Иван Колебинов

МОМИЧЕ ЗА ЕДНА НОЩ


 

Момчето се открояваше като бяла врана всред останалите. Стояха на тротоара пред агенцията, общо седемнайсет кандидати за работа - в скуката на чакането Кирил ги преброи. Два пъти, по вина на същото това момче. То обикаляше малките групички, вперваше съсредоточен поглед в някой от присъстващите – за секунда-две, поклащаше глава и отминаваше. Странна походка сякаш на пружини, като че готов да отблъсне от земята и да се издигне над безличното сборище. Необичаен път да издими, но Кирил би го разбрал, и той хич не се усещаше на място. Даде си още пет минути, а момчето направи сложна фигура, която превърна и него в обект на изследване. “Е, приятелче, какво ще кажеш?” – безцеремонният оглед го забавляваше. Установи, че пружиниращата походка е и учудващо женствена, а когато момчето избра площадката си за излитане току пред него, с интерес проследи преобразяването на бялата врана в гълъб.
         - Единственият сериозен конкурент! – момичето, което тъй приличаше на момче произнесе присъдата си с нежен гласец. – Но си губите времето.
         - Защо?
         - Мястото е едно и ще го заема аз – обяви спокойно момичето и отметна глава назад, навик несъмнено останал от времето, когато перушината й е била по-дълга от сантиметър.
         - Така ли? – запита Кирил. Не си позволи ирония, само учтив интерес. – Защо?
         - Видях колата, която скрихте на съседната улица …
         - Думите, които бих използвал са по-обикновени. Паркирах на свободно място.
         Не му обърна внимание. Оглеждаше го откровено - от мокасините "Гучи", обу ги след колебание, но агенцията търсеше елитен кадър, нали така? - и съумя да вложи в погледа си откровено презрение.
         - Мисля, че не се нуждаете от тази работа – изрече накрая с все същия нежен и тих глас. – За мен е необходимост. Абсолютна.
         - Ваша грижа, не моя – отбеляза Кирил. – Оценката ще даде друг. След психотеста, нали така го наричат?
         - Пълна тъпотия! За интервюто ще подберат двама, нас двамата.
         
