Кева Апостолова

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

ЗДРАВЕЙ, ЩОМ ИСКАШ

 

Кева Апостолова

 

 

 

***

 

 

От вчера нощ е.

 

И аз е нощ.

 

Валят общинските фонтани.

 

И аз фонтан.

 

Гърмежи са.

 

И аз съм са.

 

Алеите лежат.

 

И аз алея.

 

Реват като.

 

И аз като.

 

Метрото под ребрата ми превозва хора.

 

И аз ребро.

 

А ти човек.

 

Здравей, щом искаш.

 

 

(Дадено ми е да запиша: Този свят е дълъг и
хълмист като смях, затова има
автомобили и плъзгане с кънки по небето.)

 

 

***

 

 

Откопавам очи.

 

Не внимавам в това,

 

което в стаята виждам.

 

Внимавам в пчелата,

 

която лази накриво по кошера.

 

Внимавам в хладната сдържаност

 

на слънцето и

 

прииждащите в него мъже.

 

Здравей още.

 

 

(Дадено ми е да виждам: На път за морето
облаците си правят актови снимки.)

 

 

***

 

 

Здравейте, аз съм вашият хоризонт,

 

намушкан от хора с имена на улици.

 

А малко по-надолу

 

вдясно от църквата с активни погребения,

 

деца си играят, режат градинката и

 

пищят щастливо като заклани.

 

Щастливите им от същото родители

 

колят чанти, вадят левове, плащат две бири и

 

си теглят по един цип от коляно до шия.

 

Кирил, Методий, Климент, Гораст, Сава, Наум и

 

Ангеларий

 

също не одобряват вътрешната министърка.

 

 

(Дадено ми е да разширявам:
В тази вода има ли ракови клетки?
Не отговаряй веднага.)

 

 

***

 

 

Здравейте,

 

аз съм Хензел и Гретел на финала, а

 

вие сте Черни връх, Витоша, неделя и

 

удряйте с камъни залеза, за да е

 

хубав за снимане.

 

 

(Дадено ми е да се върна от Америка:
Да можеше САЩ да ми подари пропастите си,
за да си направя на река Искър
американски и канадски Ниагарски водопад.)

 

 

***

 

 

Светът не ми говори.

 

В каверните – вдишани файлове с филми,

 

концерти, погребения,

 

търговски марки, пера на инки,

 

катастрофи на извънземни,

 

международни положения.

 

Здравей,

 

аз съм твоят емфизем.

 

А за да е щастлив този ден,

 

трябва да е Южен парк, София,

 

дивото пате да плува, плува, плува,

 

ти да си Южен парк, Южен парк, Южен парк,

 

докато и двамата се качите на листо на лилия

 

и започнете да се пощите.

 

Светът си легна без да ми проговори.

 

 

(Дадено ми е да нямам чужди езици:
Позволени са ми само български думи и
удари с каишки от изгубени часовници.)

 

 

***

 

 

Здравейте, сто метра с теб.

 

Затварям очи и ви

 

транспортирам до Господ.

 

 

(Дадено ми е да кажа: Със святкащ нашийник е лятото,
подаваме си го над оградите,
етносът на влюбените не ни припознава като свои,
ще изкъпя внимателно лятото, както бавно се къпе мъртвец.)

 

 

***

 

 

Здравей,

 

аз съм твоята необличана сватбена рокля.

 

Виж мъжките ризи на залеза.

 

Избери си една.

 

Без разкопчаната.

 

 

(Дадена ми е да се записвам и отписвам:
Оближи лигите на петела и се върни в епоса си –
там слънцето е кутийка за всичко, купена от индийски магазин.)

 

 

***

 

 

Здравей,

 

аз съм твоята неподходяща за дзен

 

българска фонетика.

 

Как помнят руснаците трите имена на хората, та

 

могат да си говорят на „Лев Николаевич”?

 

Толстой – с двете очи

 

като два нанесени удара.

