Константин Димитров

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЗА ОСЪЖДАНЕТО

 

Константин Димитров

 

„Обичайте враговете си...“

(Лук. 6:35)

 

„Когато сочиш някого с пръст, три пръста сочат към теб.“

Африканска поговорка

 

„Нима някой се ядосва на едно дете, което поради възрастта си не познава още различията между нещата? По-сериозно и по-справедливо основание да го извиниш е не това, че е дете, а това, че е човек.“

Луций Аней Сенека

 

 

          ...Мислим си, че отсъждаме, а всъщност - осъждаме.
         Когато човек съди, някак си естествено смята, че прави това, подбуждан от „чувство за справедливост” или най-малкото, че е „обективен”. Истината обаче е, че най-често това е благовидният параван, зад който се крият гордост, пристрастност, безчувствие, немилосърдие и тщеславие. И горното с особена сила важи днес, в нашето безбожно време – време без ясни духовни ориентири, в което отстъпилият от Бога човек съвсем естествено счита личните си подтици и представи за висшето мерило за нещата.
         Най-простата логика сочи, че за да отсъжда наистина справедливо и обективно, човек би трябвало да е самата справедливост и обективност; с други думи – да е съвършен; а е очевидно, че това не е така. Ето защо, за да може да види с яснота действителността и другите хора, човек преди всичко би трябвало да се смири, да се приучи да ги приема такива, каквито са, а усилията си да съсредоточи не върху тяхното изобличаване (според както го подтиква неговото несъвършено естество), а върху това, на първо място да открие кой е този, който се е захванал да съди. Казано иначе, за да преодолее едностранчивостта и пристрастността, произтичащи от несъвършената му природа, човек преди всичко трябва да познае истината за своята податливост на злото, своята склонност към себеиздигане и себичност, а оттам - да се опита да отхвърли грубите представи за правота и безпристрастност, натрапени му от неговото крайно ограничено „аз”. Защото, след като постигне освобождение от давлението на „аз”-а, за него ще бъде по-лесно не само да престане да съди (тъй като ще осъзнава, че той самият заслужава осъждане, и то в не по-малка степен), но и да заобича всички хора, включително своите врагове... Ако човек се съсредоточи върху тези две неща, тоест да смири себе си и в резултат на това – да заобича тези, които далеч не го обичат, у него изчезва желанието да се възмущава от някое житейско положение или да съди околните. Така че ние сме изправени пред избор - или да се обърнем към покаяние и смирение – тоест към това, което ни изгражда, оздравява и просветлява, или да пилеем силите си в справедливо наглед осъждане, отхвърляне и дори – в омраза.
         Това, разбира се, не освобождава от отговорността, която всеки има да живее в истина и да се бори за нея. Но ако човек, по Божия милост, достигне до великото прозрение да обича всекиго без изключение, това ще бъде истината именно такава, каквато е в Бога – тоест Единствената, Пълната истина. Ако човек отсъжда за когото и за каквото и да било преди да е заживял изцяло свързан с Бога и да се е отдал докрай на Неговите съдби, той се излага на риск да осъди най-вече себе си самия. Защото - въпреки че може да звучи противоречиво - колкото по-Богоотдаден е човекът, толкова с по-голяма сила започва да чувства своето несъвършенство и податливост на злото. И това го смирява - той се изпълва с Христовото милосърдие и благоразположение, и един от първите плодове на този духовен обрат е, че престава да съди другите. „Аз не дойдох да съдя света, а да спася света” (Йоан 12:47), казва Иисус Христос. Когато понесе зло, обърнатият в Христос човек вече не отвръща със същото, а със съкрушение и любов отправя към Бога същите думи, които Спасителят извиква от Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лук. 23:34).