- Но мястото ще заемеш ти? – Кирил прескочи учтивите форми, зад приятните трели на гласеца се криеше дразнеща агресивност.
         - Да! Имаш опита, но съм по-перспективна. С петнайсетина години предимство.
         - Е, ще видим! – сухо отряза Кирил. “Де да беше вярно, момиченце! Щях да те схрускам на един залък.” Както обикновено преценката за възрастта му не струваше пет пари. Припомни си с неприязън формуляра. Вторият ред на проклетата хартийка задаваше проклетия въпрос, който му създаваше куп неприятности напоследък. “Да се добера до среща очи в очи и гадните ми, лъжливи гени ще помогнат” - си рече със суеверна надежда. Дали здравият корен или дългите години прекарани навън по време, когато хората в страната се цепеха на тлъстоврати и оглозгани от живота, ала се разхождаше и той бяла врана между себенеподобните си, в пълна дисхармония между видимост и документ. “Дай сто долара и ще те изкарам пеленаче в нов паспорт” - беше отсякъл Чобана. Той тлъстееше единствен измежду познатите му, та Кирил бе поискал съвет. “А дипломата?” “Още сто долара и ще те изтипосам с диплома на певец” - небрежно рече оня ми ти Чобан и все едно нож заби в сърцето му. Като всички лишени от слух Кирил умираше да пее. Но р еши да си остане инженер и ей-на къде докара работата – нищо и никакви сополивчета да делят мегдан с него.
         - Искаш ли облог? – запита сополивчето. – Че на тъпия психотест ще отделят двама ни.
         - Дадено! На какво?
         - На една вечеря – отговори бързо и очите й светнаха гладно.
         - Дадено – повтори той развеселен. Май наистина й трябваше работа.
         - Кирил Лютов! – дребничко човече вклини козя брадичка между тях. – Познаваме се, но откъде?
         - Кой да ти каже! – измърмори запитаният, недоволен от ролята на местна знаменитост.
         - Мароко! – триумфално извика козята брадичка, а момичето вместо да се омете нанякъде, отвори широко очи и уши в очакване на сензационни разкрития. Които натрапникът поднесе услужливо: – От Инженерното училище в Рабат отиде към частна фирма, печелеше куп пари и нас, простосмъртните, не поглеждаше. Ама хич! Е, как го докара до тук?
         - И аз се чудя! – на Кирил му писна - време бе да се маха и то бързо. Но се появи червенокоса тигрица в прилепнал панталон на цветя, човекът-психолог, дето да разкрива дълбоката им същност. Остана, внезапно налегнат от спомена за пустия
си дом, всъщност таван, който кръстосваше от завръщането си - вече два месеца. И от шубрака на психотестовете може да изскочи рошаво тигърче и да оцвети сивото му ежедневие. Като завърти съблазнително дупе на цветя из нечий таван.
         - Казах ти, че психотестът е излишна тъпотия – момичето с име Габриела поглъщаше лакомо изискани ирландски ястия.
         - Е, не съвсем излишна. Спасих те от гладна смърт! – хм, така си беше, но защо в
Murfy’s, а не в някое евтино кръчме? Кирил не удържа – Френският сос е за кръглите картофки.
         - Не отиват ли на същото място? – възрази момичето, грижливо обра малката купичка и се разхълца неудържимо. – Извинявай, от диетата е.
         - Да, жените си падат по разни глупости – деликатно се съгласи Кирил. Порови из паметта си и добави: След войната често посягахме към циганската баница. Филийки с олио, сол и червен пипер.
         - Коя война? Първата световна? – момичето отпи от тъмната бира и се ухили насреща му.
         - Хей, момиченце!
         - Шегувам се, бе! - смръщи се и повтори с отвращение: хляб и олио, сол, червен пипер – трапезата ми от месеци! Ей, гади ми се като помисля! - Слава богу остана си с хълцукането. Заоглежда се любопитно и отбеляза с възхищение: Страхотно местенце! Ирландците му с ирландци, хем шик, хем уютно като в ръкавичка! С атмосфера, създавана от векове!
         Погледна го бързо, загря неказаното и добави заядливо:
         - Добре де, знам, че пъбът е нов. Нов, но получава харизано знание от онези, другите. Точно като теб – задръстен с норми от поколения. Добър, благороден и почтен! Плесенясали понятия и лукс, който може да си позволиш, само защото …
         - Ей, хайде да не се обиждаме!
         - Защо, спокойно може да кажеш, че съм помияр. Безработен помияр, изпълзял от затънтено градче, където няма хляб за никого. Зарязана в това вълче време от мъжа си, с дъщеря и двама родители на ръцете. Без покрив в проклетата София. Най-обикновен помияр в проклетия ти луксозен ресторант.
         - Признавам, че не съм притиснат до стената – каза Кирил, като се вглеждаше в сгърченото лице отсреща, а в главата му бръмчаха кривдите, изречени от нежен гласец. – Може да се откажа от мястото – ако стигнем до там – но не вярвам да го сторя.
