Константин Димитров

есеистика

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

ЧОВЕКЪТ МЕЖДУ ЦЕННОСТИТЕ НА ОБЩНОСТТА И ЛИЧНИЯ ПОРИВ ПО РАЗКАЗА „АЛБЕНА“ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

 

(опит за избистряне на темата, зададена на зрелостния изпит по
български език и литература, май 2017 г.)

 

Константин Димитров

 

          …Красавицата Албена, омъжена, според както личи, за неподходящ за нея мъж, с когото имат двегодишно дете, се залюбва със също обвързания с брак Нягул. Съпругът на Албена, работник на любовника, научава за това и, предполага се, за да не бъдат разкрити, двамата замислят неговото убийство. Планът им успява, но детето вижда всичко и разказва за това в селото, като бегло описва убиеца. При задържането си Албена признава участието си в престъплението, но отказва да издаде своя съучастник.
         Когато я повеждат към площада, Албена искрено се разкайва и иска прошка от всички съселяни. Покорени от нейната хубост и искрено разкаяние, хората се трогват и са на косъм да ? простят всичко; но в момента, когато каруцата потегля, за да откара Албена на разпит дотичва нейният любим/любовник Нягул и прави самопризнание, че той е физическият убиец. Албена потвърждава думите му.
         В този миг отношението на селото рязко се променя от съчувствие към озлобление. Някои дори са готови да подложат Албена на масово поругание.
         В момента, в който каруцата с двамата влюбени поема към затвора се появява жената на Нягул, съубиецът, надавайки сърцераздирателен вик. С това разказът приключва.
         Това е, в общи линии, повествованието на Йовковия разказ.
         ...Чета и си мисля - защо въпросът на матурата е зададен по този начин "Човекът между ценностите на общността и личния порив" и доколко съответства такава тема на разказа на Йовков?
         Преди всичко – за какви „ценности на общността” става дума в "Албена"? Доколкото може да се заключи, това са ни повече, ни по-малко неприкосновеността на човешкия живот и ненарушимостта на брака. И ако е така - дали това са единствено обществени ценности, или са и личностни такива, и дали имат по-дълбоки корени от чисто обществената си целесъобразност, т.е. дали не са обективни начала, неподлежащи на престъпване, без това да повлече след себе си разрушителни последствия? В този смисъл, дали е точно да се каже, че човекът се намира "между" тях и своите "пориви", а не, че те са неделима част също и от него?
         От друга страна, може ли любовната страст - това всеобхващащо и всепомитащо чувство – така, както е представена в разказа - да бъде наречена с доста приглушено и мъглявото „личен порив”? Мисля, че не - преди всичко, защото „личен порив”, така, както го чувствам, е най-вече словосъчетание с положителен подтекст, и на второ място, защото то според мен не отразява адекватно силата и, често, разрушителността на любовната страст, а предпоставя нейното идеализиране. Считам, че много по-удачно и нравствено отчетливо би било, според мен неудачното „личен порив” да бъде заменено със „(любовна) страст”, каквато си е наистина в произведението на Йовков.
         Според мен, чрез неточното и неясно обозначаване на нравствените понятия, чрез полюсното разграничаване между обществени и личностни ценности и най-сетне, чрез тяхното загатнато противопоставяне още в заглавието на темата, авторите, непреднамерено може би, задават погрешен ъгъл на виждане и схематично тълкуване на йовковото произведение.
         Тук не може да остане скрита типичното и за националния ни манталитет, и за нашата литература черно-бяло виждане на действителността, на схващането на живота като манихейска борба между две равнозначни начала, което разяжда духа ни от поп Богомила, та досега. Също така, ярко прозира скъпия на душата на повечето българи нихилизъм, т.е. приемането на всеки ред и закон като враждебен по определение.
         Дори самият Йовков, според мен, дава известно основание за такава полюсност и идеализация. Представяйки ни един уж неразрешим нравствен възел, злощастно разсечен чрез убийството на едно човешко същество, авторът довежда нещата до краен драматизъм: страстта-любов между две, предполага се „родени едно за друго” човешки същества е поставена в противостояние с общество, по дефиниция неразбиращото и враждебно към всичко, излизащо от рамките на общоприетата нравственост.
