Константин Димитров

публицистика

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЗА ТОВА ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИШ

 

Константин Димитров

 

 

          Тъй като неспирно съм свидетел и слушател на възторжени статии и репортажи за наши средношколци, постъпили в престижни университети в чужбина, реших да се изкажа по този въпрос като човек, прекарал 21 години от живота си зад граница.
          Считам също така за свой дълг да споделя мислите си, след като само преди няколко дена отпразнувахме Деня на достойнството на България, както наричам 3-ти март - дата, достатъчно изобилно полята с кръв, че да бъде сведена само до някак си сухото понятие "национален празник". Често тези, които са загубили живота си, за да имаме днес образование, поне отчасти, от калибъра, който прави възможно наши ученици да бъдат привличани (и то понякога с маркетингова настойчивост), в чуждестранните университети, са били "прости" и "неуки", "опърпани" въстаници-нехранимайковци, опълченци и войници от руската армия. Но те са имали едно - любов към своята Родина. И това им е било предостатъчно, за да чувстват напълно осмислен своя, често съвсем кратичък, живот.
          Тези мисли са предизвикани и от неотдавнашната новина, че синът на мой добър приятел, възпитаник (синът) на Софийската математическа гимназия "просто размаза", съгласно вулгарния израз, всички съперници от четирите краища на света, на приемния изпит в Оксфорд, заставайки на първо място, и то с голяма разлика, след което му бе постелена дълга червена пътека към главния вход на тази цитадела на образованието, с почетен шпалир от двете страни - пак образно казано, но не съвсем. И това бе постигнато в момент, когато момчето страдаше от тежка счупване на челюстта с непрестанни болки. Това, господа, е България, и на това сме способни. И неведнъж сме го доказвали.
          Понастоящем българският талант и дух, заложен в младото ни поколение като есенция на народността, е единственото най-ценно, което остава на нашето общество. И ако приемаме, че образованието в чужбина не е нищо друго, освен трамплин за последващо оставане и „развиване” там - което в действителност означава и преливане на висок човешки потенциал, и експлоатиране на всякакви професионални и научни достижения, и заплащане на данъците на място, от което България няма да види нищо - та ако приемем това за житейски успех, тогава трябва да признаем, че сме приели деградацията на нашата народност за норма и необратим процес, и че е започнало масово и дори радостно "спасяване" на запад или по на запад. С две думи - тези, които остават или са наивни, или не са достатъчно талантливи, или, най-сетне, са прекалено бедни, за да могат да се "спасят" "в по-добро общество" - хора с не напълно удал се или направо, претърпял крушение живот.
          За мен лично такова мислене означава липса на личностна духовна ориентация, величаене на прагматизма и абдикиране на родители, възпитатели и общественици от своя дълг. Защото, мисля ще се съгласите, понятието "българи" и държавата "България" не може да бъдат сведени до изпразнен от съдържание мит, до някакво аморфно образование, което може да бъде моделирано от поредното политическо или модно веяние, или пък просто до доставчик на първокачествена "човешка стока" зад граница. Да се приеме такова световиждане е равнозначно на признанието на безсмислието като закон - и в обществен, и в личностен план. Прилича ми на живот, изпълнен с примирено очакване на смъртта - вид полунаркотично състояние, при което всеки може да бъде ограбен и изнасилен уж с негово съгласие или направо, без да му се иска такова.
          В общественото ни съзнание, именно поради духовния вакуум, отдавна се е загнездила примитивната представа за България като някакъв потъващ "Титаник", към който акостират луксозни яхти с престижни имена; така че единствената алтернатива е предаването, и то с радост, на децата в тези яхти, "за да бъдат спасени", преди всичко от жалка смърт, наречена "липса на реализация". Без да се отчита обаче, че не друго, не ледени скали или нещо подобно, а именно този самоубийствен акт отваря пробойните в корпуса на кораба. Защото иначе нямаше да ги има, както не ги е имало десетилетия след Освобождението - въпреки тежките ни исторически сътресения.
