Константин Димитров

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | нова българска проза | страницата на автора

 

ЕЗИКОВИ ТРЕВОГИ

 

Константин Димитров

 

         Здравейте,

 

         Като писател и преводач от няколко езика, позволете да споделя безпокойството си от безпрепятствено нахлуване и усвояване на нови чуждици в българския език. Това мое наблюдение се подчертава от обстоятелството, че дългото време от моя живот зад граница ме кара с още по-голяма отчетливост да усещам разликата между състоянието на езика отпреди двадесет и пет години и сега.
         Примерите са много, и то не само от областта на компютрите.
         Например, веднага ми хрумва:

 

 

      „визия“ , вместо „външен вид“, „становище“, „мироглед“, „възглед”, „представа”, „изглед”, „поглед”, „виждане“

       

      „коректен“, вместо „правилен“ (имам усещането, че преди „коректен” се използваше главно като „етичен“, „възпитан“).

       

      „инициирам“, вместо „предприемам”, „подемам“

       

      „неглижирам“, вместо „пренебрегвам”, „занемарявам“

       

      „комуникирам“, вместо „общувам”, „говоря”, „събеседвам”, „съобщавам“
      (оттам „комуникативен“, вместо „общителен”)

       

      „ситуирам“, вместо „разполагам”, „уточнявам местоположението“

       

      „инвазия“, вместо „нашествие”

       

      „трафик“, вместо „движение”, „превоз“

       

      „индикирам“, вместо „посочвам”, „указвам“

       

      „лимитирам“, вместо „ограничавам“

       

      „верифицирам“, вместо „уверявам се“, „потвърждавам“, „проверявам“

       

      „валидирам“, вместо „одобрявам“

       

      „дистрибуирам“, вместо „разпределям“, „разполагам“, „разнасям“, „разпространявам“

       

      „релация“, вместо „отношение“

       

      „корелация“, вместо „съотношение“

       

      „микс“, вместо „смес“

       

      „транзакция“, вместо „(банков) превод“

       

      „листа“, вместо „списък“

       

      „стартирам“, вместо „започвам“ (като че ли преди чуждицата се употребяваше главно за спортни състезания)

       

      „финализирам“, вместо „завършвам“, „приключвам“

       

      „перфектен“, вместо „чудесен“, „най-добър“, „прекрасен“, „съвършен“

       

      „креативен“, вместо „творчески”, „съзидателен” (дори тук-таме се чува вече и „креатор“, вместо „творец“)

       

      „иновация“, вместо „нововъведение“ (оттук „иновативен“ – изобретателен, находчив)

       

      „позиция“, вместо „работно място“

       

      „си ви“, вместо възприетата вече „трудова автобиография“

       

      „фреш“, вместо „пресен (прясно изстискан) сок“

       

      „бенд“, вместо „състав” (музикален)

       

      „маргиниран“, вместо „отхвърлен“, „социално слаб“

       

      „емисия“, вместо „предаване“, „излъчване”

       

      „медикаменти“ вече почти е изместило „лекарства“

       

      „конфесия“, вместо „вероизповедание“
      разширява се употребата на думата „интервенция“ за сметка на „вмешателство“, „намеса“

       

      „експозиция“ в значителна степен е изместила българската „изложба“

       

      „пилигрим“, вместо „поклонник“

       

      „асистенция“, вместо „подаване“ (във футбола)

       

               …повсеместното изместване в официалната лексика на думи като „обществен“ и подменянето им с „масов“, „социален“ или „публичен“.

       

               …разширява се употребата на „модерен“, която дума преди се използваше главно в областта на модата, а в останалите случаи се използваше българската „съвременен” (напр. съвременно изкуство, съвременна епоха, а не модерно изкуство и модерна епоха)

       

                „ситуация“, вместо „положение“ (напр. „Министерство на извънредните ситуации”. Както е тръгнало, скоро ще стане „Министерство на ургентните ситуации”).

       

      и т.н. и т.н.