         Тази крайност е донякъде смегчена и от добре пресъздадената наша, на българите, склонност към сантименталност – с появяването на красивата Албена и нейното искрено разкаяние, множеството се затрогва: у него в миг изчезва враждебността, за да бъде заменена от съчувствие, което пък прераства в състрадание в момента на раздялата на Албена с двугодишната й рожба. Това временно отстъпление от осъдителния дух обаче се оказва единствено предпоставка тя да бъде нападната с още по-голямо озлобление, когато става ясно, че се е залюбила с женен мъж, и че вследствие на това е разорено неговото семейство. Търсят вината единствено у нея, "съблазнителката"; никой и не помисля дори за решителната отговорност, която носи Нягул за това, тъй като е трудно да си представим, че именно у Албена е могла да се зароди мисълта за убийство - по скоро тя е действала, повлечена от пълната власт, която е упражнявал върху нея човекът, на когото се е отдала.
         …Нека се обърнем сега към нравствената област, където, за разлика от заиграването с понятията и многозначността, която привнасят думите, историческите и обществени клишета, винаги съществува ясно и правдиво разграничение между добро и зло, без те да се влияят от прекия контекст или от хората – дали са красиви или не, дали чувствата им са дълбоки и постоянни или не, как тълкуват нещата и какви са техните настроения в момента. Едновременно с това, в областта на незменимата и неповлияна нравственост тези добри по само себе си стойности не са "убийствени" и унищожаващи човека със своята непостижимост, тъй като придобиват сила единствено чрез милосърдието, т.е. те са "за човека", а не "човекът е за тях", като най-висшата от тях е Любовта, Милосърдието - Любов, схваната, разбира се, не като любовна страст между две човешки същества, която често довежда до разстройство на нравствения порядък, а Божията любов, пронизваща цялата вселена и изразяваща се в любовта между хората – между всички хора. Любовта, чието първостепенно проявление е милосърдието и саможертвата.
         Също така следва да отбележим, че освен такова ясно разграничаване между добро и зло в нравствения порядък на нещата съществува решително преимущество на доброто над злото, тъй че равнозначното противопоставяне между две полюсни нравствени категории е невъзможно.
         За да оценим правилно нравствения пейзаж в разказа „Албена”, а оттам - точността и адекватността на зададената тема - както спрямо самия разказ, така и спрямо нравствения ред - следва да добавим също, че нравствените понятия, макар да не са "продукт" на човека, не могат да съществуват абстрактно, а се отнасят до човека като единственото нравствено същество на земята. Както доброто, така и злото са заложени в неговите дълбини и извират от сърцето му... а също и че, макар човекът да надарен с разум и воля, той е тъй нравствено слаб и тъй податлив на всякакви „пориви”, че не може да бъде съден за своите постъпки, т.е. да му се придава изключителната заслуга за съобразявянето с тези начала, така и да бъде съден за неспазването им.
         В разглеждания случай, независимо от несъмнените силни чувства между Нягул и Албена би следвало да е очевидно, че нищо не може да оправдае убийството, към което прибягват двамата злощастни „влюбени”. Любовната страст ги подтиква към проливане кръвта на невинно човешко същество и това убийство не само обезсмисля чувствата им, но дори нещо повече – разкрива ги като зло. Това неотменно повдига въпроса - какво всъщност е любовта и докъде се простират нейните прерогативи? До къде може да се говори за любов, и от къде става дума просто за душевно заболяване или взаимно обсебване с неминуем трагичен изход...
         Надявам се в светлината на тези последните разсъждения да изпъкне още по-ясно неудачността една страст, водеща към убийство да бъде обозначена в зададената тема просто като „личен порив”, а обществените ценности да бъдат отделяни от личностните и да бъдат намеквани като отрицателни по определение.
