Човекът извива храстите и се труди
да направи света обитаем,
да насади растения и завъди животни,
да спре сред тях и ги погледа. От пясъка
на хълмовете извира река -
блика ясна и студена вода,
в светлината й мъжът се оглежда,
            вдига очи и пее.

 

Текат слънчеви капки
            по стволовете на дърветата,
небето струи, облак диша - под листака
край извора се обляга жена - треви пият
            влагата,
набъбнала от гърдите й. А там,
в скута й, пърха птиче -
            гласи пера, цвърчи -
мъжът светло се смее и го гони с ръце - после
двама се бавят в тревата
с капка вино в очите
и прясна дума на устните.

 

1968

предишно стихотворение | следващо стихотворение