С ръце притискам към лицето си
изтичащата струйка пясък -
звукът й се изгубва в тишината,
полепнала безформено по камъка...

 

Отвсякъде в сърцето ми се блъскат
зверчета, хладни и красиви -
по пясъка пробягват птици,
от писъка им тръпки ме побиват.

 

На равни тласъци
                         морето ме привлича
                                                 и отблъсква
с прегръдките си женски и самотни,
а дните ми,
                        на пръсти отброени,
са пак изпуснати животни,
надигнали копита да ме стъпчат...

 

Наслуки се притискам в камъка -
едва видян, и в миг забравен...

 

1968

предишно стихотворение | следващо стихотворение