         Също така – нека да не забравяме, че тази страст разрушава два брака – единият неравен, следователно, предполага се, неестествен, и друг един, за който можем само да предполагаме, че е бил „като всички други”, преди Нягул да съзре хубавата Албена. Тук следва да се запитаме, дали обвързването на двама души, дори наглед неестествено, не носи съдбовност и дълг към ненарушимост, та било и в определени граници. И доколко от брака може да се очаква да е "естествен"... и, най-сетне, дали влюбването на единия от съпрузите дава достатъчно основание за нарушаване на брачния обет? Колко бракове са се разпадали от порива на любовта или по-скоро на това, което наричаме любов! На колко жени, след като са пожертвали младостта си и са се доверили на един човек, от когото имат и деца, един ден като гръм от ясно небе им е идвало признанието на техния мъж, че "обичал" друга! И колко напуснати мъже е трябвало да продължат живота си наново, отглеждайки, колкото и да е насилено това, сами децата, или загубвайки ги, тъй като жената си е тръгнала с друг! Колко деца живеят полузарязани вследствие на тази "любов"!... „Брачната панорама” в наше време, където близо половината бракове се разтрогват още през първите пет години, а голяма част от останалите са само бракоподобни, или направо – съжителства, гарнирани с изневери - предоставя широки възможности да съзерцаваме упадъка на истинските, верни и дълговечни отношения между мъжа и жената.
         В светлината на горното се оказва, че погледнато откъм неподправената нравственост, защитата на брака в патриархалното общество е положителната ценност, докато любовната страст в разказа на Йовков, погрешно според мен, наречена "личен порив" е всъщност отрицателното, разрушителното начало - точно обратното на предзададената посока на мислене в темата на матурата. Друг е въпросът за неправилното, злобно отношение на общността към съгрешилата и разкаяла се Албена въз основа на по начало правилна нравствена ценност - съблюдаване на нерушимостта на брака и съпружеската вярност; и, от друга страна, за нравственото оправдаване, което получава Албена вследствие разкаянието за убийството и разрухата, до което я довежда уж доброто, но нравствено лошо чувство - независимо от отношението на своите съселяни.
         Човек вечно търси любовта – голямата, вечната и неугасимата. Но, мисля си, единственото условие за да бъде такава любов истинска е тя да не разкъсва чужди сърца. А когато по каквато и да било причина любовта, или това, което хората са наричали "любов" отмре - тогава или да се приеме саможертва, или промяната в отношенията между хората да стане милосърдно, в дух на взаимна прошка. В противен случай, колкото и красива и възвишена да изглежда, и колкото и неустоима да е – такава "любов" носи дамгата на престъплението.
         Ето защо, в разказа бракът не може да бъде наречен с мъглявото „обществена ценност”, както са го назовали авторите на темата за матурата. Това определение го представя единствено като обществено учреждение, и под него прозира мисълта, че потисническото общество със своите закостенели представи - за брака и за каквото и да било друго - е по дефиниция враждебно към всяко чисто, човешко чувство, т.е. към всеки „личен порив” на индивида. И че бракът изключва саможертвата – саможертвата дори на собствените си любовни чувства към някого, който не е твоят съпруг или съпруга. Ежедневно милиони брачни двойки се изправят пред този тежък избор - дори смея да твърдя, че тези, които не се оказват пред него някъде по брачния си път са по-малкото.
         Всяка простъпка, включително горната, е разбираема от човешка гледна точка, тъй като всички сме слаби и всички грешим. В случая на зададената в матурата тема - а и изобщо - е недопустимо да се създава впечатлението, че силните и дълбоки „личностни пориви” оправдават стореното зло, и, както казахме вече, обществената нравственост да бъде изкуствено противопоставяна на личната, тъй като за да бъде пълноценен, човекът е едновременно и самостойно, и обществено същество; а предаваната от векове нравствена традиция, съчетана с написания в сърцето на всеки човек нравствен закон са единствената предпоставка за съхраняването и опазването на нравствените ценности. И че поради своята нравствена немощ, както обществото като някаква тайнствена, съставена от човешки индивиди „личност”, така и отделният човек много лесно могат да се отклонят от висшия нравствен Закон.