         Естествено, трябва да се направи ясно разграничение между човека от една страна, и неговите думи и дела, от друга. Последните наистина могат да бъдат осъдителни и да заслужават най-строго порицание. Грехът си е грях – той не може да бъде представян като добродетел. Понякога се налага дори да се прибегне до крайни мерки така, че извършилите такива действия да бъдат възпряни, за да не навреждат на обществения организъм. И това е справедливо. Проблемът е обаче, че ние не се ограничаваме до това, да отхвърлим простъпката или раняващата дума, а отхвърляме и самия човек, стоварвайки върху него цялата отговорност. Не си даваме сметка, че никой, дори самият извършител, не може да прозре всички тайнствени подтици и обстоятелства, довели до произнасянето на лошата дума или извършването на простъпката (или дори – престъплението), а оттам - че не ни е съдено да узнаем доколко всеки носи отговорност за това, което прави и говори. Защото, в зависимост от необозримо сложните житейски и личностни обстоятелства, една и съща постъпка би била осъдителна у едного и простима у другиго. Или пък, при един и същи човек - по-осъдителна в един момент от живота му, отколкото в друг. Това, в което у никого няма съмнение обаче е, че когато сгрешим, бихме искали другите да бъдат снизходителни към нас - без да се замисляме, че и те съответно се надяват на същото. Всеки иска да бъде разбиран и прощаван (освен, разбира се, ако гордостта не го е заслепила дотам, че да се смята за безгрешен или да си самопрощава), но за съжаление, малцина са склонните към разбиране и снизхождение. А такова е особено необходимо днес, когато ясното нравствено мерило, предадено ни от християнската вяра, е вече отхвърлено като авторитарно или съжителства с най-пъстра смесица от всевъзможни размиващи го учения, философии и идеологии; когато, поради разрушаването на народностно-семейната традиция от не толкова далечното ни минало, християнските стойности вече не биват действено претворявани в живота. Царстващият днес безбожен, безреден дух с голяма сила подтиква хората към грях и неща, които само преди сто години биха предизвикали обществено възмущение, днес се смятат за източник на гордост. Може без преувеличение да се каже, че поради размиването на границата между добро и зло днешният човек е болен: съвестта му в голяма степен е приспана, а духовният му взор – замъглен. Ето защо днес е особено остра нуждата от разбиране, снизхождение и милосърдие към всекиго.
         За огромно съжаление, осъждането е дълбоко вкоренен порок в българското общество. Покрай причините, свързани с духа на времената, в частност това се дължи и на насаждания от поколения груб, дуалистичен и безбожен модел на възпитание и образование. Навикът на българина да съди става понятен и дори – извиняем, ако човек хвърли поглед върху трагичните обрати, с малки изключения съпътствали нашия народ по протежение на цялата му история, което често го е принуждавало да прибягва до крайни средства – бунт, недоволство, обвинение, унищожение, разрушение, отмъщение и т.н. Въстанията, повратите и войните в най-новата ни история – както вътрешни, така и външни - са явен пример за това. През вековете на съществуването ни като народ, ние постоянно сме били принуждавани да защитаваме своята самоличност от „другия” – от татарина и византиеца, от турчина и черкезина, от фанариота и политическия враг... А от „друг” до „лош” има само една крачка... Борбата за самоотстояване и болката от униженията не са позволявали да видим в другия нищо повече от коварен враг, достоен единствено за унищожение; и този тлеещ в общественото подсъзнание рефлекс продължава да действа и в наши дни. Омагьосаният кръг, в който е попаднал българския дух се предава от поколение на поколение – неусетно, чрез ежедневния бит, и чрез груби исторически митове, лишени от всякаква представа за човека като духовно същество; представящи историята не като място за изява на безкрайно ценното Божие създание Човек в цялата му Богоподобност и противоречивост, а като бойно поле, на което се води неспирна война между някакви олицетворения на „доброто” и „злото”. И за това деформирано мислене „заслуга” има немалка част от нашата интелигенция, която, поради набраната историческа инерция и едросмляните европейски идеологеми, продължава безсъзнателно да повтаря, че да си свободен – това значи да се бунтуваш, и че да унищожиш врага си (класов, народен, международен, верски, идеологически, политически, служебен, семеен, съседски, и т.