 

 

(Дадено ми е да знам: Мачкай с крака тревата,
докато изкараш от нея виното. Мълчи пред веселието на насекомите.
Да провъзгласим за светци всички хора,
родени от 5 до 14 октомври 1582 година,
изгонени от времето, заради преминаването на света
от юлианския към григорианския календар.)

 

 

***

 

 

Мъжът – тази умна маймуна на жената и

 

умният й на цветя парфюм и

 

умната й като банкомат чанта и

 

разтегливият поглед на думите й и

 

снежинки на хапчета в джоба й и

 

слънчогледи опрашват челото й и

 

момиченца живеят под роклята й и

 

пясъкът и рибите се съгласили над

 

тях да потече вода и

 

така се образувала реката в ко-

 

ято жената лежи и,

 

здравей, не лежи.

 

 

(Дадено ми е да съм с бретон: Сьомга, с вътрешното си слънце,
което обичам сервирано. Търся ръка, вместо обезболяващо,
но не мога да си сваля ръкавиците.)

 

 

 

 

***

 

 

Онези падащи извънземни ангели и

 

тези русокоси здравейте които летят над

 

онези тъмнокожи придошли истории и

 

тези местни добри поведения плюс

 

дългите детства на древните боговете и

 

ето ти южния склон на Европа.

 

Ти прибери колене, а ти – раздалечи

 

да влезе полезното робство на мъж в теб.

 

 

(Дадено ми е да седя на маса с вас:
Лети пчела с пружинките на своя смисъл, пълзи царица-майка
с придружителите си, но когато тръгна ще взема
целия свят - без мен няма да е свят.)

 

 

 

 

***

 

 

Голямото ми желание днес е

 

да не умре нито един мъж , както и

 

жена му, децата му, кучето му, конят му,

 

майка му, баща му, брат му, сестра му,

 

първият му братовчед, вторият, третият,

 

първият му приятел, вторият му,

 

третият му. Здравейте,

 

голямото ми желание утре ще е...

 

 

(Дадено ми е да участвам:
Този живот ме нанася с четка върху огъня,
пече хлябове, кани ме в хотела си,
прегръщам се от страх.)

 

 

 

 

***

 

 

Дъжд, като лошата утайка на кръвта ми.

 

Тази муха има нужда от образование, а

 

онази авиокомпания от български език.

 

Здравей, майко, аз съм твоето второ дете.

 

Земята е плоска,

 

Сизиф дебел,

 

шумят

 

надгробните ни самолети.

 

 

(Дадено ми е да мога часовете: Дали да не потърся
гроба на оная рибка и онова охлювче,
които донесох в кръгло аквариумче от
екскурзията си в Гърция в края на осемдесетте?
На връщане на границата ни спряха,
изнесохме от багажника всички куфари, разровиха ги,
нищо не откриха. Бях облечена с три американски рокли –
и трите бяха на момичето, което в Атина се срещна с
избягалата си в Америка майка. Под дългите си ръкави
бях скрила часовници и гривни до раменете,
пренесох и златно ланче на шията си – всичко това на момичето
от майка му. Притисках до шията аквариумчето,
милиционерката го погали и ме отмина. Майката на момичето
се върна в Америка, а то с нас в България. Когато в София
си взе всичко, то ме прегърна и много плака. С аквариумче
от Гърция се прибра и Гинчето - първата съпруга на
Кеворк Кеворкян, която през 1995 година,
когато по времето на мандата на Жан Виденов в магазините
нямаше нищо, включително и кафе, ми намери един килограм
печено кафе на зърна, което занесох на поета Александър Геров.
Поетът Александър Геров с треперещи ръце смля шепа
в машинката и направи кафе в голяма италианска кафеварка.
Поетът Александър Геров си сипа в чаша като паница,
а на мен ми посочи сервиза.
Поетът Александър Геров наистина не заключваше апартамента си.)

 

 

 

 

***

 

 

Аз съм тази, която, здравейте,

 

кърпи пукнатите стъкла на небето и

 

хвали пукнатите ви панталони,

 

докато клипът с арабската сватба, в която

 

принцът хвърля банкноти през рамо,

 

продължава, продължава.

