морета, позлатени с жито равнини, меланхолични паркове, каменни статуи, есенни дъждове, сухи треви, гниещи листа. После отново почувствах стените на каретата - бе нещо като пустота, тъга и радост, взети заедно - усетих малките снежинки и ледения покой наоколо, бях в огромно иглу, насред което Ескмосът-шаман танцуваше облечен в бяла мечешка кожа... Тихите му напявания ми се струваха неразбираеми и тайнствени, ала постепенно потънах в техния ритъм и съпреживях напрежението на гласа му, който заговори отвътре в мен:

    "... в ослепително-белите покои на Слънцето
    има една Бяла Мечка
    чието бяло е смразяващ студ
    и огнена горещина,
    то е и тъмно и светло,
    от него произлиза и се
    възвръща всичко,
    ала то самото, както Мечката
    и Слънцето, се поражда и умира
    от дъха на Малкото Вълче,
    в чиято уста възниква и се разрушава Вселената...
    Малкото Вълче от звезди
    бозае насън - и така настъпва
    полярното сияние..."

         Ти отново ме поглъщаш в рибешката си уста. Каляската изплува от дълбините на езерото, вратичката се отваря и от нея излиза древният ковчежник. Ние го наблюдаваме, скрити сред едно водорасло, докато той пристъпва царствен по вълните и носи в ръцете си изящно одеяние, преливащо от лазуритено-небесно до тъмно-синьо. Тогава ти отново ме изплюваш /този път върху едно камъче/, аз възвръщам ръста си и посрещам ковчежника на брега на езерото. Той ми позволява да докосна царствената дреха - усещам нежната й материя, направена от свръхфини меки нишки, от които са изтъкани пеперудените криле. Ковчежникът се покланя. Лицето му е почти като това на стария Ескимос. Дочувам някъде отдалеч гласът му:
         "Скъпи сине, сияйната каляска е може би онова, което търсеше; или по-скоро тя е отражението на малкото сребърно ковчеже, което онзи другият видя в съня, измислен от теб... Помни - вълната пази своята тайна."
         Ковчежникът се обърна и направи знак да го последвам, но след това, сякаш забравил нещо, се обърна и ми подаде царствено красивата дреха, която, както се досетих по израза на лицето му, трябваше да облека. Когато сторих необходимото, леко прегърбената му фигура се изгуби в тъмните води, после отново се показа и повика при себе си. Аз поех, стъпвайки по вълните, докато под мен се образува отново сребристата карета, и ние двамата, с ковчежника, потънахме в нейното сияние. Преминахме през лунно-оцветените води и изведнъж сред непрогледния мрак съзряхме тайнствената фигура на Малкото Вълче, чиято козина бе направена от милиарди, безброй много звезди... Ковчежникът ми обясни, че това също е отражение и ние влязохме в туловището му. Ослепително-бяла светлина ни обливаше в огън и лед. Появи се една Бяла Мечка - ковчежникът запя и се преобрази в стар Ескимос, който затанцува около застрашителния звяр. Мечката се укроти и бялата светлина изчезна. Тогава влязохме в продълговата зала. Там ни посрещна изумително красива жена, чиито черти бяха като изрисувани върху платно със златисто-син туш. Тя се поклони и каза:
         "Аз съм Танцьорката."
         Ковчежникът я целуна и ние тримата свихме към една странична врата. Когато я отворихме, се оказах сам. Всичко бе абсолютно празно, дори стените изчезнаха при моето влизане. После се появи ти, изтри мислено образа ми и видя отново залива и огромната вълна, която заплашително се приближаваше към спалнята ти. Чудовищната водна маса се вряза с грохот в спалнята, докато спеше. Мраморните колони се пречупиха и стените рухнаха като песъчинки, пленени от могъщия устрем на вълната.

 

 

IV.

 

         Ти, потънал в ковчежето, сега с почуда разчиташ буквите на този текст. Съществувам благодарение на теб, скъпи приятелю, и продължавам делото ти. Та, след като ме изтри от празнината и по този начин спаси от водната стихия, аз дълго /незнайно колко/ стоях без да зная кой съм и къде съм. Ала Танцьорката отново се появи и от прелестните движения на танца й се отрони моят образ. Върнахме се обратно в продълговатата зала, в центъра на която сред пода бе издялано пламтящо камено слънце. Върху небесното светило бе седнал ковчежникът.
         Освободих се от царствените дрехи. В ирисите ми нахлуха видения с аромат на канела и сушени билки. Танцьорката започна да пощи перата си. Бе привидение на блатна кокошка. Фикцията за момчето, скрито в ковчежето (пазещо тайната на Мирозданието), се оказа селски ловец с патрондаш от началото на 20-ти век. За да спра нелепостите, променям сцената... Съновиденията с вкус на канела за миг ме отвеждат в нескопосан реалистичен роман от зората на миналия век. Не е нужно да казвам, че с огромни усилия излизам от него... И така, да завършим:
         Слънчевите лъчи нахлуха, бе отново ден: нямаше нито езеро, нито зала, нито Танцьорка, нито ковчежник. Стоях в кипарисовата горичка и се радвах на росата и старата върба, край която бях застанал. Недалеч от мен бе беседката - мраморната богиня със златистите люспи по гърба, корема и гърдите.
         Тогава осъзнах . Онова, от което се нуждаех, е самият текст. Ковчежето е може би все още някъде невидимо скрито в буквите, но аз нямам намерение да го търся.
         Блажен бях да се порадвам още малко на живота и да съпреживея написаното. Благодаря ти , потънал в ковчежето приятелю, за търпението и отзивчивостта, с които участва.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. март 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]