н.) – това е признак на отстоявано право и вярност към висок идеал... Че разрушението на настоящето състояние, както в личен, така и в обществен план, е залог за по-добри бъднини, и че като такова то носи в себе си своето оправдание и освещение. Не е чудно тогава, че осъждането (като преддверие на насилието) тлее в душата на много българи като огън, готов да лумне в пожар по най-малкия повод. Ето, че днес едва ли не всеки счита себе си за упълномощен да се въздигне в трибун, в страховит обвинител на хората, които вършат зло (според както той го разбира) в неговия частен или в обществения живот – това е, общо взето, духът, движещ съзнанието на повечето от нас. Чувствам, че с мен постъпват несправедливо, ощетили са ме – следователно и аз съм в правото си да отвръщам с мера според мера - това е едва ли не „свещеното” начало, битуващо в нашия живот. Малцина са онези, които си дават сметка, че несправедливостта, която понасят (мнима или действителна) има пряка връзка с всички несправедливости, които те самите са извършили и продължават да вършат; или за това, че гордостта ги кара да се чувстват по-ощетени, отколкото това е в действителност; или пък че с прекалена лекота обявяват всяко зло за злонамерено. Но дори и да приемем такова чувство за онеправданост за основателно, злобата, осъждането и често - личното възмездие, което пораждат, неотменимо води до катастрофалното състояние, наложило идването на Пратеника (Месията) в човешката история. Защото, именно поради прилагането, ден след ден и век след век, на наглед справедливото, но безсърдечно правило „зъб за зъб, око за око”, човешкият род, неумеещ да отсъжда според дълбоките причини, а само според последствията, се е бил изправил на ръба на нравствената катастрофа. Натрупването на зли мисли, думи и постъпки, и то много от тях - именно в името на справедливостта, довело накрая до тъй много рани, нещастия и нови несправедливости, че за да избегнем полагащата ни се за това присъда се е наложило Бог да ни изкупи чрез една позорна смърт – и то не на другиго, а на самия Божи син.
         Иисус Христос е пределно ясен що се отнася до това да се отнасяме към другия не според представите си за него, за неговите подбуди и за размера на злото, което ни е сторил: „Не съдете, за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени”; „Обичайте враговете си, добро правете на онези, които ви мразят”; „Извади първом гредата от окото си и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си”; „Ако те ударят по едната страна, обърни и другата” и т.н. Все заповеди (да – именно заповеди, а не полезни препоръки!), които днес ни се струват утопични, безумни или направо унизителни. Отново, за кой ли път, Христос изглежда ненавременен и краен; изпълнението на Неговите заповеди - по силите само на някакви светци-отшелници, а Неговото учение - Словото на самия Бог! – нещо неизпълнимо и откъснато от борбите и тежненията на съвременния свят. Недоверявайки се докрай на обещаното от Бога в Словото, невярвайки, че наистина е възможно то да бъде изпълнено, самите ние го обезсилваме; решаваме, че предписаната в него саможертва е признак на слабост или пък отнемаме от величието му, за да го вместим на свой ред в нашите микроскопични, дребночовешки измерения – например, саможертвата за другите в най-добрия случай подменяме с филантропия, а любовта – с вършене на добро. Доколко е окастрена, оскъдна и слабосилна нашата вяра (ако такава изобщо има) проличава и от това, че ние не изпитваме състрадание към онези, които вършат зло, предвид тежката присъда за техните постъпки, която може би съвсем скоро, най-много след няколко хиляди дена, ги очаква на Христовия съд. И ако още днес можехме да видим страданията им тогава, то най-вероятно мнозина от нас биха се изпълнили със злорадство от „справедливо” наложеното им наказание. В наше време почти на никого не му хрумва, по примера на Христа, да се моли и да се жертва за тези, които пряко или косвено, в по-голяма или по-малка степен са го ощетили. Да, наистина оскъдна е нашата вяра – в нея не намират място Божието състрадание, Божието възмездие или награда според делата – главно нашите лични дела! Предпочели сме опиянението на „справедливия” съдник пред кръста на Разпнатия!
         Ето защо, вместо да се съдим и се възмущаваме, най-добре е да си зададем въпроса дали бихме имали право на това, ако справедливо погледнехме на своите лични грехове. А такива има всеки, и то немалко. Наистина – може би не сме крадци, убийци или търговци на роби, но не можем да твърдим, че няма да бъдем съдени като такива, защото ние самите сме си позволили да съдим! Осъждането разкъсва тъканта на междучовешката любов и води до нейната противоположност – омразата, та било и под прикритието на обективност или борба за справедливост. А „всеки, който мрази брата си е човекоубиец” (Йоан, 3:15). Освен това, съденето е богохулство, тъй като чрез него ние, слабите и склонните към зло и негови извършители се самовъздигаме във висши съдии на Божието творение, когато е ясно, че негов Съдия може да бъде само Бог – единствено напълно Милосърдният и Всевиждащият нещата в тяхната необозрима многосложност.