 

Аз съм тази, която, отново здравейте,

 

мисълта може всичко да й убие:

 

мисълта „Америка приюти Горбачов”,

 

мисълта „стените падат в стаята си” и

 

мисълта „подпухнал тролей е Европа”

 

убиха това стихотворение.

 

 

(Дадено ми е да съм котката лъв: Смъквам кожата на ябълките,
схрусквам камъчетата на бонбоните по седем лева килограм,
смуча кристали хималайска сол, в каменоломната на мозъка
всичко хвърлям – нека ловят мишките.)

 

 

 

 

***

 

 

Кикотят се сиамските близнаци

 

на белите й дробове –

 

така ли дробове умират?

 

Цялата е облечена в красиво, но

 

официално разглобявам и

 

закривам живота й с него.

 

Него е той.

 

Той е по тениска.

 

Тя не е ниска.

 

Да, адвокатката съм й.

 

Здравейте, но

 

ако той си беше взел вчера

 

якето от химическото чистене

 

на графа, недалеч от попа,

 

сега щеше да си вдигне качулката,

 

с две ръце да я придържа към якето,

 

защото му е със счупен прешлен ципът и

 

щяха и двамата да замиришат

 

на химическото от Игнатиев.

 

Сега тя в красивото си реве и

 

по банков път нервно ми плаща.

 

Дъжд цапа очила и прозорци.

 

 

(Дадено ми е да съм с хапче под езика,
през целия булевард България, с ужасните му светофари,
като ония пред университета, оставка на кмета,
разпуснете живота, промяна в конструкцията на
дезоксирибонуклеиновата киселина -
разплетете най-после тая двойна молекула да си отдъхне човекът.)

 

 

 

 

***

 

 

Здравейте,

 

аз съм вашите отсрещни пет входа.

 

Заминали сте за уикенд и дай боже

 

като щастливите да сте щастливи, но

 

тук кучето ви вие от балкона, а

 

ние петте входа бродим под балкона,

 

мятаме Pedigree, камъни, малки минерални и

 

се чудим да извикаме ли полиция, но

 

тя тук е малко особена, а пък и

 

уикендите са малко еднопосочни за

 

Испания, Италия, Германия и

 

кучетата от балконите страдат както и

 

бродещите под балкона входове.

 

Най-добре е станковете* да дойдат.

 

 

(Дадено ми е да имам село, град, столица,
държава, континент, планета, система:
Съхне забитото с двата пирона небе, ще ям пастърма,
но моля всички останали съседи да спазват точно датите на
ремонтите си, за да не се гоним отново с ножове по стълбищата.)

 

 

 

 

***

 

 

Здравейте, госпожо Природо,

 

аз съм вашата българка.

 

Бихте ли отстранили зимата от България,

 

че е дълга и антисоциална и

 

ми разваля гръб до гръб брака.

 

Пренасочете я, ако обичате, ето така:

 

по Виа Понтика, Виа Понтика, Виа Понтика и

 

ето ти гола Сахара.

 

Ще имате ли възможност да не ме убиете дотогава?

 

 

(Дадено ми е да присвивам очи: Отварям прозореца,
гледам клипа на улицата, присвивам очи, правя си близък план,
виждам го : и този човек мога да обичам.)

 

 

 

 

***

 

 

Здравейте, г-жо Европа,

 

ние сме вашите българи.

 

Колко пъти още да ви уверяваме, че

 

няма да ви пресушим пивоварните.

 

А ако застанете на площад Славейков

 

с поглед към българското национално радио

 

ще видите в дъното емпайър стейт билдинг, тоест

 

най-древната ни телевизионна кула.

 

Над нея небето трепти в пристъп на луна

 

по турски изгребана.

 

 

(Дадено ми е да се подлагам на живеене:
Тръгвам по спирките на часовниците.
Още замръзвам пред шевната машина и
се чудя как работи това чудо, но не се учудвам,
че любовта е средиземноморска.)