         Според мен, много удачно и възпитателно за зрелостниците би било темата да беше зададена не от неадекватния, както аргументирам, ъгъл на "личния порив" на Албена и Нягул, а като стореното зло бъде наречено с истинското му име и бъде разкрито, че от това несъмнено зло спасява единствено искреното разкаяние на Албена - с разбиране или без разбиране от страна на общността. От друга страна, темата е следвало да пресъздава виждане спрямо обществените порядки не като закостенели и човекоразрушителни по определение. За съжаление, за кой ли път вече наблюдаваме - и в случая, и в безброй трактовки и разработки - като изходна точка за тълкувание вулгарната и изтъркана до невъзможност теза за противоборството между лично и обществено начало.
         Нека повторим, че в никакъв случай не бива да се прави паралел между човека и неговите действия, защото хората, а особено когато бъдат връхлетени от смерча на страстта, не могат да бъдат считани за отговорни за чувствата и постъпките си. От друга страна обаче, не бива техните чувства и постъпки да бъдат издигани в идол, единствено защото е човещина да ги допуснеш – чисто и просто, защото много от тях са нравствено неправилни.
         Същото се отнася и за другата „личност” – обществената, т.е. другата съставляваща част от личността на това, което е човекът. Една маса от хора върши зло не само като механична съвокупност от злите наклонности на съставляващите я хора, а защото злото по някакъв тайнствен начин е взаимосподелено между всички хора на земята. Никой човек не може да се разграничи от злото в света и да го осъжда, без да допусне някакво тайнствено съучастие с него – та дори чрез злото, което той самият е извършил или върши - съзнателно или без да си дава сметка.
         В заключение считам, че в разказа на Йовков не може да се говори за противопоставяне „между ценностите на общността" и "личния порив”, а за нарушаването, поради човешката слабост и слепота, на изконни общочовешки начала под напора на страстта, което довежда до извършване на престъпление – не спрямо общността, а спрямо Божия закон. И че осъждането на човека, а не на постъпката по само себе си представлява още по-тежко нарушение. Че всяко нарушение на човека е престъпване, престъпление, но че човекът е достоен за състрадание, тъй като е неизменно слаб и податлив на злото. И най-сетне следва да се подчертае, че никой няма право да осъжда другия за стореното от него, тъй като това единствено разкрива слепотата за неговите собствени престъпления.
         Ето това е, според мен, правилният, задълбоченият и най-сетне, нравствено съзидателният ъгъл, от който би следвало да се зададе темата на матурата по български език. Излиза, че тези, които задават мерилото за зрелост на идните поколения самите те не са издържали много успешно, пак по мое мнение, изпита си по зряло, богато и нравствено адекватно виждане на действителността.
         Докато ние, уж узрялото поколение, не се научим да говорим ясно и умно, наричайки нещата със собствените им имена, правилно поставяйки нравствените въпроси и акценти, и предавайки на младото поколение правилната нравствена подредба, то, боя се, ще продължаваме да го заразяваме със същата мисловна и душевна бъркотия, несъответност и схематичност, като или поставяме човешкото над Божието, или свеждайки Божието само до човешко.
         Считам, че пред нас, особено сред т.нар. „хора на умствения труд” (интелектуалците) остро стои въпросът най-сетне да узреем и прогледнем в действителността такава, каквато е – подчинена на милостивия Божи закон. Когато най-сетне бъде възприет и осъзнат, този Закон отваря очите, и в неговата светлина уж сложните неща стават прости, неразрешимите – разрешими, преувеличените поставя на правилното им място, а ненужните – тях просто отхвърля.
         ... Дано успеем да го сторим - така ще се отървем от тесногръдие, от незряла наклонност към крайности и от неадекватност, а младите ще попият от нас живителна традиция, която да предадат нататък.

 

 

         София, 20.05.2017 г.

 

 

 

Електронна публикация на 21. май 2017 г.
г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]