       

 

         Също така, силно съм обезпокоен от преизобилието на чуждици в учебниците по български език и литература на нашите деца – в частта за занимания по текстовете. Имам дъщеря в седми клас и често работата с учебника се оказва направо невъзможна, тъй като имам чувството, че това не е родният ми език, а някакъв eзиков сурогат.
         Напълно съзнавам, че всеки език се развива стихийно и не може да бъде управляван, но от друга страна съм убеден, че настоящето положение на нещата е повече от явен знак за необходимостта от опазването му у милеещите за езика си българи. Да се говори и пише с ненужни чуждици според мен не е признак на висока култура; по-скоро на обратното.
         Нека, ако е необходимо, да бъде създадено някакво своего рода неофициално тяло, чиято задача да бъде да следи за тези явления и да търси средства за противодействие; така че ако не друго, то поне безразборното (а значи - безобразно) навлизане на нови чуждици за сметка на напълно равнозначните им български думи да бъде отбелязвано и поставяно под въпрос. Представям си, ако срещна сродно мислещи души, изработването на един вид (законово незадължителен, естествено) кодекс за употребата на езика, който да послужи като отправна точка при изготвянето не само на литературни, журналистически и хуманитарни текстове, но също и да предизвика размисъл у специалистите в отделните области на науката. Като малък пример за последното е подмяната на българската дума „двуокис“ с „диоксид“, както я виждам в учебниците по химия днес.
         Горният кодекс, ако бъде подкрепен от достатъчно хора (особено от онези, които поради мястото си в обществото имат влияние върху употребата на езика и насоките в неговото развитие), би имал неоспорим авторитет и би послужил като естествено мерило, спрямо което злоупотребата с езика би проличала съвсем ясно и, ако не друго, то поне би била затруднена.
         Също така, представям си изготвянето на своего рода архив на новите чуждици и равнозначните им български думи. Това може съвсем просто да стане в интернет.
         Тук не става дума за някакво езиково чистофайство, а за тревога от едно крайно порочно по мое мнение явление, а също и за желание да бъдат опазени изконните славянско благозвучие и красота на българския език.
         Смятам, че не можем да останем неми свидетели на огрубяването и разложението на родния си език. След едно, най-много две поколения днешните все още не съвсем закрепени чуждици вече ще са правило, а ще са се появили много други, които ще се намират в същия процес на „изяждане” на нови участъци от езика; и то със сигурност ще стане, ако сегашното поколение нехае за задължението си да го предаде на идещите след него във възможно най-чистия му и благозвучен вид. Това с особена сила важи за езика на народност като българската, говорен от най-много седем-осем милиона души и намиращ се под постоянния натиск на по-разпространените световни езици – чрез средствата за масово осведомяване, чрез интернет, по-свободното пътуване, заселване и общуване из света в наши дни.
         Същността на езика е духовна. Всеизвестно е, че той не е само средство за разбираемо общуване и за отразяване на действителността, а е начинът, по който се осъществяваме, начин да бъдем. Налице е съкровена връзка между майчиния език и неговия носител, и когато изконните думи, дълбоко впечатани в личностното и общественото съзнание биват подменяни, закономерното последствие от това е обедняване и обезчовечаване на личността, а оттам - и на обществото. Например, нека всеки поне малко езиково чувствителен човек сравни усещането от думите „факт“ и почти изместената от нея славянска – „обстоятелство“; „принцип“ и почти неизползваната вече „начало“; „интервю“ и отстъпилата „събеседване”, „катастрофа” и изместената от нея „крушение”, „аргумент“ и почти залязлата „довод“; „магия“ и „вълшебство“; „колизия“ и „сблъсък“; „копие“ и „препис“, „хуманен“ и „човечен“, „мистериозен“ и „тайнствен”, „секрет“ и „тайна“… Списъкът на забравени, отхвърлени, умъртвени или полумъртви думи в българския език е голям и нараства с ужасяваща скорост.
         Човек и общество, които безотговорно допускат вмешателство в родния си език с по-голяма лекота губят самоличността си и стават податливи на външна обработка, тъй като доброволно са отворили вратата към най-съкровените дълбини на душата си. Това е неоспорима истина.
         Може би на мнозина ще се стори умозрително, но аз намирам пряка връзка между състоянието на езика и това на личностната и обществената душа в България. Двете взаимно си влияят, взаимно се замърсяват, взаимно се тровят. В този смисъл, би могло дори да се каже, че грижата за чист и благозвучен език е грижа за нравствено съзнание и оттам – за по-порядъчно общество.
         Моля за извинение, ако на някои от читателите съм прозвучал утопично, но това е тревога, която ме измъчва от доста време насам и затова реших да я споделя.

 

 

         С уважение,

 

         Константин Димитров

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. април 2012 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]