 

 

 

 

***

 

 

Здравейте, професори,

 

тук е вашата хабилитация „Христо Ботев”, а

 

там е отборът ви „Народе????”.

 

Сами оковахте главите си в очила.

 

 

(Дадено ми е да знам въпроса: Какъв беше поводът за нашето живеене?)

 

 

 

***

 

 

Гневът – това весело човече, както и

 

градските площади, проникнали в дворците и

 

безобразията на високите мостове, също и

 

заровените в милиарди гробове висши образования, втори висши образования, курсове по компютри, по езици, по кормуване, по плуване, по обзавеждане, по анонимни алкохолици, по секс, по има ли живот на други планети, по как да съблазним президента, по стрелба, по програмиране, по пиано, по джудо, по йога, по отслабване, по козметика, по счетоводство, заедно със

 

всички завистливи бедни приятели,

 

бедни роднини и бедни народи са

 

краят на телесната еволюция.

 

Здравейте, но

 

кой подгони Земята,

 

както по кристмас

 

се гони прасе?

 

 

(Дадено ми е да повторя, че най-неважното е в паспортите, че сърцето самичко си прави електричество, че дните имат различни професии, че смъртта е некоректна и че трябва да умеем да се прощаваме с боклука си. Като пари, сложени настрани, тука някъде това не беше ли Ленин и Сталин?)

 

 

 

 

***

 

 

Чухте ли едно тихо здравейте?

 

Привечер е.

 

След малко пристигат

 

всичките мои бивши Кеви.

 

Дано остана жива.

 

 

(Дадено ми е да обичам странично осветената луна:
Отново само аз не съм разбрала: любовта не работи ли вече?)

 

 

 

 

***

 

 

Така повече не може да продължава.

 

Колкото и здравейте да е здравей,

 

махалото на Фуко да е на Фуко и

 

приликите между Моцарт и Салиери да са големи,

 

то към оценката на книгата трябва да се изчисли и

 

цената на храната, бирата, минералната вода,

 

тениските, обувките, трамвайните билети, хапчетата,

 

развода, сватбата, пак развода, а

 

като се добави и цената на дните,

 

с които вратата го е блъскала отпред и отзад, а

 

като му се признаят и нощите,

 

в които е висял, висял, висял, но се е върнал от парапета

 

и е спестил на общината служебно погребение,

 

чак тогава калкулацията ще е истинска.

 

Онова черното,

 

което лети от осмия етаж и

 

ще кацне безобразно на тротоара,

 

преди това като вас е клякало пред хладилника

 

като пред амвон.

 

Дайте шанс на книжарниците.

 

 

(Дадено ми е преносима естество:
Травмиран скинар е мечтата, но по-вкусна чиния
от нея не съм яла. Не оставай запустял и препродаван
като малка държава. Може ли да ти допуша чашата,
докато си прослушвам телефона?)

 

 

 

 

***

 

 

Искам да си създам държава.

 

Ще е през 681-ва.

 

Ще я нарека България.

 

Най-красивият хан ще кръстя Аспарух.

 

Най-първият Борис ще си остане пръв.

 

С Шишман и Срацимир ще пълним с „ох” Дунава.

 

Ще раждам по три пъти в годината

 

от царе, боили, боляри, богомили, селяни, софиянци,

 

докато майка и татко се родят.

 

После идва хубавото

 

с ужасно различните Му варианти.

 

 

(Дадено ми е да ви подсетя: Хиляди Богове, дáли живота си за хората!...)

 

P. S. В три поредни сутрини във Facebook първи се събуждаха
поетите Петър Чухов, Тома Марков, Иван Сухиванов
и Росен Карамфилов. Здравейте!

 

 

 

 

---

 

 

*Реакция от репликата на президента
Петър Младенов „Най-добре е танковете да дойдат” (14.12.1989 г.),
която той след това упорито редактираше и настояваше, че вместо
„танковете” е казал „Станко” - Станко Тодоров, който беше
министър председател на България по времето на тоталитаризма.)
[горе]

 

 

 

 

2016

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. юни 2016 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]