          Имало е времена, и то "в нашто недавно", когато за най-велика "реализация" се е считало да послужиш на Родината, като единствената заплата за това са били побоища, изнасилвания, осакатявания, бедност, безизвестност, изгнание или смърт. И това се е считало за най-голяма награда. В наше време, век и половина след славното племе, за което говоря, доколкото виждам да се „реализираш” - това е да постигнеш успех в своята професия, и то в едно "уредено" общество, с всички произтичащи от това благини, като смяташ своя успех за законен плод единствено на собствените усилия и тези, на своето семейство, нехаейки за дълбоките извори на своя дух и за стотиците други, именни и безименни хора - от самопожертвалите се за България до учители, лекари, съседи, чистачи и т.н.,  способствали за твоето оформяне и издигане.
          С това не поставям под съмнение меродавността на получаване на по-добро образование в чужбина, а кой жъне всички плодове от него. И каква е цената - и за нас като общество-"донор" и общество, вложило с неимоверни лишения в своето младо поколение, и за семействата, които понасят негативите на родовата разпокъсаност и затриване, и на-сетне, за самите "спасили се", поради откъсването си от един от най-силните източници на екзистенциална сила - рода.
          Да бъде винен Западът в нещо, което му се предлага на тепсия е смешно. Освен това, всичко е въпрос на личен избор, а това, че един народ не съхранява своите традиции и със завидно упорство търси отъждествяване и чувство за „битие” другаде или в други форми, освен в сложилите се от Промисъла в неговата личностна история, в никакъв случай не е проблем на Запада. Не е негов и проблемът, че духът на родолюбието все по-малко обитава на място, което доскоро беше неговата Святая Светих – българското училище, и че много днешните „жреци” в него не биха могли да вържат и връзките на обущата на даскала Ботя – нищо, че сигурно владеят науките по-добре от него. И наистина – има голяма разлика между това да си учител, будител, просветител и това, да си само преподавател – т.е. пре-подаващ науката от една глава в друга. Нима да се учудваме тогава, че отиването в чужбина се приема като спасение, като голяма сполука?
          Безспорно е, че в този глобален свят се налагат известни, и то немалки, корекции в грубо-провинциалната представа за народност и държава, но те не бива да стигат дотам, че да обръщат понятията - тоест, да стигнат до издигане в култ на отсъствието на ясна народна самоличност в името на някакво размито универсално съзнание, в което понятия като "Родина" (на много места все още се пише с главна буква) и "род" звучат глуповато и остаряло.
          Българите като малък народ с травматична нова история и (поради това) склонност към крайности и историческа наивност, са особено застрашени от такова едно подменяне на понятията.
          В своята гордост, че, например, едно обикновено момиче от, както го наричаше Блага Димитрова "задния двор на Европа" е било поканено от, тъй да се каже, бляскавия "британски принц" на име Харвард Юнивърсити да не забравяме, че в случая не се знае кой е по-облагодетелстван – дали българското момиче или Харвард като институция. Защото Харвард не би бил Харвард без студенти като нея, а Англия и другите западни страни - без неспирния млад интелектуален поток, стичащ се в тях от целия свят. И такива днешни студенти, а утрешни резиденти и граждани, са в основата на благоденствието на Запада, част от което са и богатите университети. Тези млади студенти и бъдещи високопрофесионални западни работници имат и голям дан и за помощите, които ние, останалите без тях, получаваме, за да се развиваме - нещо обаче невъзможно без способен, независим и жертвоготовен елит. А такъв елит не може да бъде сформиран именно поради отсъствието на съзнанието за обществен дълг, поради духовната бедност, клиетелизма и непрекъснатото, по извратен начин превърнало се в признак за престиж, изселничество.
          Нямам нищо против нашите деца да жънат успехи като българи, но не виждам никакъв повод за радост един ден те да ги жънат като бивши българи, а техните потомци, носещи същите тези изстрадани през вековете гени и способности - да ги постигат като чужденци с фамилни имена, завършващи на "- оff" и често, в състезание и дори, в противостояние с България, тяхната (пра)родина.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. март 2015 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]