         - Сама ще си го взема – прекъсна го тя.
         - Все пак, сигурен съм, че мога да ти помогна – Кирил подмина казаното. – Като начало ти предлагам място за преспиване - Побърза да уточни: Легло само за теб, без други условия. И без кой знае какви удобства.
         - Добър и благороден! – измърмори Габриела и се оживи – За червенокосата кучка не съжалявай, защото се чукам страхотно – спря протеста му. – Плащам си за всичко и толкова! Ще ми се да добавя, ей тъй даром, че наистина си лидер. Странно, седеше встрани, мълчеше като задник – без извинение – а когато сърцеведката го поиска, стадото без колебание измъдри, че ти си водача. Искам да кажа, имаш присъствие, някакво излъчване, знам ли какво... и ти завиждам.
         - Свърши ли със сладките приказки?
         - Не! Всъщност се надявах да ме привикаш в леглото си, но с типове като теб – добри и благородни, човек трябва да си го изработи сам.
         - Гадничка манипулаторка?
         - И още как! Но наистина съм страшна в леглото, ще се видиш в чудо! Е, и аз се сбърках.
         - ?
         - Сама искам да се пъхна в леглото на някого – поклати глава удивена. - Забравено от векове и мислех, че завинаги. Предполагам, защото от векове не съм срещала добри и благородни хора.
         - Моето момиче, схващам идеята ти – спокойно каза Кирил, - но се страхувам, че освен сънища в самотно легло, друго тази нощ няма да изживееш.
         - О, ще изживея! И ти покрай мен! – весело каза Габриела. Сетне го погледна с нещо ново в изражението, би казал свенливост: - Не преставай да ми го казваш, може ли
?
         Кирил не разбра:
         - Какво?
         - “Моето момиче!” – грубо отвърна тя. – Глупаво, нали? Забрави го!
         Винаги беше давала всичко от себе си. “Като правиш нещо, прави го както трябва!” – казваше баща й. Спазваше бащините заръки, е, да речем в по-тесентехнически план. В леглото никой не го бе еня за глупости като душа. Наистина се чукаше страхотно и го знаеше. Даваше добра стока, гадните лайнарчета чукаха през куп за грош и за женски оргазъм наум не им идваше. Още невдигнали гащи бяха на вратата, сетне връщаха услугата и светът се въртеше точ в точ според новите канони.
         Но сега бе различно. Беше го възседнала – “Представяш ли си, петдесет и седем годишен! – каза приятелката от агенцията и цинично довърши: – Готин е, пробвай го, но не го докарвай до инфаркт.” Динозавър някакъв, но готин, та от грижа за него се изкатери отгоре. И гадният тип, дето лежеше под нея, обърна всичко с главата наопаки. Даваше обич и нежност, а черната работа превърна в нещо непознато, в нещо хубаво и плашещо. Нещо, което разрушаваше защитите и бъркаше надълбоко из забранени местенца. Там, където се търкаляха отломки от забравени мечти, тези, които от невяра бе отхвърлила. И заместила.
         - Какво има, момичето ми?
         - Не ме наричай така, забраних ти – изхриптя Габи. “Трябва да намаля цигарите. И алкохола.” Добави веднага: Да поспрем, а? Времето за цигара и глътка питие – искаше да поговорят, ей така, както се сгуши защитена от всичко лошо, което дебнеше навън. Запита само: “Защо се върна?”, а въпросът беше – “Защо не остана далече, защо объркваш всичко, което научих в мръсния ни живот?”
Отговори, но този отговор не я интересуваше. Тези, с които искал да контактува не го допускали в кръга си. Тези пък, които го допускали не му допадали особено. Всеки с грижите си!
         - Не те обичаха, така ли? – попита разсеяно.
         - Обич не съм искал от никого. Уважение – да! – отговори спокойно, но тя наостри уши. “Габи, не е глупак, нито мек. Моля те, не го забравяй! Влез му под кожата и не го забравяй!”
         А сетне той я побърка. Имаше обич и нежност и още нещо, и тя крещеше към небесата молитви и проклятия, защото откриваше нови светове, красиви и нежелани. Лежеше, отново сгушена в рамото му, доволна, че не вижда сълзите й.
         - Бяхме седем приятелки, “щабът” – така го наричахме, защото важните решения взимахме заедно – гласът й стържеше пресипнало, нищо не бе останало от галещия слуха гласец, обработван с толкова труд. Не й пукаше.
         - Казвахме си, че ако получим един истински божи ден, поне няколко часа от тия, за които мечтаехме цял живот, трябва да го приемем с благодарност и с отворено сърце. Всички се продадоха. Късметлийката, тя обра къде-що титла има в науката, се ожени за гърчав испанец и му държи бакалските тефтери; хубавелката ни, мило глупаче и всички уж я пазехме, тя се натика в бардак из Арабия. Бях най-умната.
Останах сама тук.
         - Сама, с въпроса – “А сега накъде”?

