Ода за гигантските мравояди

Димитър Кенаров

Никога не съм ви виждал, гигантски мравояди,
прахосмукачки на южноамериканските пампаси,
освен в научнопопулярни филми, където
бродите сред небостъргачи от термити, опипвате
земята с език, денонощно, денонощно, все едно
езикът е бастун за слепи. С бавни, боязливи крачки,
часовници без стрелки, вие събирате секундите -
мравки, червени, черни, каквито намерите,
а после, насаме, спокойно ги смилате
със зъбчатите колела на стомаха, час-два,
докато не затиктака отново безвремие.
„Странни животни,“ казва майка ми докато глади
камара от ризи пред телевизора, „Бих си взела
едно такова, за да изчисти килимите вкъщи.“
Странни наистина. Но вечер, свит в леглото,
аз пак си мисля за вас, гигантски мравояди,
червеникаво-черни, космати, безгранични,
Myrmecophaga tridactyla, вие които ядете мравки
с три пръста, което доказва, че имате маниери
и разбирате дори от поезия, но най-вече -
любопитството ви към думите. Надвесени
над земята като над книга, влюбени зубъри,
изучавате страниците и кориците и гънките
и засмуквате буквите, занимание необяснимо
за тапира, напълно безсмислено за ленивеца.