         Нещастието в този живот, разпространеният нашироко грях би трябвало да ни накарат да се замислим на първо място дали нямаме личен „принос” за това; да допуснем, че може би и ние не сме без вина за лошото състояние, в което се намира светът; и най-сетне - това съзнание да ни подтикне да приемем, в дух на смирение, всичко случващото се като Божия воля или допущение от уважение към свободната воля на човека. Какви са истинските нравствени последици от нашите и чуждите простъпки и престъпления – това знае само Бог. Но едно е ясно – ние нямаме никакво основание да считаме, че между, например, една кървава диктатура някъде по света и диктатурата, която може би сме наложили спрямо нашия съпруг/а или деца, или подчинени, няма никаква връзка; или че няма връзка между ежедневно умиращите от глад в някои части на планетата и нашите преяждания и препивания, та дори наглед невинни и редки; или (може би в по-неочакван план), че душевните рани, които нанасяме на другите и физическото убийство, извършено някъде от някой непознат, за което може и никога да не научим, са две съвсем отделни, несвързани помежду си неща. Осъзнавайки разтърсващата истина за всепричинността за греха и неспособността ни да осъзнаем дълбините на своята грешност, ние получаваме ясен повод да прозрем истината за всеизкуплението, а оттам – да заживеем в търпелива любов към ближния и най-вече – към своите неприятели. „И ако вършите добро на тези, които ви обичат, каква вам заслуга? ”, ни пита Христос „Обичайте враговете си, правете им добро... ” (Лук.6:35).
         Ние имаме чудесна защита от обществените и междучовешките рани в лицето на Църквата, разбирана не като институция, както някои я схващат по инерция, а в истинския й смисъл – като задружна духовна общност на вярващите-християни, като Лоза, Невеста и Тяло Христово. Който води истински задружен (съборен) църковен живот не страда от духовен недоимък, защото душата му се засища с любов и той живее в надежда; а още по-малко – от веществен недоимък, защото, когато хората живеят задружно, веществените потребности са скромни и се задоволяват изключително лесно. Оказва се, че те са многократно по-скромни от тези, които изкуствено са ни натрапили днес, а братското споделяне на благата между християните, според както ни е завещал Христос, води до тяхното пълноценно използване. Духът по чудесен начин преминава от човек на човек, когато християните се събират в Негово име. В това ни уверява самият Иисус „Защото, където има двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях ” (Мат. 18:20).
         Християнинът живее в света, но той не е от света, както казва апостол Павел. Всяко негово съприкосновение със света е пречупено през призмата на любовното упование в Христос, т.е. на вярата в Него. И тъй като говорим за справедливост, християнинът дълбоко в себе си чувства, че нейното самоволно, несмирено търсене, изискване и отвоюване е бунт, неносещ нищо повече от рани, разочарования и духовно замъртвяване. Християнинът е човек изначално свободен – дори когато е гонен и онеправдаван, той „пръска” около себе си свобода, и справедливост, и то без гневни думи; често – дори без никакви думи и без никаква борба. Той не се „бори”, той просто разширява пределите на Царството божие, защото, пак според апостол-Павловите думи, не той, а Христос е този, Който върши това чрез него. Никой светски борец за правда не може да предизвика обрат и покаяние у своя противник; напротив – уж „справедливо” унижавайки го, той го наранява, озлобява и силно настройва за отмъщение. А ако го унищожи физически – събужда желание за мъст и възмездие у неговото обкръжение. Само силата, идеща Свише може да направи възможно чудото - справедливостта да се възцари чрез любовта, без рани и без проливане на кръв, освен на мъченическата. Само тази Сила може да преобрази каменните сърца в съсъди, преливащи от любов към всички и всекиго, без никакво изключение.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. октомври 2012 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]