Влязох в КЕВА и се наредих на опашката, а при мен цъфна Ваня – седемнайсетгодишна девойка с огромен бюст. Поздрави ме, поизпъчи се и си побъбрихме, а после ме покани на тяхната маса. Била там с „приятелката си от детинство”.
         Седнах с кафето, запалих цигара, извадих „Пърл спрингс” и казах:
         – Преди малко си я купих на площад „Славейков” за петдесет стотинки.
         – Аз много обичам Чудомир – рече Ваня.
         Приятелката й се усмихваше и ме гледаше. Май нямаше и седемнайсет години.
         – Тази е от Реймънд Чандлър. Това е последния му роман – казах. – Издаден е след смъртта му.
         Дойде Зафер Галибов и свенливо ми махна, а аз го поканих при нас. Той си остави пликовете със снимките на свободния стол и отиде да си купи чай.
         – Това е един много известен фотограф – казах аз и посочих към пликовете със снимките. – А това са негови снимки.
         Момичетата взеха една папка със снимки и я заразглеждаха. Беше пълна с фотографии на джаз музиканти.
         – Ей, той ли ги е правил? – учуди се Ваня.
         – Да – рекох. – Нали ви казах, че е известен?
         – Страхотно! – каза Ваня. – Аз искам да стана фотографка!
         Зафер се върна с чая и извади найлоново пликче с тиквени семки.
         – Искате ли еврейски вестник? – попита той.
         – Какво? – не разбрах.
         – На тиквеното семе му казват „еврейски вестник” – рече той.
         Попитах го как е. Отивали със сина му в някакво издателство. Да преговарят за съвместен албум – синът му пишел стихове.
         – Снимки и стихотворения ли? – попитах.
         – Точно така.
         – Това е Ваня – рекох. – Запознайте се.
         Зафер се запозна с момичетата.
         – Много са малки – предупредих го. – Нямат седемнайсет години. Колкото синът ти.
         – Той е на двайсет и две – опроверга ме Зафер.
         – Вие ли сте ги правили тия снимки? – попита го Ваня.
         – Да – рече Зафер. – Има някои от тях във Френския център. На големи пана. Два на два. Може да идете да ги видите, но днес няма да ви пуснат.
         – А този тук Висоцки ли е? – попитах аз.
         Бях взел един албум.
         – Да – рече Зафер. – Виж тиража!
         Беше петдесет хиляди.
         – Сериозна работа – рекох. И е издаден в Русия. Ти получи ли нещо от него?
         – Не – рече Зафер.
         Поговорихме по този въпрос. Аз разглеждах албума.
         – Какво е това име – Зафер? – попита Ваня.
         – Средиземноморско – каза той.
         – Средиземноморско? – не разбра тя.
         – Да – усмихна се той.
         – Кажи нещо за Висоцки – рекох. – Как му прави тия снимки?
         – При гостуването му в България.
         – И как така от твоите снимки направиха албум? Няма ли руски снимки?
         – Моите бяха най-добри – рече той.
         Дойде синът на Зафер. Седна на един стол зад Ваня.
         – Познаваш ли синът ми? – попита Зафер. – Познавате ли се?
         – Да – рекох. Спогледахме се. И двамата се бяхме виждали, но не си знаехме имената. Кимнахме си. Не си подадохме ръце, обаче.
         – И кво още? – настоях аз. – Кажи нещо за Висоцки!
         – Неговото число е двайсет и пет – рече Зафер. – На двайсет и пети се ражда, жени и умира.
         – Седем е библейско число – рече Ваня.
         – Няма нищо общо – не се съгласи Зафер.
         – Моето е шест. На шести съм се родила, живея на шестия етаж, в клас съм шести номер.
         Зафер се засмя.
         – Но аз трябва да си записвам, че ще забравя – рекох, обърнах се към Ваня. – Дай нещо за писане!
         Тя отиде до бара. А Зафер взе да нервничи.
         – За това трябва повече време – рече. – Друг път.
         – Хайде, разказвай – настоях. – Кажи нещо интересно!
         – Ами например това, че всяка година майката на Висоцки Нина Максимовна събира негови приятели на „Мала Гр.” в Москва. Аз съм бил там няколко пъти. Два пъти през 94-та и един път през 95-та. Тогава, един ме дръпна настрана и ми разказа, че при изнасянето на ковчега, той се наклонил и капакът се отворил. „Отвътре се показа Пушкин” рече ми той.
         – Как Пушкин? – не разбрах.
         – Пушкин – повтори Зафер.
         Пак не разбрах.
         – Ще ти покажа една снимка – рече Зафер. Отвори албума и ми показа. Беше снимка, на която се виждаше само половината от лицето на Висоцки.
         – Ето виж. На тази снимка той прилича на Вертински. Оттук връзката Вертински – Окуджава – Висоцки. А Пушкин е техен предтеча.
         Пак не разбрах нищо, но реших да не питам повече.
         – А нещо за твоите срещи с Висоцки? – рекох. – Кажи нещо за него? Как стигна до него? Кога беше това?
         – През 75-та година. Снимах за „Отечество”, а в София дойде театър „Таганка”. Стояха десетина дни, от първи до десети септември. Поставиха „Десет дни, които разтърсиха света”, режисор им беше Юрий Любимов, главен художник Давид Баровски. Аз отидох да направя фоторепортаж за списанието...
         – Хайде да тръгваме – каза синът му.
         – Добре – съгласи се Зафер. – Сега няма време. Друг път.
         – Кажи как се запозна с Висоцки, де! – настоях.
         – Ами той ме извика по време на една репетиция...
         – Хайде – синът му стана от стола си.
         – Сега няма време – стана и Зафер, взе пликовете със снимките и със сина му тръгнаха.
         Проследих ги с поглед, докато червената врата на КЕВА се затвори след тях. Ваня се върна с лист и химикал.
         – Къде отиде твоят приятел? – попита тя.
         – В едно издателство – отворнах аз.
         – Колко жалко – въздъхна тя.