         - Да!
         Той се размърда. Незнайно откъде измъкна носна кърпа. Тя шумно се изсекна – “Май те потопих в езерце”. “Ще го преживея някак.” Знаеше, че й се усмихва.
         - Заклех се да замина и аз – каза. – В Австралия при сестра ми, където и да е, но да се махна. Да събера парите и да изчезна нанякъде, на майната си. Ще събера пари и ще се махна! – повтори със сила.
         - Значи ще го направиш – произнесе спокойният глас от тъмнината. – Но ще се радвам ако промениш решението си.
         - Една нощ е нищо, нали? – попита тя. – Нищо и никаква нощ, с нищо и никакво чукане, какво толкова?
         - Нищо! – потвърди гласът от тъмнината, а тя се надигна и заби нокти в тялото, което лежеше до нея.
         - Ти, гадно копеле! – произнесе с яростен шепот. – Ти си голям и умен, защо ме прие? Защо точно сега ми откриваш, че всичко хубаво съществува?
         - Дано съм го направил! – каза гласът. – Заслужаваш го, момичето ми! Нищо лошо не се случи, напротив!
         - Отвратително е! – извика през сълзи. – И ти забраних да ми казваш така. Не съм момиче на никого, разбра ли?
         Седяха на терасата, прорязана в покрива.
         - Кога ще си завършиш тавана?
         - Мисля, че никога.
         - Защо?
         - Има хубави работи, които не трябва да свършват. Мисълта за този таван ме крепеше навън. Добре е като знаеш, че е останало местенце, дето може да се прибереш. Тук се оправям – трудът с тия ръце лекува най-сигурно.
         - Голяма рана си церил с терасата – весело се обади Габриела и видя как седналият срещу нея мъж помръкна и почерня. Неловко подхвана: Извинявай, исках само … - но той не я чу:
         - Да! – каза тихо. – От два месеца запълвам някои загуби с работа по нея.
         - Жена ли? – запита.
         - Жена ми! – отвърна кратко и тури точката. – Искаш ли още чай?
         Чай, пфу! Слушаха идиотските му предкласици и пиеха някакъв специален чай. Толкова!
         - Чудесна тераса си направил, със страхотен изглед към Витоша – каза Габриела, вместо да погали големите ръце, легнали на масата пред нея. И защото не искаше да пие чай. С мил глас, отреден да топи корави мъжки сърца додаде: Камината, дето подхващаш, и тя е много истинска.
         - Да! – съгласи се той и се усмихна сухо: Ще я свърша някой ден – добър илач ще стане и от нея. Но не си давай труд да се подмазваш – сутрин тук няма алкохол.
         - Има пълен хладилник! Само по глътчица, моля те! И то е илач, срещу махмурлук и тъпи среднощни илюзии – видя погледа му и се отказа. Неочаквано, неочаквано и за себе си, възкликна: А бе, хубаво ми е при тебе! – замисли се и продължи: Спокойно и истинско. Знаеш ли, сменях мъже, чуках се наред, но си казвах, че все някога някъде ще срещна нещо свястно.
         - И?
         Тя отметна назад косите, дето ги нямаше.
         - Това е. Нищо повече – каза рязко. – А ти? Какво видя, защо беше истинско?
         - Видях едно малко, уплашено и храбро момиченце, оплетено между лъжа и истина …
         - И то, според теб, заслужаваше всичко, което ми даде?
         - Да! – отговори убедено Кирил. – Заслужава много повече.
         - Няма да съжалиш и все пак ще си кажеш: “А бе, мамка му, и на мен ми беше хубаво”?
         - Да, горе-долу това ще си кажа.
         Тя постоя загледана в планината, отпи от чая и попита без да го поглежда:
         - Какво би направил на мястото на загадъчния анонимен възложител?
         - Стигна ли до интервю, ще убедя всеки възложител да ме назначи – уверено каза Кирил, а тя кимна:
         - Да, съвсем сигурно е - стигнеш ли до интервюто, ще го направиш – отново с решителен жест отметна глава назад.
         Срещите им бяха определени през половин час. Първо Кирил, а Габриела след него. Пред входа на агенцията се вгледа в посърналото момиче. “Хей, стегни се! Вторият е винаги с предимство” – побутна я към стълбата:
         - Кураж, моето момиче!
         - Шансовете ми не са големи, нали?
         - Хм, човек никога не знае - каза неловко. С облекчение видя как вдигнала брадичка пристъпи прага на проклетата агенция, беше се взела в ръце.
         - Добър ден! – момичето се представи на агентката си от агенцията, все едно не я познаваше от сто години, и без протакане заби въпрос: “Смятате ли за възможно – попита като сочеше учудения си спътник, - двамата да си разменим местата?” Секретарката погледна Кирил – той кимна незабележимо,
и отвори тежката врата. Габриела се обърна цялата към Кирил:
         - Пускаш ме? – а когато секретарката затвори вратата след себе си, хвана големите ръце и притисна лице към тях.
         - Викат те! – чу гласа му, но не помръдна.
         После вратата се затвори зад нея.
         Кирил изчака търпеливо съобщението, че е отпаднала нуждата от изслушването му.
         - Съжалявам! – каза секретарката накрая.
          Той кимна учтиво, подмина извинителната й усмивка, и си отиде. Мислеше за своето момиче от една нощ, което използва всичко
, за да отвори пътя си – като препречи неговия. Мислеше и за милото, стъписано, смело момиченце, което плащаше всички сметки – своите, а повече чужди. Което обърка малките нормални стъпки към нещо хубаво с щастие и любов, защото не ги познаваше. Щеше да събере парите си, знаеше го. Усети болка, защото познаваше негостоприемните чужди небеса, които ще я посрещнат някъде на майната си, и любезните надменни иноземци, между които ще се срива и надига отново – готова на всичко, винаги чужда между чужди. А когато на висок глас процеди: ”Мамка му на всичко!”, защото във всичко това имаше и негова вина, вина на минувачите, които гледаха учудено, вина на всички от тая скапана страна – не му олекна.
         “Едно трябва да призная
! – каза си с кисела усмивка. - Животът у нас е наистина интересен.” Туй му беше и недостатъка, според китайската поговорка, която не пожелаваше никому да живее в интересно време. Иначе нищо особено, просто хлопнаха врата под носа му. Бе научил, че ако се огледа ще зърне друга. Отворена, ала на прага й няма да стои едно момиче и да тръска несъществуваща коса. Отворена врата с празна рамка. А преди да мине през нея, го чакаше работа – време бе да се захване с камината.

-------

 




Електронна публикация на 15. август 2001 г.

г2001 г. Иван Колебинов. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.